Палау – раят на гмуркачите

Обожавате лятото, морето, слънцето и вятъра? Омръзнало ви е да посещавате родното или гръцкото море и ви се иска нещо ново, различно и екзотично? Предлагаме ви да се потопите в рая на Палау с Максим Минчев.
В „Търсачи на миражи” той подробно разказва за пътуванията си до малко познати кътчета по света. Откасът, който сме подбрали е посветен на пътешествието му до Палау – една от държавите в Океания, разположена на над 250 острова, но с население от едва 21 хиляди души. Верен спътник на автора е Соломон Паси, който освен умел политик е и вдъхновен пътешественик.

Палау

Игра на приливи и отливи

Палау.
И къде е това? Този простичък въпрос ми задаваха познати и приятели, когато им казвах, че стягам багажа за Океания. Имаше и по-естравагантни питания от рода: А какво е това? Обяснявах, че става дума за далечна островна държава в Тихия океан, но реакциите запазваха пропорцията на масовото незнание и варираха от: О, там сигурно е супер до Какви ще ги вършиш на майната си.
Да, Палау. Колко далечни и непознати земи имаше още на тази планета? И колко малко знаехме за тях? Снимките в интернет и сухата информация на справочниците можеха само да възбудят любопитството. Останалото бе Джеймс Кук, мургави хубавици, малко Пол Гоген, криви палми, сини лагуни, цветни гирлянди на врата...
Такива никакви мисли ме бяха „нападнали“ в тъмния салон на американския Boeing-737, който изпълняваше редовен нощен полет от Филипините за Палау. На летището в Манила се убедих, че сребристите самолети на UNITED се бяха настанили трайно в Пасифика и неуморно кръстосваха въздуха над всички Хаваи, Меланезии, Микронезии, Полинезии и всякакви други „...езии“.
В самолета видях и първите палаусци в живота си. Седяха пред мен. Мъж, жена и дете. Всички имаха сплескани носове, широки лица и леко дръпнати очи. Смесица между черната и жълтата раса. В косите на жената красиво мируваха забодени цветя. Класика в жанра. Да, такива още нямах в колекцията си.
Не е вярно, а помниш ли онази мацка от Източно Самоа, с която купонясвахме в Занзибар.
Забележката беше на Мони Паси, който с връзки се бе настанил на първия ред в аероплана. Беше исторически и географски прав. Преди няколко зими на една африканска тераса той предложи на Гергана ръката си и тя прие. Последва мощен интернационален купон, в който участваха представители на много държави, между които и една полинезийка.
Макси, да те запозная с Мери, тя е много известна в Палау, дъщеря е на губернатора на една от тукашните провинции. Освен това е певица, ето, виж, има издадени няколко диска. Учи в Щатите и обеща да ни съдейства да се видим с президента на Палау, защото е негова братовчедка, нали Мери?
Въздъхнах два пъти. На единадесет километра над майката Земя. Естествено, че в държава с население малко над 21 000 души всички ще са братовчеди. И второ, май нямаше шанс да избягаме от политическите срещи по време и на това уж по-екзотично пътуване. Защото, защото, да не се залъгваме, We love this game.
В два и половина след полунощ кацнахме на летището в Бабелдаоб, най-големия остров на Република Палау.
Визи-мизи и влизането в държавицата стана много бързо, само дето на митницата ни разпитваха една идея повече. Така е винаги, когато се идва на остров, пазят се хората.
Посрещна ни местен човек. От хотела. Не носеше цветна риза и не ни обкичи вратовете с гердани от цветя. Адски му се спеше и не го криеше. Започна да товари куфарите и между две прозявки ни попита откъде сме. Като чу името на татковината ни, честно изрече: И къде е това?
Поехме към по-малкия остров Корор с едноименния град. 15 минути път. 25 мили в час. Суперасфалт с вградени в него лампи. Като на самолетните писти. Жалко, въпреки ярката луна и огромните звезди, които бяха слезли доста ниско, навън не се виждаше нищо. Досещах се, че се движим между високи стени от растителност. Чат-пат в тях се отваряха просеки с мъждукащи светлини. Картината ми напомни едноетажната Америка. Дървени къщи, веранди, люлеещи се столове. На паркинга – коли с открити багажници. Но хора не се мяркаха.
Явно палаусците дружно спяха. И кротко си сънуваха тихоокеански сънища в тихата тихоокеанска нощ. Спите, спите, ама нали се намирате на изток, и утре първо вас ще огрее слънцето, помислих си беззлобно. И за да ме разберат и другите, поясних, че Палау се намира на 134 градуса източна дължина, ще рече, в деветия часови пояс. Групата не бе настроена за нови знания, защото премрежваше уморени очи. Единствено Натали намери сили да ме попита:
– И колко часа е разликата между България и Палоа?
В този момент тя едва ли съзнаваше, че нейното Палоа бе не само неволно прекръщаване на държавата, но и запазено място в т.нар. златен фонд от лафове, изграждащ се от само себе си по време на нашите пътувания. Нещо като люпенето на семки или онзи п.... в Кабо Верде.
За да не заспи зад волана, подхванах разговор с шофьора:
– Къде живее президентът ви?
– И-и-х, току-що го подминахме, не я ли видяхте двуетажната къща на ъгъла, там, малко преди моста вдясно!
– Жалко, можехме да му се обадим и да си насрочим вижданка – Мони се оживи, щом му замириса на среща на високо равнище.
– Е, нищо де, и утре е ден.
След моста се озовахме на трети остров. Arakebesang. И това в рамките на десет минути. На него според нашия шофьор живееха 1000 души. Достатъчни да бъде третият по многолюдност на архипелага.

