Пномпен – двумилионният град, обезлюден за няколко дни

Иван Гарелов е роден на 6 февруари 1943 г. в с. Смилец, Пловдивско. Завършва журналистика в Софийския университет през 1967 г. Работи във в. „Народна младеж”

(1968–1969) – като редактор, в БТА (1970–1973) – като редактор, в БНТ (1973–2000) – като редактор, зам.-главен редактор и продуцент, водещ и продуцент на обзорното информационно политическо предаване „Панорама”, в Нова телевизия (2000–2001) – като директор на Новини и актуални предавания, в Би Ти Ви (2004–2006) – като водещ на телевизионната игра „Вот на доверие”.

Автор е на книгите „Идвам от Израел” (1986), „Атила срещу Афродита” (1986).

Откасът е посветен на работата на журналиста в Камбоджа.

КЪДЕ СТЕ ВИЕ, ДОКТОР ТЙЕНГ ТЕРПИ, И ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ?

Веднъж телефонът ми в телевизията иззвъня. Оттатък се чу гласът на млада жена.

– Вярно ли е, че заминавате за Камбоджа? – попита ме тя.

Потвърдих.

– В такъв случай може ли да се срещнем? Имам лична молба.

Не след дълго се запознахме. Тя се казваше Маргарита Тодорова-Тйенг.

А покрай това нейно загадъчно име по-късно пред мен се разкри една човешка драма. Тя се омъжила за камбоджанеца Тйенг Терпи, който следвал медицина в България. Родил им се син, а когато мъжът й се дипломирал, тримата заминали за Пномпен, където Тйенг започнал работа в една болница...

Но на 17 април 1975 г. червените кхмери нахлуват в столицата Пномпен. Започват убийствата и насилственото изселване на хората от двумилионния град. В смутното време Маргарита успява да се укрие с детето си в едно посолство. Оттам после властите й разрешават да замине като чужденка. Но спасявайки себе си и сина си, тя загубва връзката със своя съпруг. И ето оттогава са изтекли три години и половина, а тя не знаела нищо за неговата съдба.

– Опитах се да го издиря чрез Международния червен кръст – каза тя, – но без резултат. Сетне добави, че аз съм й бил надеждата, и ми показа снимка: тя с детето и със симпатичния доктор Терпи. Пожелах да взема семейната фотография, за да си помогна чрез нея при издирването.

И заминах. Тръгнах да търся следите на д-р Терпи, да науча нещо за съдбата му и за печалната участ на няколкото милиона негови сънародници.

* * *

Огромна физическа пустота. Сякаш си на друга планета; сред отломки на отмряла цивилизация: това е първото усещане в Пномпен. И отвсякъде мирис на трупове, за да ти напомни, че този погром е извършен в края на нашия цивилизован ХХ век; съвсем неотдавна и не толкова далеч...

Къщи, стени, зловеща космическа тишина. Предмети, до които са се докосвали човешки ръце – грамофон, чаша, семейна снимка, детска количка... А хората липсват. И така – улица след улица, квартал след квартал, нито едно живо същество в целия Пномпен.

На човек му е трудно да издържи на ужаса, който го обзема в мъртвия град, запазил нетленното, каменното, но загубил живото, човешкото. Жилища, университети, болници, библиотеки, но ги няма тези, които са ги изградили, тези, за които те са били предназначени.

„Убитият град”, “градът призрак”... Къде е тайната на тази невиждана пустош? Всъщност Пномпен е умирал два пъти. Веднъж – през април 1975 г., когато под дулата на автоматите двумилионното население бива пръснато към селата, превърнати в концлагери. Втория път – преди бягството на полпотовци, т.е. в първите дни на 1979. Тогава в града били оцелели близо 20 000 души. Но ето че и те са избити, а миризмата от труповете им дави гърлото. Това е страшната истина за мъртвия Пномпен.

Кхмерската история помни как преди столетия древният град Ангкор бил изоставен от хората и как джунглата постепенно го погълнала. Но в онези времена войните прогонвали хората от градовете. А в нашия век, и то не много отдавна, жителите на Пномпен бяха премахнати в името на мракобесническия експеримент – в Камбоджа да се създаде невиждано общество без градове, без семейства, без човешко достойнство, без мисъл, без творчество, без елементарни свободи – общество на селски роботи, лишени от глас, от разум и от надежди.

