Внуците на Панчо Владигеров учат джаз във Виена, за Ню Йорк не им стигнали парите

Двамата били толкова палави деца, че ги наричали Макс и Мориц

Внукът на великия български композитор Панчо Владигеров - Косьо, ме чака подпрян на колелото си, като идва направо от репетиция. Докато се настаняваме в малко приятно заведение в широкия център на Виена, се извинява от името на брат си Сашо, който не е успял да дойде заради натоварения им график напоследък.

Братята непрестанно имат участия и ангажименти в австрийската столица, а и извън нея. Близнаците Константин и Александър Владигерови, синове на диригента Александър Владигеров, идват да живеят във Виена преди около 20 години, за да учат в Университета за музика и сценични изкуства. Косьо влиза със специалност “Джаз саксофон и джаз пиано”, а Сашо – “Джаз тромпет”. По това време сестра им Екатерина, която е 7 години по-голяма от тях, вече се е установила в австрийската столица, където завършва магистратура “Хорово дирижиране”. Оттогава тримата живеят, работят и се развиват в културния център.

Животът във Виена е най-голямото им вдъхновение, най-богатият им източник на нови идеи. “Виена е много пренаситена особено през последните години, откакто сме тук. Толкова много събития се случват, но ако човек успее да отсее и да отиде поне на две-три, пак е голямо богатство. Ако човек е активен в културен план, си обогатява душата и това е най-ценното. Може би това е най-голямата разлика с България и затова решихме да дойдем тук. А и искахме да учим джаз, нямаше как да си платим таксите да заминем за Ню Йорк например, това бяха химери за нас. Освен това тогава имаше спогодба с Виена - българските студенти да не плащат тук и обратно. Това беше голямо улеснение за нас.”

Въпреки това обаче момчетата не спират да работят, докато са студенти. Имат щастието да се препитават предимно от музика – свирят джаз в барове и хотели. Но от време на време лепят почасово плакати или работят по строежи, Сашо дори е правил професионални масажи.

Двамата са имали много трудности и проблеми през годините. Но Константин е категоричен за това

какво го прави

най-щастлив –

музиката

“Също и съприкосновението с най-личните хора и интимността на семейството, на роднините, срещата с тях отново, това винаги е бил най-щастливият момент. Другото ще го видиш в музиката, някои отговори ги има там - закачливо подмята. - Като се завърна вкъщи, винаги усещам такава топлина и обич. Това съм го написал в една от песните в албума - “Дългият път към дома”.”

Деца на баща диригент и майка актриса – Величка Чобанова, у тях всеки ден звучала музика и е било неизбежно и те да тръгнат по този път. “Баща ни винаги е искал да го наследим, от него сме взели тази жилка за джаза. Той много обичаше Джордж Гершуин и ни го свиреше често. Сашко като малък искаше да продължи професията на майка ни, по-артистично се изявяваше, но после започна с тромпета. Баща ни го насочи натам, съветваше се с негови колеги музиканти и решиха да не ни записват на пиано, понеже бяхме по-буйни деца и нямаше да седим по цял ден да свирим.”

Меко казано, са правили и много пакости. “Ние с брат ми винаги сме били заедно и сме се съюзявали срещу другите, ако не са съгласни с нас. Оттам и двойни пакости – единият дава идеята, а другият се втурва в нея. Така като малки 3-4 пъти щяхме да направим пожар вкъщи, щяхме да подпалим леглото на сестра ни.

Наричаха ни

Макс и Мориц

като малки

Редовно бягахме от детската градина, по-късно като по-големи се вмъквахме в дворовете, крадяхме череши, чупихме клони. Баща ни един-единствен път ни е посягал. Бяхме много малки и не се върнахме вкъщи навреме. Не помня къде сме били, но ни докараха с кола към 2-3 часа през нощта. Тогава получихме по един плесник.”

Сега вече не са толкова диви и от детството са запазили любимото си хоби – футбола. Обичат спорта - колело, джогинг, плуване, зимата карат ски още от деца. Но футболът е най-голямата им страст. “Като малки това беше най-голямата ни радост, по цял ден играехме, много е важно тая детска радост да я има, сега много ни липсва. Баща ни беше голям фен на “Левски” и от него ни е останала тая любов към отбора. Когато участваше в “Шампионска лига” през 2007 г., бяхме като луди, обикаляхме в Барселона, Бремен, Лондон, всичките мачове, които бяха навън, и в София, беше голяма емоция. Веднъж в агитката в Братислава Сашко свиреше с тромпета, много хубави спомени.”

