„На другаря Живков винаги се благодари!”

„Дипломация в зоната на кактуса” с основание може да се нарече историческа книга. Такава е, защото с нея писателят дипломат поднася разказите си за действителни истории от близкото минало на България. Така той запознава читателите със своя опит и преживявания в дипломатическата кариера, започнала от най-ниското стъпало в Индия – аташе и спира на най-високото – посланик в Мексико. Това обяснява защо най-голям дял и в изданието имат българо-мексиканските отношения, честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава и загадъчната смърт на Людмила Живкова – легендарната председателка на Комитета за култура.

Откасът е за посещението на Тодор Живков в Мексико.

Посещения, които Тодор Живков забрави

Председателят на Държавния съвет Тодор Живков посети Мексико от 2 до 7 април 1979 г. Самата визита не поднесе никакви предизвикателства за мен и посолството. Домакините бяха взели всичко в свои ръце. Истинският ад беше през март. Тогава още веднъж се видя, че ние, българите, правим всичко в последния момент, по възможно най-трудния начин. В София само за десетина дни беше издадена в превод книгата на Лопес Портильо „Кетцалкоатл”. Това беше наистина полиграфически подвиг, защото произведението трябваше за нула време да се преведе, набере и отпечата. И то само за да се насладим на приятната изненада, която се изписа по лицето на мексиканския президент, когато видя творението си на български език. Още преди посещението на Тодор Живков Милко Балев с наша помощ направи каквото можа, за да погъделичка суетата на Първия с издаване на том с негови „трудове” в Мексико, разбира се, срещу яко заплащане. Такива издания, които много приличат на платени съобщения във вестниците, са смешни, защото българската пропаганда в онези години ги представяше като пример за големия интерес в чужбина към личността на Тодор Живков.

Но издателската дейност на посолството не се изчерпа само с Живковия том. Мексиканският автономен университет УНАМ се амбицира да повтори нашия пример с „Кетцалкоатл”. Във връзка с предстоящото честване на 1300-годишнината от основаването на българската държава УНАМ издаде „История на България” – един чудесен сборен труд на видни български историци. И тази книга се появи, но за радост на Людмила Живкова, а не на баща й.

Пак във връзка с посещението на Тодор Живков предложихме на Комитета за култура да ни бъде изпратена една изложба от картини на Светлин Русев, която да се открие в „Беяс Артес”. Тъй като стените в залата на двореца не позволяват окачването на големи платна, изпратихме с телекс максималните допустими размери. Сякаш бяхме поискали да ни се изпратят картини на Светлин Русев с най-големите възможни размери. Получихме изложбата на големия български художник заедно с един предупредителен телекс, в който ни се нареждаше: или всички картини да се изложат, или нито една. При това положение бяхме изправени пред дилемата: да изберем част от картините за „Беяс Артес”, които да бъдат разгледани от Лопес Портильо и Тодор Живков по време на антракта на фолклорния състав, или да забравим, че сме получавали такава изложба. Аз избрах първия вариант и Светлин Русев ми се разсърди. Успехът на картините му смекчи донякъде неговия гняв и ние си останахме приятели. Естествено не ми беше приятно да чуя някои нелюбезни приказки по мой адрес с източник Съюза на българските художници, но много ми се иска да знам какво би могъл да направи друг на мое място.

Това обаче не беше всичко. СБХ явно не беше доволен от изпращането на изложба с творби само на един автор. И по своя инициатива ни изпрати още една колекция: „Съвременна българска живопис и графика”. Във всяка друга страна щяха да ни кажат: „Бийте си я в главата!” В Мексико обаче се досетиха, че българите са като тях, и подредиха тази изложба в Акапулко.

Както очаквах, посещението на Тодор Живков мина успешно. Мексиканците излязоха от нормалните рамки на гостоприемството и при всеки повод подчертаваха добрите си чувства към българския народ. Нашата пропаганда не беше сменила старата плоча за високия международен авторитет на първия държавен и партиен лидер. Всъщност ние наистина се радвахме на висок международен авторитет, но той се основаваше на древната култура по българските земи, на 1300-годишнината на българската държава, на постиженията на българските дейци в науката, изкуството, културата, на обикновените български труженици и специалисти въпреки простотията на Първия. Той не пропусна да се развихри на мексиканска територия. Губернаторът на щата Гереро дон Рубен беше подготвил пищен обяд на самия плаж в Акапулко. Океанът беше до нас и готвачите сякаш вадеха направо от него риба, раци, миди. Дон Рубен и Тодор Живков си размениха тостове. До мен седеше бившият ми колега от Външно министерство Петър Междуречки. Като кмет на София той имаше задачата да връчи на доня Кармен огърлицата с медала на столичната община. Малко преди да го стори, Живков му казал: „Е, Петре, ще й стигнеш ли врата? Я виж какъв бюст има!”

