Високотехнологичният шпионаж не винаги е надежден

„Новите супершпиони” е история на шпионажа от Студената война и легендите на ЦРУ до днес. И макар, че техниките и технологиите да са се развили, старите мотиви за предателство, алчност, отмъщение, компромис са същите.

Пощенските кутии, микрофилмите, камерите, намеците за сексуални изнудвания – всичко това е история. Техниката на шпионина се е променила, но също така и на врага. На новия супершпионин му се налага да набляга върху човешката интелигентност като основен начин да се събере нелегална информация; да се фокусира върху техническите методи за шпионаж, вариращи от използването на висока разделителна способност при сателитна фотография, на глобалната прихващане на съобщения и т.н.

Откасът по-долу показва обаче, че понякога информацията от техническите средства не винаги е съвсем вярна.

Девета глава

Вяра в машината

Що се отнася до Вашингтон, ако голямото око в небето не го беше видяло, това нямаше да се случи

БОБ БЕЪР, бивш офицер от ЦРУ

Рано сутринта на 2 септември 2010 г. четири коли бързат по пътя в провинция Тахар, Афганистан, вдигайки облаци прах зад себе си. В третата кола, бяла „Тойота Корола”, един дребен мъж говори развълнувано по мобилния си телефон. Приятелите го наричат Мурча, или Мравка. Те казват, че той никога не спира да приказва. Този ден е дошъл, защото има национални парламентарни избори, но след като е живял дълги години надалеч, това е и нещо като завръщане у дома. „Този ден беше като празник – казва един учител, Ихсануллах, който е в последната кола. – Ние провеждахме кампания за изборите. Създавахме си приятели, канехме ги с нас.”

В селцето Кайван, на около миля разстояние, очакват Мравката. Две други коли са тръгнали напред, за да съберат тълпата. Има цветни гирлянди. Покрай пътя са поставени знамена. Те се надяват да посрещнат с овации завърналия се герой.

Малкият конвой си проправя път нагоре по завоите на прашния планински път, прекосява високо плато и след това се спуска към окръг Рустак, насочвайки се към още един извит като змия черен път, който ще ги отведе в селото. „Нямахме представа, че всички ще умрат”, казва Ихсануллах.

Часът е около 8,15 предобед афганско време, или 3,45 зулу, както американските военни наричат часовото време по Гринуич. Конвоят е наблюдаван отдалеч по гигантски телевизионни екрани, завинтени на стена от необработени чамови дъски. Върху една от колите вече е насочен мерник. Операторът отпива кафе от стиропорна чашка и чака.

До този момент това прилича на обикновена сцена от дългогодишната война в Афганистан. Но нещо ще се обърка много през този ден и събитията, довели до него, илюстрират ключовата слабост на съвременния шпионаж, и по-конкретно, когато решенията се вземат само въз основа на техническо разузнаване, в отсъствие на качествен човешки фактор. Тази история помага да се прозре как разузнаването и технологиите са еволюирали в модерната война в чужбина в могъща комбинация, на която ще подражават и бизнесът, и вътрешните правоохранителни органи. И както виждаме, хората шпиони могат да бъдат ужасно крехки и ненадеждни, но без никакъв елемент на разбиране и потвърждаване чрез човешко разузнаване и без базов здрав разум неизбежно ще последват ужасни грешки.

Вече е време. Заповедта идва. Водещият пилот на F-I6s вдига предпазната бленда и зарежда GBUIZ –лазерно насочваща се бомба. Той натиска копчето на лазера, наблюдава внимателно през прицелващата камера, изстрелва бомбата и започва обратно броене до удара.

В обширната бивша съветска авиобаза Баграм, на 150 мили на юг, един офицер в отряд с кодово име „Таск Форс 535” отговаря за мисията по убийството. Той наблюдава как събитията се развиват от суперсекретна сграда и – благодарение на предаването чрез спътник – може да вижда гледката през окото на бомбата, докато тя лети към земята.

Той е в „синтезен център”, където всички отдели на тайната разузнавателна машина на САЩ се съединяват с военните. Те вярват, че водят война с нови тактики: смъртоносна комбинация от информация и сила, която е измислена по време на окупацията на Ирак. „Повече от девет години развивахме това, което правим сега” – казва един пряк участник, висш офицер от ЦРУ, описвайки новия вид военно изкуство като „голяма работа”. Но понякога системата се проваля и се убиват погрешните хора.

В моментите след взрива всичко утихва. Шокът парализира болката и ти временно оглушаваш. Мъгла от дим и прах скрива всичко. Тогава, изведнъж, можеш да виждаш отново и после, малко по-късно, можеш да чуваш отново и да чувстваш отново.

На пътя към Кайван бялата „Корола” лежи преобърната с покрива надолу. Нейните четирима пътници пълзят навън и се изправят, олюлявайки се на краката си. Другите три коли спират и хората тръгват да търсят място, където да се скрият. В този първи удар никой не умира.

Във войската хората, които отчаяно тичат от разрушени сгради или от взривени коли да намерят укритие, са известни като squirters. На екраните в Баграм се виждат малки фигурки, движещи се до колите. На пилота е наредено да стреля още веднъж. F-I6s пуска друга бомба. Този път тя удря смъртоносно королата.

Вторият удар убива седем души, включително и един млад студент и брат му, учител. „Колата гореше – спомня си Ихсануллах. – Пламъците бяха високи три метра, а земята бе потрита с трупове и кръв.” Мравката е ранен, но жив.