Сашо в момента е по-мобилен, участва в повече проекти с тромпета, обикаля много места. “Аз не винаги се включвам, предпочитам да композирам. Това е дейност, в която трябва да си сам, по-вглъбен.

Сашко е свикнал на

по-светско поведение,

с всеки може много лесно да се сприятели, с всеки може да свири, по-отворен е, по̀ веселяк, по-малко е тъжен, по-малко вижда нещата в тъмна светлина, по-зареден е.”

Двамата живеят заедно в момента. Въпреки че сестра им не живее при тях, музиката ги държи в непрестанна връзка. Момчетата са много благодарни на Кетхен, както я наричат. “Много хубави съвети ни дава, най-ценните. Ако не беше тя, кой знае какви глупости щяхме да правим в живота.”

Косьо казва, че различни знаци от живота му подсказват, че вече може би е време да направи свое собствено семейство. Но засега това не му липсва. “Животът ни на музиканти е труден, засега нямаме постоянно работно място, което да ни осигури стабилност. Но човек трябва да остане идеалист, особено в музиката. За мен е грешка, ако човек смята, че само чрез материалното може да постигне голям успех.” Признава, че е изключително трудно дори и във Виена. Тук дисковете също не се купуват много, братята разчитат на продажби главно след концертите си. И въпреки че вече години са в този “красив, много удобен за живеене град”, както Косьо сам го описва, те не са взели австрийско гражданство.

“Като музикант човек трябва да се чувства навсякъде вкъщи”, казва той, докато дава стотинки на един дядо, който свири на акордеон. Докато слушахме музиката му, неусетно се пренесохме обратно в България. “Благодаря”, отговаря дядото на български и ни се усмихва.

Разказът на Косьо също се връща към родината. Докато си поръчва чай, въодушавено разказва за последния им голям проект – новия им албум The Rag Waltz Time и турнето в България, с което го представиха официално на българската публика. Концертите са между 18 и 25 април 2017 г. и започват само 10 дни, след като братята получават албума вече в готов вид. Първият концерт е в Стара Загора, а следващият в София сред картините на техния приятел от Виена Искрен Илиев на изложбата му в “Арена ди Сердика”. Следва концерт в един много специален за тях град – Шумен, родното място на дядо им. Там братята се включват в проекта “Кауза “Култура” на Веселин Веселинов – джаз да звучи в музеите в 12 града в България.

Албумът съдържа седем оригинални композиции, в които братята съчетават суинг, джаз, балкански мотиви и модернистично звучене. Мелодиите са в типичните за братята неравноделни размери – ръченица, копаница, а много от тях имат и специално посвещение. “Парчетата не са се родили от само себе си, всяко от тях си има история. Искам специално да спомена джаз музиканта Румен Тосков-Рупето, който си отиде от този свят преди седем години.”

На него е посветена една от пиесите. Осмата композиция в диска е

почит към

дядо им Панчо

Владигеров

Тя е претворение на пиесата на големия ни композитор “Господско хоро” от 1932 г., част от цикъла “Български песни и танци”. Момчетата за първи път се осмеляват да запишат аранжимент на негово произведение. “Беше голямо шубе да цитираме дядо – великия български музикант и майстор на оркестрация на тона. Тук специално сме направили наш аранжимент, отворили сме една част за соло в 7/8, което си е нашият почерк. Аранжиментът се възприе много готино от публиката, имаше позитивно настроение. Но на мен ми беше много напрегнато, всичко трябваше да е много изпипано и идеално.”

В албума е включена една единствена вокална песен - “Аз не мога”. Тя също е специална, защото текстът е написан от тяхната племенничка Илидия Михайлова, поредния музикален талант в семейството.

За есента братята планират ново турне, този път в Австрия. Косьо казва, че основната разлика между австрийската и нашата публика е, че българите стават на крака след представлението, докато в Австрия това се случва много рядко.

“Но и тук публиката се вълнува и е емоционална. За тях най-важно е какво ще покаже артистът, това публиката веднага го усеща и умее да го оцени. За това и културната традиция е много силна тук. Много ревностно си я пазят тази традиция, винаги е толкова пълно на концертите. В България не е така и ми е много тъжно за това.”