Как България подари на Русия първия паметник на Кирил и Методий

Точно копие на монумента пред библиотеката

е превозено от София до Мурманск

През 1985-1986 г. бях студент в Съветския съюз. Следвах “Енергетика” в Харковския политехнически институт “В. И. Ленин” което бързо разбрах, че е голяма грешка от моя страна. После стана Чернобил и съвсем разбрах, че тази работа не е за мен, върнах се в България и завърших филология, за да стана спортен журналист.

Та в ХПИ логично техническите предмети хич не ми бяха интересни (освен може би линейната алгебра и аналитичната геометрия, което за мен е поезията на математиката), а единственият нетехнически беше “История на КПСС”, която в първи курс ни преподаваше Вениамин Василиевич Палферов. Бивш фронтови разузнавач, със стотици минавания на фронтовата линия и пленени германци. Говореше се, че е герой на СССР, но години по-късно не успях да го открия в списъците, само разбрах, че май още си е жив и живее в Харков. При последната му акция е бил прострелян в главата от германски снайперист, не чуваше с лявото ухо и не виждаше с дясното око.

В крайна сметка, макар че може би бях най-добре с руския (в сравнение с другите от групата - двама кубинци, двама корейци и четирима виетнамци) и сравнително си бях научил материала, не пожела да ми пише отличен заради споровете, които водехме по две теми. Първата беше за моето изказване, че всъщност КПСС практически е основана от българин. Това почиваше на факти, които бях учил още в училище - първата социалистическа групичка в Русия е организирана от Димитър Благоев. По-сериозен обаче, стигащ почти до истерични крясъци от негова страна, беше спорът ни за азбуката. Аз настоявах, че

тя е донесена в

Русия от учениците

на Кирил и Методий,

а той твърдеше, че не е така, без обаче да дава някакво разумно обяснение откъде точно са се взели буквите, на които по-късно Ленин е написал “Левичарството - детска болест на комунизма” и “Крачка напред, две крачки назад”.

Още тогава ми направи впечатление, че 24 май не се празнува в СССР, което безкрайно ме учуди. Позарових се в разни енциклопедии и разбрах, че всъщност като църковен празник той е бил редовно отбелязван в царска Русия, но при комунизма някак си е бил забравен. Вероятно нарочно, защото съветските другари хич не обичаха да им напомнят, че не всичко е започнало на 7 ноември 1917 г., включително и азбуката е измислена по-рано, пък и е привнесена отвън.

За тази аномалия се сетих, когато на 24 май руският президент Владимир Путин при срещата си с македонския си колега заяви, че азбуката е дошла от македонските земи. Формално той не направи грешка, но лично за мен посланието му беше очевидно размахване на пръст по посока на България. Горе-долу като във футбола, когато съдията предупреждава футболист след първото му нарушение, че следва жълт картон, а после вероятно и червен.

Същия ден ми попадна интересна статия на журналиста от ТАСС Иля Виноградов. В нея той разказва кой именно е възродил празнуването на 24 май в СССР, след което той постепенно се превръща в оръжие за руската пропаганда в славяноезичния свят.

Този човек се казва Виталий Маслов и именно той е направил това, което преди това не е успявал никой в съветските времена, макар и преди него, е имало опити да се възроди прекратеното от Октомврийската революция честване на Деня на славянската писменост.

Маслов и мурманският поет Виктор Тимофеев организират и провеждат първия такъв празник в Мурманск през 1986 г. Те успяват да го сторят до голяма степен и благодарение на подкрепа от българската държава, където този празник винаги се е отбелязвал. На първото официално празнуване на Деня на славянската писменост в СССР е поканен академик Дмитрий Лихачов, но според българския журналист Васил Попов (кой е той, ще стане ясно по-нататък) видният славист и българовед не е присъствал.

Две години по-късно делегация от Мурманск начело с Маслов е поканена да посети България. Обмисля се той да бъде награден с орден, но тогавашният министър на културата Георги Йорданов е убеден от шефа на Съюза на българските журналисти - небезизвестния Веселин Йосифов по прякор Весо Кучето, че много по-впечатляващо ще е България да подари на съветските другари цял паметник. При това не какъв да е, а точно копие на най-известния, който се издига пред Народната библиотека, носеща името на светите двама братя Кирил и Методий.

Речено - сторено. Скоро с подкрепата на министерството на културата и фонд “13 века България” започва да се отлива монументът. Дейността е ръководена лично от автора на паметника пред Народната библиотека Владимир Гиневски, който обаче този път не се занимава с отливането.