***

Луксозната къщичка в Palau Pasific Resort (с претенцията за най-добър хотел тъдява) се намираше на десетина-петнайсет метра от брега или по-точно от границата на прилива. Късата нощ прекарахме в компанията на няколко гекона.
С тампонестите си крачка, симпатичните гущери правеха тегели по стените и тавана и ни пазеха от комари и незнайни тихоокеански инсекти.
И понеже бяхме почти на екватора, слънцето се показа точно по разписание над мокрия хоризонт.
Измъкнах се от леглото и що да видя – крива палма, синя лагуна и цветя. Липсваха само спомените за Кук и моделите на Гоген. Тръгнахме с Натали да ги търсим.
Преди тях намерихме Майкъл и Виктория. На закуска. Забелязали от съседната маса как едновременно усърдно ям и пиша. Когато погледите ни се срещнаха, последва усмивка и неизбежното Where are you from?
Класическо тихоокеанско семейство, което живееше в Калифорния. Той – американец от Сан Дего, тя – „туземка“ от остров Гуам. Той – висок, синеок и късо подстриган, тя – мургава, с цветни дрехи и цветя в косите. Двамата – големи любители на подводните спортове.
– Вече девета година поред идваме тук да се гмуркаме.
– Разбирам ви, за вас все пак е близко.
Майк повдигна вежди в знак на деликатно несъгласие:
– Е, не е точно така, но ние избрахме Палау, защото тук са едни от най-добрите места за гмуркане. Даже ей там, на петдесет фута, има прекрасен риф – и посочи зад първия ред сламени чадъри.
Сега бе мой ред да повдигна вежди в знак на вежливо недоверие.
– Истина е – включи се и Вики, – поне аз не знам друго място в света, където от хотелската стая до коралов риф да се стига за по-малко от минута.
Двамата „подводници“ бяха професионалисти. Имаха завършени курсове и с аквалангите си слизаха доста надълбоко. За да сме що-годе равноправни в темата, ние плахо споделихме как сме се потапяли в Тайланд, Червено море, Белиз, Малайзия, как сме плували с акули и даже как Натали веднъж настъпи електрически скат. Е, спестихме, че скатът беше още малчуган. Също така пропуснахме, че „майсторското“ ни ниво бе маска и шнорхел. Последва полезна информация за рифовете в Палау, които действително влизаха в десетката на най-добрите в целия свят. От уважение си записах в бележника няколко от тях. Velasco Reef, Kayangel Atoll, Devilfish City, Satan's Corner, Pinchers Lagoon, Lighthouse Channel, Blue Hall...
– Че Blue Hall има и в Египет, в Синай. Преди петнайсет години изкарахме цял ден в Дахаб – много ми се искаше да сме и ние „барабар Петко с гмуркачите“, – а какво ще кажете за езерото с медузите?
– О, Jellyfish Lake. Малко е пренаселено с туристи, но все пак е като емблема на Палау! Сега май не е сезон. Онзи ден бяхме там, но не видяхме много медузи. Казаха ни, че се крият в средата на езерото. Прекрасно място, няма спор.
– Значи медузите стачкуват?
Така със смях се разделихме. Майк и Вики потеглиха към някакъв нов риф в южната част на архипелага, а ние решихме да се потопим в „хотелския“. През рамо попитахме дали в него има морски таралежи или каменни риби, които определяхме като лични врагове под водата. Не, не, най-много да видите някоя мурена или морска змия.
„Успокоиха“ ни.
Наехме си „три в едно“, сиреч маска, шнорхел и плавници. Инструкторът ни препоръча да изчакаме да започне отливът и тогава да влезем, така сме щели да разледаме рифа по-добре. От опит знам, че е добре инструкторите да се слушат. Особено когато предупреждават да не се пипат морските звезди, защото някои от тях, особено тези в ярките цветове, са доста отровни.

