Защо няма народна песен за Апостола

Христо Ботев първи разказва за Левски като песнопоец

В прочутото писмо до Киро Тулешков Христо Ботев дава писмено сведение за песнопоеца Васил Левски: “Моят приятел Левски е нечут характер... Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дена, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем, той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее... Приятно е човеку да живее с подобни личности...”

Устно сведение за песнопоеца Васил Левски дава една народна песен от с. Войнягово, Карловско, където той е даскалувал на млади години и където се разказват много предания за него. В песента се говори как надошли “гости годежари от пусто Карлово” - ще годяват Донка Найденчина за Никола Пульов.

Накарали Донка песен да им пее.

Викнала е Донка и песен запяла:

Сладкодумен даскал Карлово ни прати,

Васили го викат, като славей пее,

като славей пее, с хората живее.

Ако гледаме с очите на Никола Георгиев, ще забележим щедрата употреба на глагола “пее” и в писмото, и в песента.

В “джебния бележник” на Левски покрай многото сметки и адреси от времето 1870-1871 г.

е намерено записано

стихотворението

“На прощаване”,

писано през 1868 г., когато е писано и писмото до Киро Тулешков.

Въпреки малкия обем на бележника и специалното му предназначение Левски саморъчно е преписал цялото стихотворение на цели седем страници, 130 стиха - “то толкова му се е понравило, че той е желаел да го има винаги на ръка при своите обикаляния из България и да го препрочита от време на време”.

След като в ръкописна песнопойка са открити три преписа от същото стихотворение, единият от които с бележка “изпята от В. Левски в 1870 г.”, изследвачи допускат, че

Левски е знаел

стихотворението

наизуст и го е пеел

още преди то да бъде

публикувано,

научено може би от самия Ботев по времето, когато двамата са живеели “в една вятърничева воденица” край Букурещ.

Стихотворението е публикувано през 1871 г. и се е пяло като много популярна песен особено след 1875 г., когато излиза сбирката “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”.

В изследването си “Мелодиите на Ботевите песни” (1949 г.) старият музиковед Иван Камбуров твърди, че мелодията на песента, макар имаща за основа от източната музика, е народна българска, заимствана от мелодията на българската народна песен “Остана Рада вдовица със седем дребни дечица” и “нейният неизвестен създател е българин”.

В изследването си “За народна свобода. Априлското въстание в българската народна поезия” (1961 г.) Росица Ангелова пише: “Мислеше се, че песни за Апостола няма и дори се обясняваха причините за това явление.” Фолклористката сочи публикуваната през 1945 г. статия от Христо Вакарелски “Защо няма народна песен за Васил Левски” и отбелязва, че Вакарелски “е нямал готов подръчен материал”.

Ангелова първа анализира песенния фолклор за Левски, и твърди, че песните за Апостола “ако не по художествената си стойност, то поне по брой надминават дори изпятото за Ботев”.

Според Иван Койнаков първата песен за Левски е записана в с. Преслав в Украйна и е публикувана през 1910 г. Ангелова е проучила, че песента “се е пеела по сватби и на трапеза между приазовските българи”.

В сборника на Койнаков “Затуй им пеят песента. Васил Левски и Христо Ботев в народни песни и предания” (1982 г.) са събрани народни песни за Апостола от с. Конуш, Хасковско, с. Войнягово, Карловско, с. Долно Белово, Пазарджишко, София и с. Негован, Софийско, с. Радуй, Брезнишко, с. Преславен, Старозагорско, с. Горица, Бургаско... На други места са публикувани песни от с. Долни Богров, Софийско, с. Хотница, Великотърновско, с. Кичево, Варненско, с. Бата, Бургаско, с. Песнопой и с. Мали Богдан, Карловско, Стрелча, Перущица...

В изследването си “Васил Левски” (1987 г.) Николай Генчев изяснява как

“народното

канонизиране на

образа на Апостола

се осъществява и чрез средствата на фолклора, специално чрез народното песенно и разказно творчество, посветено на Левски или на събитията от времето, в което той е живял".

Генчев смята, че песните за Левски са малко на брой: “Нито една от тях не датира от времето, когато Левски е бил жив или пък непосредствено след неговата смърт. Почти всички песни са съчинени след Освобождението, а няколко и в най-ново време...”

Според историка прегледът на песните, посветени на Левски, “потвърждава констатацията за успоредността на мотивите в песенното и в споменното творчество. И в песните си, както и в своите спомени, народът иска да види образа на юнака като войвода, силен и безстрашен. И тук същата мъка по смъртта и бесилото, същият начин за осмисляне на голямото и непреходното у Апостола”.

