В зоната на Бермудския триъгълник папагалите изчезват заедно с хората

Книгата на Богомил Герасимов „Капки в морето” е един вид отговор, доразвиване на идеите на американския писател Мрак Твен, залегнали в „Писма до земята”. От своя страна Герасимов адресира шест писма до американския си колега. В тях разсъждава за религиите, с които се е сблъскал, докато е обикалял света, за отминали събития, обвити в мистерия, за извънземните, за пирамидите, за зомбитата, за Страшния съд и за Отвъдното.

В текста по-долу ще откриете изключително любопитна информация за Бермудския триъгълник, изчезването на хора, кораби и самолети.

Защо изчезват кораби и хора

Не знам, естествено, защо изчезват. Срещал съм имена на учени, които са изследвали Бермудския триъгълник и с цената на много време и пари са стигали до заключението, че няма такова нещо – в Саргасово море и в целия район, известен като Бермудски или „Дяволски триъгълник”, най-странното явление е това, което става в главата на хора с развинтена фантазия. Въпреки всичко и всички онези, на които се плаща, за да знаят повече – това са хората от бреговата охрана на САЩ. И те официално не признават съществуването на такава геометрична форма, като Бермудския триъгълник, но поне знаят къде се намира и какво се случва в него. В едно становище на бреговата охрана от Седми район, често цитирано от различни автори, се казва: „Бермудският или Дяволският триъгълник е въображаем район, разположен отвъд югоизточния атлантически бряг на Съединените щати, район, забележителен с голям брой необясними изчезвания на кораби, лодки и самолети”.

За бреговата охрана от Седми район върховете на „Триъгълника” са Бермуда, Маями във Флорида и Сан Хуан в Пуерто Рико. Геометричната триъгълна форма обаче се оказва доста разтеглива. Освен споменатите „върхове” в нея трябва да се включат и други съседни места, където се случват „странни неща” – Ню Йорк, щатът Вирджиния, островите Куба и Испаньола (с Хаити и Доминиканската република), Мексиканският залив, Карибско и Саргасово море. По тези места често бушуват разрушителни урагани, но никога тайфуни. Защо е така? Защото между тайфуни и урагани няма никаква разлика. Ако не смятаме адреса – ураганите са в споменатите по-горе западни райони, а тайфуните се подвизават в Далечния изток. Общото между двата вида унищожителни бури е близостта им с „въображаеми райони” с необясними изчезвания. Ураганите се вихрят около Бермудския (Дяволския) триъгълник, а тайфуните – около Дяволско море, където най-често им се радват в Япония, Филипините и бреговете на Южнокитайско море.

Освен урагано-тайфунския синдром съществува и още един показател, по който двата района си приличат. Това е стрелката на компаса, която по принцип сочи не точно към истинския север, а към така наречения магнитен север. На нашата планета обаче има само две места, в които компасът показва истинския север – Дяволско море и Дяволския триъгълник. Не знам защо е така.

Ще спомена и още нещо много общо и многозначително за двата района в света. В далекоизточния „триъгълник” край остров Йонагуни през 1998 година бе открита под водата огромна стъпаловидна пирамида. Засега няма обяснения и хипотези, кой, кога и как я е построил. Предполагам, че някога на това място е имало остров или част от суша, на която пирамидата е била изградена. Впоследствие в резултат на земетресение, тайфуни, изригване на вулкани, сушата вероятно е потънала заедно с пирамидата. Не споменавам тези факти за първи път, но ще отбележа още, че подводни строежи, включително пирамида, са били откривани и във водите на Бермудския триъгълник – около Бахамските острови.

Искам специално да подчертая основната прилика между двата „дяволски” района, която винаги е плашила и най-опитните моряци – изчезванията на хора, морски съдове и самолети. За някои в това не би трябвало да се вижда нещо странно. В райони с урагани и тайфуни са възможни всякакви инциденти. Необяснимото обаче е защо като по правило изчезванията стават в спокойно време без помен след тях от останки, петролни петна или трупове. И всякакви опити за разнищване на загадките се разбиват като в подводни скали. Ще бръкна в моята книга „Тайнствената сила на пирамидите” и ще извадя за илюстрация само два примера, които са мълчаливи като Долината на мълчанието, но казват всичко.

През 1955 година японците решават да удавят завинаги вредните слухове за Дяволско море и организират официална експедиция. Група учени и специалисти се качват бодро на кораба, известен с името „Кайо мару № 5”, навлизат смело в Дяволско море и... изчезват. Кораб и екипаж, моряци и учени. Без следа, без радиосигнал за бедствие и помощ, без тайфуни, вносни урагани, цунами или данни за подводни трусове.