***

Отливът започна в ранния следобед. Той лъскаше пясъка на плажа и оставяше по него раковини, черни водорасли и кокосови черупки. До края на пътуването така и не разбрах „разписанието“ на приливите и отливите в Палау. Сякаш бяха по-често, отколкото на други места по света. Странно защо? Нали луната беше една и съща?
Нагазихме и на десетия метър от брега достигнахме границата на рифа. Вместо плавници обухме специалните си цвички от дебел гумиран плат, които носехме винаги в багажа. Те бяха нашето „оръжие“ срещу „личните ни врагове“ в Световния океан. Стъпвахме внимателно, защото в пясъка все пак се въргаляха морски таралежи. Бодлите им, о-хо, бодлите им бяха дълги по тридесет, че и повече сантиметра. Но повечето бяха маскирани под камъните или в шуплите на по-големите корали, така че можехме да избягваме бодливите им (и отровни?) убождания.
Достигайки прилична дълбочина, елегантно отлепихме от дъното и се плъзнахме над рифа.
Майк и Вики говореха истината – той беше прекрасен. И много жив. За нула време видяхме десетки видове корали – ветрила, туфи, дървета, цветя, клони, тигрова кожа, рога... Големи и малки. И във всякакви багри. Категорично се доближаваше до най-добрите образци в култовото за гмуркачите Червено море.
Рибите, във всички бои на дъгата, не се страхуваха. По-любопитните ни съпровождаха, а някои от по-едрите дори можехме да докоснем. Виждахме лобимите „клоуни“. Радвахме се на изящни рибета с лимонен цвят. Имаше на раета, сплескани, пепитени, риби игли. Малките пасажи внезапно сменяха посоката си на движение или пък се разпръскваха като празничните фойерверки. От „пещерите“ в скалите подаваха змиевидните си глави страховити мурени.
Най-голямата атракция бе огромна мида тридакна. Такава още не бяхме срещали. Кротко лежеше полуразтворена на дъното. По моя преценка поне половин метър. Накъдрените й „устни“, обагрени в лилаво, се поклащаха нежно от невидим подводен вятър. Двете й черупки бяха мощни, грапави, отвън като засъхнал цимент. Дали беше жива?
Свалих си шнорхела, поех дълбоко въздух и се спуснах над нея. Ей, богу, гигантско мидище! Докоснах ръба на разтворената черупка. Тридакната леко помръдна. И тъкмо да я издразня съвсем, пъхайки вътре целия шнорхел, когато усетих докосване по гърба. Натали. И ужасеното й лице. Показахме глави над повърхността.
– Ти луд ли си? Погледни какви челюсти. Като нищо ще ти откъснат пръстите, а може и ръката.
Не преиграваше. Това допотопно чудовище можеше да направи истинска поразия с „крехката“ ми анатомия. Но човек под водата лесно губи част от разсъдъка си. Покаях се:
– Няма повече да правя така. А ти видя ли звездите?
– И тях да не си ги пипнал, нали момчето каза, че са силно отровни.
Цялото дъно бе осеяно с всякакви калибри морски звезди. Предимно тъмносини, лилави и червени, с дълги тънки „пръсти“. Бяха като гравирани, изящни но за съжаление опасни.
Под водата, от опит зная, човек губи представата си за време. Излязохме на сушата с посинели и омекнали крайници. И зачервени очи. Ама подводието се оказа по-силно. Кратка почивка и поехме към другата, все още неизследвана от нас част на кораловия риф. Там засякохме ято сребристи риби, дали не бяха баракуди?
Заради „хаоса“ във физическата география на Палау пак започна прилив. Знак да спрем, а утре отново. Този риф го заслужаваше.
На брега ни чакаше Мони. С дяволита физиономия:
– Имам четири новини за вас. Една леко неприятна, другата, да речем, полудобра, третата е хубава, а четвъртата си е направо световна. От коя да започна?
– Давай ги в този ред.
– Така-а-а. Май вдигам температура и се налага да намеря аптека в града. Ще дойдете с мен, нали? И тихо, почти под носа: – Дали пък нещо не ме е ухапало, тук има ли малария, на всяка цена трябва да намерим хинин или пък мазило... И пак на висок глас: – Второ, току-що се обадиха, че утре ще ни приеме вицепрезидентът, защото първият човек бил зает с кралските тузари. Вицепрезидент, вицепрезидент, кой ти го дава? И трето. След малко на онзи мостик ще има кокосово welcome парти и ние сме официално поканени от мениджъра на хотела. Доволни ли сте, сега?
– Чакай, чакай, а световната новина?
– Суперсветовна! Отпреди малко си имаме нов папа. Аржентинец. Франциск. Не трябва ли още отсега да започнем подготовка за аудиенция при него и да изпратим покана да посети България. Сега ще звънна на Мая Костова (секретарката на Атлантическия клуб), за да ни уговори среща с нунция.
Нямаше океани, часови зони, приливи, гигантски миди или отровни морски звезди, които можеха да укротят енергията на нестандартния Соломон.

Из „Търсачи на миражи”
Книгата може да поръчате тук!