Тук човекът е бил принизен до нивото на опитно животинче в странната лаборатория на полпотовските експериментатори. За три години и половина физически бяха унищожени над 3 милиона камбоджанци от общо 8-милионното население на страната.

Нима единствено в името на извратената представа за „социалистическа революция” е било извършено това зловещо престъпление – смесица от хитлерофашизъм, азиатско Средновековие и съвременен расизъм?

Нима за това бе умъртвен Пномпен? Нима за това бяха убити душата му характерът, красотата?

* * *

Странен „мир” настъпи в многострадална Камбоджа на 17 април 1975 г. След разгрома на американците в Индокитай и след петгодишната гражданска война проамериканското правителство на Лон Нол падна и армията беше разпусната. Обсаденият Пномпен лежеше в краката на победителите – червените кхмери. По публикувани по-късно разкази на очевидци този ден е изглеждал така.

Към седем сутринта предните групи „освободители” от по 10–12 души навлизат в града. С радостни възгласи жителите приветстват войниците в черна униформа. Децата възбудено сноват сред възрастните, викат „Край на войната”. Най-често изричаната дума този ден била „мир”. Жените хвърляли към черноризците букети с цветя. По улиците се танцувало, пеели се песни...

Разбира се, не всеки, който приветствал червените кхмери, бил техен поддръжник.

Унг Сек Чоу – студент по икономика в Пномпенския университет – си спомня: „Същия ден викахме „Победа, победа” не защото обичахме червените кхмери, а от радост, че най-после беше свалено омразното правителство на Лон Нол и че завърши войната, в която камбоджанците се избиваха помежду си”.

Час по-късно и основните отряди на червените кхмери влизат в столицата, а с тях се появяват първите симптоми на бъдещата трагедия. Като заявяват, че ще разстрелват на място, новите властници се опитват да спрат грабежите, които извършват банди от криминални престъпници и оцелели лонноловски войници. Но те не предприемат нищо срещу своите подчинени, които също обират и грабят.

Не след дълго червените кхмери нахълтват в търговските квартали. Там започват да разбиват и взривяват вратите на магазините; спират уличното движение и се залавят да конфискуват автомобили, мотоциклети, велосипеди. При това произнасят само фразата „Ангка лоеу”, която приблизително се превежда като „висша организация”. С неизменна „учтивост”, като насочва пистолет или автомат към жертвата, „освободителят” безцеремонно изрича: „Ангка лоеу” иска да ми предоставиш своя мотоциклет.” Или: „Ангка лоеу” държи да ме откараш еди-къде си”.

Повечето жители на Пномпен не били чували дотогава това прословуто „ангка лоеу”, но дулото на автомата било аргумент, който изключвал дългите обяснения.

След масовия грабеж идва ред на убийствата. Ето какво разказва 18-годишният Сар Сам – свидетел на трагедията в Пномпен: „Тази сутрин червените кхмери убиха Ким – нашия съсед. Той беше 42-годишен. През 1971 г. го взеха в армията на Лон Нол като редник, макар че нямаше един крак...”

В същото време десетки поддръжници на Лон Нол – чиновници и военни – се опитали да напуснат правителствената резиденция. Но ги забелязали и ги разстреляли с картечница. А по-късно пред Министерството на информацията “освободителите” спрели един минувач, кой знае с какво предизвикал гнева им, съборили го на земята и го надупчили с ножове.

А ето и разказа на доктор Ван Хей. В девет сутринта той, както обикновено, отишъл в частната си клиника. Влязъл в операционната, където лежал пациент, тежко ранен в стомаха.

„Бях в операционната, когато дойде сестрата и каза, че долу стояли червените кхмери. Те й наредили да напуснем сградата незабавно. Ето защо слязох да поговоря с тях. Видях, че са около 20 души, на по 16–18 години. Не помогнаха никакви мои увещания. Те повториха заповедта си.

– Но горе има мнозина и ранени, и болни – опитах се да възразя аз. – Те не могат даже да се повдигнат.

– За никого няма изключение – заяви един от войниците. – Градът трябва да бъде изчистен основно. Всички да се измитат веднага”.

Със стрелба във въздуха, с удари по вратите с приклади, с мегафони „освободителите” предупреждавали цялото население на столицата бързо да напусне града. Не се съобразявали нито с пол, с възраст или с физическо състояние. А онези, които питали коя е причината за тази странна заповед, получавали противоречиви отговори: „Американците ще бомбардират града” или: „Такава е заповедта на „Ангка лоеу”.