В този момент два хеликоптера „Апачи” – дотогава реещи се невидими зад хоризонта – се впускат в атака. Докато единият кръжи и наблюдава, другият се спуска надолу към линията на конвоя и стреля по оцелелите с оръдието си. В този момент Мравката и един друг човек падат мъртви, а още един е смъртоносно ранен. Това е жесток бизнес, но ако не почистиш терена от изоставащите противници, има вероятност да пропуснеш главната мишена, казват някои войници.

Местната полиция пристига на мястото на катастрофата малко след атаката. Някой записва всичко на видео. Чуват един човек да крещи: „Махнете ги оттук. Хайде, хора! Вдигнете го, вдигнете го. Вдигнете го от земята!”. Друг вика: „Те удариха конвоя за изборите. Ах, тези гадняри!”.

Новината за удара бързо достига до местните журналисти и афганистанските служители. Губернаторът на провинция Тахар, Абдул Джабар Таква, казва по местното радио, че чуждестранни войски са бомбардирали антуража на кандидат за парламентарните избори и че десетима от служителите в изборната кампания са били убити. „Без никаква координация, без да информират съответните власти, те атакуваха по свое решение цивилни граждани, които бяха в конвой на кампанията”, казва той.

Официалният щаб на чуждестранните войски в Афганистан по това време е базиран в Централен Кабул и е управляван от контролирания от американците НАТО. В пресцентъра там започват да звънят телефони и журналистите настояват за коментари. Персоналът е разтревожен, че е имало още един инцидент с цивилни жертви. Американските офицери се обаждат на своите свръзки в тайните “Таск Форс 535”, които оперират независимо от НАТО. Какво трябва да бъде обявено публично? Отговорът е мълчание. Започва да се подготвя изявление.

В часовете след удара служители на сигналните части на Отдела за електронна война в армията на САЩ, както обикновено, подслушват талибанската мрежа по радиостанции и мобилни телефони. Накрая те подават информация до „Таск Форс”. Талибаните са говорили с техни хора и са предупредили, че един висш командир е убит. „Мохамед Амин е мъртъв”, казва един боец. Американският офицер, който е командвал мисията, сега може да информира хората си: мисията изпълнена.

Сега НАТО има позволение да пусне изявление, с което се заявява, че „коалиционните сили” са провели „прецизна въздушна атака” срещу висш член на Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ), екстремистка група, оперираща в северната част на страната, и САЩ са убедени, че то има връзки както с Ал Кайда, така и с талибаните. Този лидер също така се „определя като заместник-губернатор в сянка на провинция Тахар”, препратка към талибанската мрежа на паралелни лидери, които отразяват огледално официално назначените от афганистанското правителство. Изявлението завършва така: „Разузнаването проследи метежници, пътуващи в седан в конвой на отдалечен път в окръг Рустак... първоначалните сведения сочат, че от осем до дванайсет метежници са били убити или ранени при удара, включително един талибански командир. Установено е, че мнозинството на пасажерите в колата са носели оръжие”.

Версията на НАТО за събитията в провинцията Тахар незабавно е оспорена. Най-изтъкнатата личност сред мъртвите е човек, който, както всеки местен жител знае, едва ли би могъл да е талибан или лидер на IMU. Мъжът с псевдонима Мравката е четирийсет и пет годишен, обществена фигура, на име Забет Амануллах, чието минало е добре познато. В миналото той наистина е бил в талибанското движение. Но след атаката на 11 септември се предава и му е позволено да се премести в Пакистан. През 2008 г. се връща и оттогава живее съвсем открито в Кабул. Сега неговият племенник Абдул Уахид Хорасани се кандидатира за изборите в Тахар и Амануллах прави първото пътуване в родната си провинция, за да агитира за него. Талибаните са обявили бойкот на изборите и техните членове не застават в подкрепа на никой кандидат. Така че изобщо не изглежда Амануллах да е талибански лидер.

Същата вечер министърът на отбраната на САЩ, Робърт Гейтс, е случайно в Афганистан и дава пресконференция заедно с президента на страната Хамид Карзай. Когато е спомената атаката от този ден, президентът се изказва язвително: „Демократичните личности трябва да бъдат отделяни от тези, които се борят срещу демокрацията”, казва той. Гейтс реагира: „За пръв път чувам, че са убити цивилни граждани, и ние ще проучим това”. Но десет дни по-късно НАТО пуска изявление, повтаряйки, че е била ударена правилната мишена, макар да не може да се изключи, че е имало цивилни жертви. Потвърдени са и съобщенията в медиите, че името на мишената е Мохамед Амин. Това причинява ново объркване. Това някакво кодово име на Забет Амануллах ли е? Или Амин е бил друг човек сред онези в конвоя, които са умрели при удара, или, ако трябва да се вярва на САЩ, Мравката е талибански лидер с две самоличности – на практика двоен агент.

Както често се случва, коментарите на НАТО за въздушния удар в Тахар подчертават различията между това, как афганистанците гледат на страната си и как тя изглежда в очите на чужденците. Дори афганистанските служители, които имат отношения с НАТО и приемат добре неговото присъствие в страната, често стигат до заключението, че при цялото си високотехнологично превъзходство шпионската машина на Америка е гнила. Всеки ден има все повече и повече рейдове и още и още удари срещу враговете. Понякога, по пропагандни причини, на президента Карзай и на други лица им е удобно да критикуват американските удари, макар афганистанското правителство да има поверителна информация, че жертвите са вероятно талибански бойци. Но в други случаи, когато за тях е очевидно, че САЩ са използвали погрешна информация, за да убият погрешните хора, те се вбесяват. Смъртта на Амануллах въплъщава именно тези грешки.

Из „Новите супершпиони”

Книгата може да поръчате тук!