Васил Попов e бивш парашутист (в смисъл, че е служил във въздушно-десантните войски, а не че е назначен някъде с връзки) и журналист - първо във в. “Работническо дело”, а след това в наследника му “Дума”. Именно той следи цялата сага с подаряването, изливането и особено превозването на паметника от София чак до Мурманск. “24 часа” го откри и той внесе доста важни уточнения и подробности около историята. За нея Попов дори е написал книга със заглавие “Мисия без край” и е награден с плакет от СБЖ. Той разказа много интересни и дори невероятни неща. Едно от тях е, че леярите, които направили копието, събрали свои пари и от близки и познати 13 000 лв. тогавашни пари, което беше горе-долу едностаен апартамент в София, за да бъде осъществен проектът.

В Мурманск паметникът е издигнат пред зданието на местната научна библиотека на 22 май 1990 г. Сега

там е площадът

на Първоучителите

и всяка година на 24 май той се превръща в центъра на празненствата за Деня на славянската писменост и ред други културни мероприятия.

Този паметник е първият в Русия, който е посветен на Кирил и Методий и е единственото точно копие на българския монумент. Подобен има и в Рим, но е в умален мащаб. Всичко в света са преброени 78 паметника на създателите на славянската азбука, от които двайсетина са в Русия. Има и в Москва, където от 1991 г. 24 май започва да се празнува официално.

Да се пренесе 8-тонен паметник от бронз от София до Мурманск, съвсем не е шега работа. Това са си 5 хиляди километра, които Васил Попов пропътува в кабината на 20-тонния камион “КамАз” (без 40-те километра по магистрала “Хемус” до Правец, които прекарва в микробуса “Латвия”, част от конвоя). Първо се минава през цяла България до Варна. Оттам с ферибота “Героите на Шипка” - до Иличовск. После идва Одеса, Киев и на север чак до Мурманск.

В книгата си Васил Попов събира не само спомените на всички, които са свързани с пътуването. Там са включени и интервюта с писатели, например с Валентин Распутин, и цитати от медиите, които отразявят пренасянето на паметника в реално време.

Кой обаче е Виталий Маслов, човекът, от когото тръгва всъщност възраждането на празника на Кирили и Методий в Русия?

Той е помор. Това е народ, населяващ крайния север на европейска Русия. Маслов е родом от

село Семжа,

ликвидирано по време

на съветската власт

Но там писателят създава “Дом на паметта”, като възстановява старото пожарно депо. Съставя и издава книга с имената на загиналите по време на Втората световна война съселяни и описва родословието им. Днес в Семжа има и дом музей на писателя, а на 15 юни в сградата на СБЖ в София се състоя представяне на събраните съчинения на Виталий Маслов.

Именно на Семжа са посветени основните произведения на Маслов. В тях той разсъждава за смъртта на руското село, за това как хората там се откъсват от корените си. От романите му звучи поморският диалект, на който през миналия век говорят почти всички жители на крайния европейски север на Русия.

Много е интересно, че Маслов участва в покоряването на Арктика и Северния полюс. Той е част от екипажа на първия в историята атомен ледоразбивач “Ленин”, като в продължение на много години работи на борда му като радист. След години благодарение на него и още неколцина ентусиасти става възможно спасяването на кораба, който е бил предназначен за скрап, и превръщането му в музей.

Вдовицата на писателя разказва, че с “Ленин” е свързана една много интересна история, която прилича на градска легенда, но е истина. Виталий Маслов веднъж

отказва среща не

с кого да е, а със

самия Фидел Кастро

Това става по време на първата визита на лидера на кубинската революция в СССР, който съвпада със сватбата на Маслов.

Когато пристигат в гражданското, писателят и приятелите му виждат обява, че всички служители са отишли на среща с важния чуждестранен гост. Тогава Маслов се изстрелва към ледоразбивача, схващайки, че кубинският революционер няма как да изпусне възможността да се качи на борда му. Там се приближава към делегацията и дори кани Кастро на сватбата си. А той се съгласява!

Тук обаче се намесва Анастан Микоян, член на политбюро на ЦК на КПСС, който заявява, че графикът на госта не му позволява подобни отклонения. Като компенсация Микоян издава на Маслов два пропуска за тържествената вечеря с Фидел Кастро, но младоженецът категорично отказва с довода, че поморските традиции не му позволяват да остави гостите сами на неговата собствена сватба.