Най-близкото до самата истина обяснение чули неколцина чуждестранни свещеници католици. Кхмерите им казали: „От днес, ако искат да ядат, хората трябва сами да си изкарват прехраната на оризовите полета. Градът е гнездо на порока. Тук царуват парите и търговията, а те са пагубни за човека. Затова ще премахнем града”.

С поразителна бързина червените кхмери организират „преселването” на ранени и болни. Те се втурват в централната болница „Преах Кет Мелеа” и заповядват на всички да излязат колкото се може по-бързо.

Настава страшна картина: стотици мъже, жени и деца в болнични дрехи куцат, влачат се и пълзят към изхода. А жегата е ужасна. Слънцето ниско пече, термометърът показва над 40 градуса. Тежко болните бълнуват и стенат, бинтове се размотават, а към външния вход се проточва по пода кървава диря. Един човек на ръце носи сина си, на когото току-що са ампутирали двата крака. Нима победителите не знаят, че само малцина от тези хиляди болни ще оцелеят? Те го знаят и затова започват сами да разстрелват пациентите: според тях неизлекуваните щели да бъдат безполезни в трудовите колонии. Там трябвало да отидат здравите.

„По-лесно е да отделим един куршум, отколкото паница ориз” – обясняват те. Но някои все пак се скъпят и на куршумите. Ето защо те се впускат да избиват с тояги.

Същия този ден червените кхмери започват да унищожават и „вредната” книжнина. От храмове и музеи те изнасят санскритски ръкописи, древни книги, речници за чужди езици. Стотици ценни томове са изхвърлени в река Меконг. Навсякъде лумват аутодафета. Горят библиотеките на Пномпенския университет и на будисткия храм.

Следобеда войниците отиват в семейството на 22-годишната Анг Сок. Тя, както и мнозина нейни връстници, отначало приветства с възторг „освободителите”, но когато те започват да грабят и да убиват, побързва да се укрие в дома на сестра си. И ето пред нея застават черните униформи. Те са дошли да ги изхвърлят навън.

– Но къде да отидем?

– По-далеч от града – отговарят войниците.

– А колко време трябва да останем там?

– За дълго.

Море от хора задръства града. През нощта хиляди остават под открито небе. На следната сутрин групи от по половин дузина войници претърсват отново Пномпен, като изгонват други десетки хиляди нещастници на пътя, който води „за никъде”. Червените кхмери не се церемонят: те се чувстват господари на положението. А пред гражданите се изправя изборът – или да бъдат убити, или да напуснат родния град.

В отчаяната тълпа е и българката Маргарита Тодорова-Тйенг със своя съпруг – камбоджанския лекар Тйенг Терпи. Заедно с детето си тя се скрива в посолството на ГДР, а после ги прехвърлят в посолството на Франция, откъдето по-късно с други чужденци напускат страната. Но тогава от сградата на френското посолство тя наблюдава ужасни картини. Патрул от червените кхмери разделя родители от деца, които наблъсква в друга колона. Майката и бащата се затичват след децата си, но ги убиват на място, от упор. Така пътят скоро е покрит с трупове, които вонят и се разлагат под жестоката топлина. Никой не ги прибира.

В града спира водата. Хората започват да пият от канали, от локви. Така че избухва и дизентерия. Тя покосява хиляди. Жителите на Пномпен бавно и мъчително умират от глад, от жажда, от рани и от болести, от куршумите на озверелите победители.

Еа Тан, 27-годишен библиотекар, напуска родния си дом на 18 април. „Цял Пномпен вървеше на юг – разказа ни той. – Беше същински ад: за три денонощия едва изминахме две мили. При това войниците стреляха и крещяха: „Напред, размърдайте се”. По едно време видях как една обезумяла майка носеше трупа на невръстното си дете. Тя криеше телцето му от парещото слънце”.

Ето как за няколко дни Пномпен се превръща в град призрак. По улиците се валят трупове, вият бродещи кучета. Но на всички пътища към града стоят патрули от червените кхмери.

...

Така и не намерихме следите на д-р Тйенг Терпи. Но на вратата на дома му оставихме следната бележка: „Д-р Тйенг Терпи, вашата жена и синът ви ви чакат в България! Иван Гарелов, Младен Чакъров, български журналисти”.

Из „Недалеч и неотдавна”

Книгата може да поръчате тук!