Радичков харесвал най-много пернишката “Суматоха”

За разлика от много други областни градове в страната, които се сдобиха с театри по времето на соца, театралната традиция в Перник е доста по-отдавнашна. Местният театър “Боян Дановски”, който сега е общински, съществува почти без прекъсване още от 1919 година. Това са цели 10 години преди Перник да е обявен за град. Село с професионален театър, в който е

гостувал самият

Станиславски,

едва ли може да се намери някъде по света.

По времето на соца това е на практика първият театър след столичните, към който се стремят всички актьори, завършили едновремешния ВИТИЗ. Вместо да заминат по разпределение в другия край на България, те спокойно можеха да си останат да живеят в столицата. Дълги години автобусът на театъра потегляше всяка сутрин в 9 часа от Руски паметник, за да докара творците за репетицията от 10 часа. И съответно ги връщаше обратно след края на представлението.

На щат в пернишкия театър по различно време са били актьорите Мария Каварджикова, Валентин Ганев и много други от тяхното поколение. И в момента в общинския театър често гастролират като режисьори или актьори Асен Блатечки, Ивайло Христов, Нона Йотова, Ненчо Илчев, Ернестина Шинова и много други.

Но безспорно

най-известното лице

на театъра е покойният вече Георги Русев. Той отива в този провинциален храм на Мелпомена под формата на наказание през 60-те години заедно с група актьори от Младежкия след скандал със спряна пиеса. През 1977 г. става директор на театъра и остава на този пост до 1990 година. Повечето от легендарните родни филми, в които се снима Русев, са правени по времето, когато работи в Перник.

Неслучайно наричат неговото време златно за театъра. Освен че със своята известност е притегателен център за много от спектаклите, в които изиграва най-добрите си театрални роли, Русев успява да докара в Перник

каймака на

българския театър

като постановчици и автори. Тук се правят някои от най-смелите постановки в България за онова време. Често българските писатели дават първо пиесите си на пернишкия театър. Защото им е удобно да следят репетиционния процес, знаят, че творбата им ще попадне в професионални ръце и най-важното – малко са встрани от вниманието на театралната критика, или казано направо – цензура, която държи под око столичните театри.

Малко известен факт е, че “Човекоядката” на Иван Радоев е правена първо в Пернишкия театър, нищо че Радоев по същото време е драматург на Театър “София”. Легенарната постановка на “Боян Дановски” е играна пред пълни зали в продължение на 5-6 сезона из цялата страна и дори в чужбина.

Радичков пък признава, че пернишката “Суматоха”, режисирана от Младен Киселов през 1986 година, му харесва много повече от предишната постановка, правена в Сатиричния театър двайсетина години по-рано.

В Перник гастролират на практика почти всички светила на родната театрална режисура от онова време. Леон Даниел, Крикор Азарян, Гриша Островски.

Здравко Митков

изкарва две години

като щатен режисьор

в пернишкия театър през 80-те, но и след това често идва да прави постановки.

Разбира се, в историята на театъра не липсват и доста несретни години. През 2004 г. залата, която се намира в сградата на местния Дворец на културата, изгаря при пожар. Театърът започва да изнася представленията си в бившия пионерски дворец в града и се връща обратно на ремонтираната напълно сцена едва след 9 години. През това десетилетие общината и държавата, и то при различни правителства и различни общински управи, се разправят чие задължение е да възстанови театъра.

Споровете не са точно за пари, а доста по-заплетени – проектът за ремонта започва, финансиран от местния бюджет, но впоследствие се разбира, че пораженията от пожара са много по-големи от предполагаемите, което изисква допълнително към 1,5 млн. лв. към вече предвидените 2,9 млн. лв.

При това общината е

престанала да плаща

на фирмите,

и те, след като са монтирали цялата съвременна озвучителна и осветителна техника, просто отказват да дадат паролите за работа с нея, докато не им платят всичко.

Така сагата се разтегля във времето с още няколко години и липсващите пари са дадени от държавния бюджет едва когато Бойко Борисов се видя с тогавашната кметица Росица Янакиева при откриването на магистрала “Люлин”. Но пък в момента Пернишкият театър може да се похвали, че има въртяща се сцена и последната дума на техниката в озвучаване и осветление.