Вторият пример се отнася до изчезването на ескадрилата от пет бомбардировача, излетяла от базата във Форт Лодърдейл на 5 октомври 1945 година в 14:00 часа. В 16:00 часа в кулата на военновъздушната база, където вече очакват с безпокойство завръщането на самолетите, научават, че командирът на ескадрилата лейтенант Тейлър е предал командването на старши пилот Стайвър. Той информира, че опитните пилоти не са сигурни къде се намират, вероятно са прелетели над Флорида и вече са над Мексиканския залив. Скоро след 16:30 часа, за да помогне на изпадналата в беда ескадрила, излита огромният за онова време спасителен самолет „Мартин Маринър” с тринайсет души на борда. След две кратки съобщения на капитана Хари Соун връзката и с този самолет е била загубена завинаги.

Изчезването на шестте самолета, обединени под общото име „Полет 19”, предизвиква безпрецедентни по мащаб спасителни операции. В тях взимат участие стотици кораби и самолети. Резултатът и от последвалите разследвания е известен – никакви следи и ни най-малка светлинка върху предполагаемата трагедия. Най-точни си остават думите на един от разследващите: „Изчезнали са така безследно, сякаш са отлетели на Марс”.

Какво ли е станало със стотиците изчезнали хора и кораби в Бермудския дяволски триъгълник? През 1800 година се изпарява като дим американският кораб „Инсърджънт” с триста и четирийсет души на борда. Същата година изчезва и друг американски съд – „Пикъринг” с деветдесет души. Последват ги в небитието „Уосп” със сто и четирийсет души, „Аталанта” с двеста и деветдесет, „Сайклопс” с триста и девет, „Мари Селесте”, „Хелън Остин”, „Карол А. Диъринг”, „Рубикон” и т.н. Няма да правя списък на стотиците, да не кажа хиляди, безследно изчезнали кораби, лодки и самолети в Бермудския триъгълник. Но там, където има голямо движение, оживен трафик, е нормално да има повече инциденти. Катастрофи стават навсякъде и те обикновено се дължат на няколко всеизвестни фактора – бури, мъгли, човешки грешки, технически неизправности. Това е така, но не винаги. В Бермудския триъгълник изключенията са правило. Кораби и самолети изчезват в тихо време, недалеч от пристанища и летища. Много често те са съпроводени от съобщения за забелязани НЛО. Удивително е също, че кораби и самолети изчезват веднага след неочаквано разразила се буря, предизвикана сякаш по поръчка. Най-смущаващо безспорно е пълната липса на всякакви следи от изчезналите.

Пак ще повторя уместния аргумент – съгласен съм, че там, където има по-голям трафик, следва да се очакват и повече катастрофи. Но някой да е виждал катастрофи по пътища без катастрофирали коли? Или кораби да потъват и самолети да падат, без да оставят поне някаква дребна диря?

Наближавайки брега на още неоткрития Американски континент, Христофор Колумб и моряците му не можели да си обяснят не само странното поведение на компаса, но и появата на някакви стряскащи светещи ивици върху морската повърхност – след време станали известни като „бели води”. Тези „бели води” впоследствие се оказали последните светлини от Земята, които американските астронавти наблюдавали при отлитането си в Космоса. Представям си тревогата на Колумбовите хора, когато са забелязали на небето нещо като „огнена топка”, която пред очите им се гмурнала в океана. Обърнете внимание – не казвам „паднала”, а „гмурнала” се, сякаш блестящата „огнена топка” се прибира за паркиране в някаква база.

Предполагам, че това светещо тяло няма нищо общо с любопитната „светлинка”, посетила английския кораб „Сий Венчър”. Това е станало в една спокойна нощ през 1609 година, когато пътуващият с този кораб благородник Джордж Сомърс излязъл на палубата да подиша чист въздух. Той съзерцавал звездите, когато забелязал някаква светлина да се движи, но не по небето, а между мачтите и платната на кораба. В дневника си благородният сър, който бил и водач на експедицията от преселници, описва „нещото” като светлина, която ту угасвала, ту припламвала, подскачайки като жива от мачта на мачта, „оглеждала” платната и палубата, сякаш правела обстоен оглед на кораба. После се гмурнала в океана и изчезнала.

За сведение на всеки, който не познава този исторически факт, сър Джордж веднага е описал преживяното в дневника си и на сутринта го е споделил само с капитана на кораба с още един виден пасажер – Уилям Стрейчи, журналист и издател. Когато се завърнал в Англия, Стрейчи разказал тази история в издавано от него списание. Тя силно впечатлила друг известен автор по онова време – Уилям Шекспир. Той го запазил за поколенията, пресъздавайки го в произведение за театъра. В драмата си „Бурята” Шекспир отрежда на „светлината”, наблюдавана от сър Джордж, важна роля – тя се излъчва от духа Ариел.

Освен с тайнствената светлина, която пред очите на сър Джордж Сомърс проявила толкова голям интерес към корабните мачти и платна, корабът „Сий Венчър” си завоювал още едно признание за място в историята на морското корабоплаване. Той става известен като първият кораб, свързан с изчезването на хора в Бермудския триъгълник. С това не искам да кажа, че преди него не е имало Бермудски триъгълник, нито изчезвания на хора и морски съдове. Може да е имало, но за тях не се знае нищо.

