Калин Терзийски се шегувал в Цюрих, че за първи път пие бира

Филипинка го обрала, спасил го американски журналист - два дни го черпел

“Животът е една непрекъсната борба със собствените ни демони и със света. Тази война не е бягане на 100 метра с препятствия, след което си почиваш и носиш медали. Тя продължава цял живот. На един етап може да си шампион, а на втори - едва да пълзиш със счупен крак”, казва писателят Калин Терзийски. А неговият житейски крос продължава с пълна сила. Вече от няколко месеца е трезвен и макар че изглежда и се чувства добре, спирането на алкохола изобщо не било леснo. “Неслучайно 1/3 от гениалните творци са умрели заради някаква зависимост”, казва писателят. Този път спрял алкохола поетапно, а не следвал метода на студената пуйка (Cold Turkey - рязко спиране).

Той успя да обиколи няколко големи града в Германия през октомври миналата година, след като напусна “Фермата”. “Там работех като спартански илот”, шегува се писателят. Затова след почти два месеца спане на слама и риене на тор с нетърпение очаквал пътешествието си към сърцето на Европа.

В центъра на Цюрих имало квартал с предимно цветнокожо население. “Проститутките са от 10 часа на улиците, наркодилърите също. След първото представяне на книга в Цюрих една филипинска проститутка го обрала. Спомня си как, щом го видяла, се хвърлила към него. Успял да се отскубне, но като си бръкнал в джоба, разбрал, че няма пари. Вместо да се ядоса, му станало смешно. “Все на мен ли ще ми се случват тия неща!”

Така останал без пари за 2 дни. За негов късмет срещнал американски журналист, който го взел под крилото си и за тези 48 часа го черпил с бира. “Беше стар хипар, към 60-те, с дълга бяла коса и брада. Направо разкошен!”

Другата му опора през тези 2 дни без пари били преводачката и издателката му. Двете жени, без да знаят, че няма и стотинка в джоба, го почерпили супа. В началото писателят криел, че са го обрали. “Като разбраха, веднага организираха да ми дадат парите от следващото представяне в Цюрих, което направих на гладен стомах. Беше много добро, защото “ситият търбух за науката е глух”, цитира Радой Ралин Терзийски.

След като получил хонорара, заживял като бохем.

“Прибирах се в

хубавото хотелче

от ХIХ век с парче

сирене грюйер,

2 бутилки бяло вино и една франзелка и си прекарвах чудесно.”

Терзийски получил наградата най-добра издадена чуждестранна книга. “Това беше празник за издателката и преводачката, а аз витаех с чаша в ръка.”

На връщане на летището се запознал с българско семейство. Жената, щом го видяла, ахнала от радост. Казала с широка усмивка: “Днес имам рожден ден и за мен е подарък, че пътуваме заедно”. За да седне до него в самолета, пренаредила местата на сума ти пътници. Терзийски има страх от летене, но всичко минало добре, защото имал страхотна компания. “Така приключи моето пътешествие, по един трогателен начин - с разменени телефонни номера и прегръдки”, спомня си писателят.

Зимата прекарал в къщата си в Банкя. “Разбрах за пореден път какво е да живееш истински тежък живот в къща, която е непригодна за суровата зима”, казва Терзийски, без да преувеличава. Цепил замръзнали дърва, за да се сгрее и използвал ледена вода. “Аз не бях и здрав.

Изпаднах в депресия

заради

здравословните и

житейските ми

проблеми

Човек в такова състояние няма сили да си създаде уют, просто не му пука особено за нищо. Чувствах се като тези немски философи, които са прекарвали от студ в леглата си почти цялото време, завити до брадичката, с шапка на главата, само защото нямат едно дръвце. Такива преживявания са много отрезвяващи.”

Зимата се оказва преломен момент за Терзийски. След нея започва да се възражда за нов житейски цикъл. “Дано е по-добър от предишните”, пожелава си писателят. Досега той си беше поставил за цел да покаже на себе си и на другите, че в България може да бъде успешен, без да пише глупости, само с честност към самото изкуство. “Това беше цикъл на доказване, че като писател можеш да станеш известен колкото и даже повече от фолкпевец. Просто да скръцнеш със зъби и да кажеш:

“Не може

фолкпевците да са

по-известни от

писателите”,

смята Терзийски.

“Наистина ли можеш да живееш само с писане? При нас не е възможно”, учудвали се хора от Чехия, Сърбия и Македония. На тях писателят отвръщал: “Просто не знаете кой съм аз и какво правя. Вие може би ходите, а аз тичам”.

Сега той се стреми да докаже, че литературата като изкуство е по-важно от славата, парите и успеха.

Терзийски вече не тича, стреми се да пише малко, но качествено. Затова и не се стреми да се докаже пред другите, само пред себе си. “Има такива майстори, които като забият един пирон, се отдръпват и го гледат, сякаш е картина. Те имат дълбоко заложени представи за това кое е хубаво и съвършено. Понякога обаче и тези хора са склонни да викнат някого, който да им каже: “Е, така добре забит пирон не съм виждал!”, смее се писателят.