При толкова натрупан и анализиран “подръчен материал” в началото на 2013 г. регионален сайт от Пиринска Македония представя фолклориста Илия Манолов така: “Той е единственият открил и събрал в сборник народни песни за Васил Левски. Неговото разкритие е категорично: Само българи от Пиринска Македония са запазили песните за Апостола”.

В поместеното интервю Манолов казва: “Оказа се, че за Васил Левски, въпреки че е най-тачен и уважаван като икона на българската революция, народни песни не са запазени. Дори да е имало, след Освобождението на България са забравени.” Фолклористът отправя призив, изведен в заглавието: “Ние трябва да се гордеем, че единствените песни за Апостола са запазени в Пиринска Македония!”

Преди време някои медии прошумоляха

как Левски е пял

пред бесилото

Разни хора прехласнати преразказваха историята на 90-годишната Петкана Хъшова от с. Долни Лозен, която тя е разказала 70 години след обесването на Апостола.

На младини Петкана била слугиня на софийски бей. Грижела се за двете му момчета. Пеела хубаво, знаела много песни, и български, и турски. Един ден беят си дошъл “по никое време” и наредил бързо да облекат момчетата - днес ще идат да гледат сеир: ще бесят гяурина Левски, дето искал да свали султана и той да стане цар на гяурите.

Петкана повежда двете момчета, беят бил платил, и заедно с другите слуги ги настанили на пейки най-отпред. Така Петкана вижда Левски - големи сини очи, косата руса като коприна, измъчено лице, вирната нагоре глава, стъпва господарски, крачи гордо. Чула как го попитали каква е последната му дума, а той запял и тя запомнила песента...

Приликата между разказа на Петкана и песента “Хайдутин и бесило” е натрапчива: хайдутина заранта ще го обесят “на царювите дворове, царица сеир да гледа и царювите дечица”; на него не му е жално за живот, не му е мило за бял свят, “юнак не жали, не плаче”, ами му е драго “кога юнака обесят, да му се белей ризата, перчемът да се развява”.

Николай Генчев пише, че “когато се заговаря за 100-годишния юбилей на В. Левски през 1936-1937 г., изведнъж баби и старци ще започнат да си “спомнят” небивалици”.

През юли 1937 г. “старата софиянка г-жа Атанаса Н. Янева” разказва как заедно с баща си отблизо е гледала обесването на Левски. Вижда Апостола как “заграден от стража върви гологлав, с вързани отзад ръце, облечен с обикновени дрехи, късо палто и навуща на нозете...”

Г-жа Атанаса казва: “Бодро вървеше Апостола и се приближаваше към бесилото...” Като стигнал на 15-20 от него, спрял и “с ясен глас” се провикнал на турски: “Рушид баба, приготви се, идва овен да го заколиш!” Рушид баба ловко хвърлил и

надянал

върху врата на

Левски, преметнал

през гредата края на

въжето,

lциганин довършил работата и “без много гърчене увисна трупът”.

Любен Каравелов (в. “Независимост”, 1873 г. ) разказва какво му “являват” - из България”: “Левски беше страшно мъчен. Когато той беше затворен в казармата, то низамите по повелението на пашата извадили му един по един всичките зъби. Месата му били късани с клещи парче по парче... Левски е обесен полумъртъв.”

Захари Стоянов (“Васил Левски. Дяконът.”, 1883 г.) разказва как “нашият херой се самоубил, щом чул решението на комисията, че ще бъде обесен: като го вкарали в затвора, ударил си главата в каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безчувствен”; “той бил изгубил вече чувства и много малко признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло”; “бил студен и безчувствен труп, без никакви движения”...

На кого да 

вярваш?!

На две стари женици, които простодушно и невинно обясняват “как в народната памет са осветлени събитията около софийското бесило през 1873 г.”, или на двама първомайстори на българската словесност, които съзнателно и целенасочено “се опитват да определят мястото на Апостола в българското движение след събитията от 1873 г.”?...

Николай Генчев недвусмислено заявява: “Обесването на Левски, нейде край град София, става тайно и незабелязано. Поради това мълвата дълго ще се домогва със сигурни сведения и винаги ще се пълни с противоречиви слухове...” На друго място пише, че за историята “този въпрос се губи в тъмнина и потайност и не ще може да бъде изяснен, ако не се открият допълнителни исторически свидетелства”.

Веднъж, говорехме си как трябва да се пише за миналото, един мъдър човек ми каза: “Миналото трябва да бъде това, което е било”.

Друг път, пак си говорехме как трябва да се пише за миналото, мъдрият човек ми каза: “Миналото изглежда по-приемливо, подсладено с разказ.”