Петър Междуречки отрано има чисто бели коси, но не от паникьосване пред големи бюстове. Той бе един от малкото умни хора, влизали в общината на висок пост, и затова не можа дълго да се задържи там. На Тодор Живков той и такива като него бяха необходими за принасяне на жертва, когато Първия прецени, че обстоятелствата го налагат. При това посещение Петър Междуречки се държа превъзходно, произнесе кратко, но добре премерено слово. Освен това показа на Тодор Живков, че може да окачва огърлици и през големи бюстове.

В рамките на това посещение бе предвидена и една малка церемония, свързана с колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес. През юни 1976 г. му бе присъдена Международната Димитровска награда за мир, демокрация и социален прогрес и Мексико бе подходящо място наградата да му се връчи. Тодор Живков го поздрави, големият писател му благодари за високата чест и всички се чукнахме с вино за негово здраве. Аз намерих подходящ момент, за да завлека писателя зад една завеса в залата, където в малко помещение ни чакаше генерал Кашев. От името на генерала обясних на Габриел Гарсия Маркес, че Димитровската награда се придружава и от скромна сума пари в размер на 5000 долара. Кашев му подаде един затворен плик, който писателят пъхна в джоба си и каза:

– Ще ги подаря за някоя благородна кауза. Благодаря!

Аз бях непрекъснато около делегацията. Една сутрин влязох в стаята на Петър Младенов. Той беше още по пижама и се бръснеше. Пуснах му телевизора, за да види, че по един от каналите се излъчва български филм. Той каза само, че не е изненадан – наистина много неща са направени в Мексико и никой не може да отрече моята заслуга. Помълча малко и докато се бръснеше, изведнъж изтърси:

– В София се говори, че си бил човек на Борис Велчев.

Борис Велчев беше разжалван от Тодор Живков и съгласно българската практика, ако искаш да прецакаш някого, започваш с обвинението, че е човек на разжалвания. Аз се засмях и контрирах:

– Приятел съм с неговия син Владимир Велчев, който е един чудесен мъж. Защо не кажеш, че съм човек на Людмила – с нея сме приятели още от Лондон. А и ти си идвал с нея на къри у дома.

– Аз не те обвинявам – каза министърът. – Казвам само какво се говори.

Според общоприетата практика Тодор Живков дойде да види и посолството. Бях със свито сърце, но се надявах сградата да му хареса и се чудех каква реч да държа там, защото беше задължително посланикът да приветства високия гост. Събрахме се в просторния хол и аз започнах... Не помня точно какво съм казал, но след закуската и напитките Живков отсече: “Посолството не е лошо!” А Петър Младенов, прекият ми началник, на четири очи ме сгълча:

– А бе, не беше лоша речта ти, ама пропусна нещо много важно, не благодари на другаря Живков!

– За какво? – изумих се аз.

– На другаря Живков винаги се благодари! – отсече Пешо.

Посещението на Тодор Живков беше върхът, пържене в най-нагорещеното масло, огънят на което се поддържаше от „придружаващите” и „доверените” лица. Повечето от тях търсеха къде е слабото място на посланика, за да му изпратят точно там отровна стрела. Други откриваха, че Мексико не било чак толкова лошо място, при това доста далеко от България. Ако един посланик съчетае тази географска отдалеченост със сръбската дипломатическа мъдрост, както ми я предаде Сурой, да не изпраща доклади и информации, да не задава въпроси, да не му хрумват идеи и инициативи, може да го забравят и така да си изкара няколко мандата. Сигурен съм, че такива хора имаше в групата на Тодор Живков и в самото министерство. Един от тях бе последвалият ме на този пост Любен (Леон) Аврамов, за когото няма да е справедливо да се каже, че нищо не е направил в Мексико. Смея да твърдя, че неговите усилия бяха насочени преди всичко към разрушаване на създаденото, към заличаване на спомена от Богомил Герасимов. Не знам дали Петър Младенов му е писал шест плюс за тази дейност, но не бих се учудил.