„Сий Венчър” не дължи славата си на безследно изчезване – напротив, корабът изчезва, но оставя следи. Една лодка оглавява списъка с трагичните съдби. Събитието се развива и завършва с щастлив край – повечето от хората на кораба оцеляват и стигат до целта на своето пътуване. А те не са малко. С кораба са пътували сто и петдесет преселници от Англия към новата колония Вирджиния. Страхотен ураган запокитил кораба към опасен риф, но за късмет той се заклещил между две скали. Там останал достатъчно дълго, за да се спасят хората на близкия остров и да свалят най-необходимите си вещи и провизии. Вълните обаче довършили започнатото – смъкнали кораба от скалите и го пратили на океанското дъно.

Капитанът на „Сий Венчър” не казал на корабокрушенците, че са попаднали на един от дяволските острови, за да не предизвика паника. Преселниците били приятно изненадани от чудесния климат и изобилието на плодове и храна. Измъчвали се само от мисли за съдбата на близките си, които пътували с други кораби, но в същото направление – към Вирджиния.

От Уилям Стрейчи са и сведенията за първото регистрирано изчезване на морски съд – това е била голямата лодка, спасена от потъналия кораб. На 28 август офицерът Хенри Рейвънс и още седем доброволци отплавали към Вирджиния и американския бряг. Какво е станало с тази лодка и нейния екипаж, не е известно. Те просто изчезнали – не при буря, а при спокойно море. Този факт се е превърнал в стереотип – корабите или само хората в тях изчезват или когато морето не е бурно, или при внезапно развихрил се ураган, какъвто е случаят с „Хелън Остин”. Този кораб е свидетел как изчезва друг морски съд, чието име не се знае.

През 1881 година капитанът на „Хелън Остин” Бейкър забелязал край Азорските острови изоставен кораб. Заедно с няколко от моряците си той се изкачил на безлюдния съд. Убедил се капитанът, че си е намерил ценен подарък – корабът бил в добро състояние и за него щял да получи хубави пари. Освен това се оказало, че на борда му имало и превъзходна стока – махагонови трупи. Никъде обаче не намерили никакви сведения нито за името на кораба, нито за хората, пътували с него. Капитан Бейкър оставил няколко от моряците да управляват „трофея” и се върнал на „Хелън Остин”. Скоро след това се разразил ураган, сякаш нарочно поръчан, и корабът призрак изчезнал. След няколко дни бил отново забелязан и капитанът с тревога установил, че липсва и оставеният от него екипаж. Моряците се страхували, че „трофеят” е прокълнат и ще им донесе само нещастия. С много усилия, обещания и заплахи капитан Бейкър формирал нов екипаж от въоръжени моряци. Те се доближили до странния кораб с лодка и с ясна заповед – да плават в непосредствена близост до „Хелън Остин” и веднага да подадат сигнал за връщане, ако се случи нещо необикновено. И отново като по сценарий се повторило същото – излязла внезапна буря и двата кораба се раздалечили един от друг. Никой не видял повече нито безименния „трофей” с безценния товар, нито нещастните моряци.

Изкушава ме неувяхващото желание да разкажа и други истории за изчезнали морски съдове и самолети. Пречи ми това, че вече им намерих място в книгата ми „Тайните на отвъдното”. Вероятно Марк знае повече за тях, но аз искам да насоча вниманието към поведението на животните, намерени в изоставени кораби. Да вземем например петмачтовия кораб „Карол А. Диъринг”. Бил е открит не в морето, а в плитчините около нос Хатерас. Не било трудно за бреговата охрана да установи, че екипажът му бързо го е напуснал. Само една бясно мяукаща котка била останала да посреща „гости”. Най-загадъчното според мен е било в трапезарията – масите за хранене са били приготвени, храната – сервирана и дори начената. Какво е принудило членовете на екипажа да прекъснат да се хранят и да напуснат кораба? Горката котка – всичко е видяла, но не може да говори. Била подивяла, защото никой не се е сетил за нея.

Някои автори отбелязват един интригуващ факт – в изоставени кораби са били намирани оцелели котки, кучета, канарчета, но не и папагали, способни да произнасят човешки думи и фрази. Според известния маянист, антрополог и археолог любител Айвън Сандърсън папагалите изчезват от корабите по същата причина както хората. Той допуска, че силите, виновни за обезлюдяването на кораби, вероятно се интересуват от човешката реч, включително такава, каквато излиза от папагалска човка.

Нали споменах какво смята индианецът дон Хуан за изоставените градове на маите? Не мога да забравя думите му и ще ги повторя, че под ръководството на някои „хора на знанието” жителите на цели градове са преминали в други светове и никога не са се връщали обратно. По друг начин е казал нещо подобно и дори по-категорично Джон Спенсър – бивш летец от американските ВВС, изследовател на Бермудския триъгълник и НЛО:

„Тъй като по земните стандарти не е възможно без следа да изчезнат в тихо време на 50 мили от брега кораби, дълги 170 метра, както и самолети, готвещи се за кацане, и все пак точно това се случва, принуден съм да заключа, че са били отнесени от нашата планета.”

Из „Капки в морето”

Книгата може да поръчате тук!