Животът си течеше и ние вече започнахме да се готвим за наближаващия юбилей – 1300-годишнината на българската държава. Обсъждахме идеи, инициативи, пишехме планове, провеждахме срещи. Напълно съзнавах огромното значение на 1300-годишния юбилей, но и Людмила насочваше мислите ми в тази насока. Тя ясно ми заяви в един разговор в Акапулко, когато в края на 1979 г. посети отново Мексико по покана на доня Кармен:

– Ти носиш знамето на тези тържества. Посещението на баща ми в Мексико имаше политически смисъл. 1300-годишнината е нещо много повече.

– По същество и тя е политическо събитие – казах аз. – Може би от по-голяма величина.

– Така е! Затова... много залагам на теб. Нещата се сложиха така, че Мексико и Индия трябва да дават тон.

– Ще бъде ли създаден почетен комитет и в Москва?

– Ще видим... не вярвам.

– Ако откажат, това ще се използва срещу теб.

– Но ние имаме една възвишена цел и тя се казва „България”. В името на тази цел всичко е оправдано!

Бях убеден, че честването в Мексико ще бъде един триумф, защото с него бяха ангажирани самият президент на републиката, неговата съпруга доня Кармен и много видни личности на страната. Доня Кармен продължаваше да се държи приятелски с мен. Веднъж след една среща в „Лос Пинос” аз я поканих на вечеря в посолството, за да види няколко хубави български рисувани филма.

– Мога ли да доведа с мен един мой приятел? – попита ме тя.

– Вашите приятели са и мои приятели, сеньора – казах аз галантно. – Познавам ли го?

– Чували сте за него. Казва се Ури Гелер.

– Магьосникът?

– Той не е магьосник, а нещо повече – засмя се доня Кармен. – Изкривява вилици и лъжици с поглед, нали знаете? Супер в парапсихологията.

– Ще се радвам да се запозная с този сеньор.

Вечерта гостите пристигнаха със специалния президентски автобус. Двете дъщери на президента бяха ослепително красиви. Те водеха свои приятели и други роднини. Зарадвах се, че сред поканените от доня Кармен бе и Антонио Угарте – младият и много способен мъж, племенник на президента, който не криеше приятелските си чувства към мен.

Ури Гелер се оказа висок слаб евреин с горящи очи. Доня Кармен ни представи един на друг и аз ги поканих да слезем в „ресторанта”, където щяхме да вечеряме и да гледаме два прекрасни рисувани филма – „Маргаритката” и „Хороскоп”.

Гостите ми се огледаха изненадани. По-младите веднага изскочиха в градината, за да се начудят на светещия стъклен дансинг.

– Имате много красиво посолство, сеньор ембахадор – каза учтиво Ури Гелер, когато седнахме на масата.

Настаних доня Кармен между двама ни, а на останалите гости предоставих възможност сами да си изберат маса. Бяхме се наканили да нагостим поканените с кебапчета и баница с кисело мляко. Новият домакин Макрев, готвачката Стефка и мъжът й Петър Христов не допускаха никакви грешки. Преди да се размирише апетитната скара, те ни поднесоха аперитив.

– Ще ни демонстрирате ли вашето умение, сеньор Гелер? – запитах прочутия ас в паранормалните явления.

– С удоволствие, но... може ли по-късно? Много съм уморен.

На тръгване, когато всички бяхме вече на вратата, аз се сетих, че Ури Гелер бе обещал демонстрация. Удържа на думата си. Каза, че му трябвало нещо метално, за да се облегне. В помещенията пред входа имаше едно метално бюро. Той го възседна с единия крак и помоли да му дам метален секретен ключ. Извадих връзката си с ключове, избрах най-малко използвания и му го подадох. Дузина глави се надвесиха да видят каква магия ще им се сервира. Ури Гелер взе ключа, хвана го в надебелената част между палеца и показалеца на лявата си ръка и го загледа втренчено. След това приближи показалеца на дясната си ръка над ключа, подържа го така няколко секунди и без да се допира до метала, направи бавно движение по дължината на ключа и нагоре. Всички видяха, че няма никаква измама. Ключът просто следваше пръста му и се изкриви като дъга.

Ури Гелер ми върна ключа с думите:

– Заповядайте!... Горещ е и не се опитвайте да го изправите, преди да изстине. Много е крехък и ще се счупи...

Из „Дипломация в зоната на кактуса”

Книгата може да поръчате тук!