София се превръща в модерен европейски град само за няколко десетилетия

В навечерието на празника на София ви представяме първата енциклопедия за хилядолетния ни град.

„Енциклопедия „София“ е предназначена за гостите на столицата и за любознателните софиянци, които искат да научат повече. Двуезичното цветно издание включва 450 азбучни статии, тематични обзори за природата, историческото и културното развитие на града, разходки из знакови софийски улици, булеварди и площади. Подбраната информация има за цел да популяризира историята и културата на София, един от най-старите градове в Европа. Тя е наситена с любопитни исторически факти и е допълнена с богат илюстративен материал – около 700 снимки, карти и схеми.
Обзорната статия по-долу е посветена на модернизирането на града и на превръщането му в истинска европейска столица.

Превръщане на столицата в модерен град

По време на Освобождението 1878 г. София – градът с хилядолетна история, е без планировка, с многобройни махали с криви и тесни, често задънени улици. Границите му са маркирани от дълбок предпазен ров (Хендека), прокопан през 1815 г. Все още личат руините на крепостните стени на Сердика.
След избирането на София за столица за няколко десетилетия тя се превръща от западнало ориенталско селище в модерен европейски град. Лабиринтите от тесни кални улички и сокаци отстъпват място на широки булеварди и площади, старият турски конак е преустроен в княжески дворец, издигат се правителствени и обществени сгради, църкви, красиви частни къщи, мостове, паметници, създават се паркове и градини.
София непрекъснато се развива и променя и както се казва в девиза u „Расте, но не старее”. Най-старите сгради, свидетели на историческите превратности в съдбата на града още от Античността, са ротондата „Св. Георги” и базиликата „Св. София”. Запазени са малко от средновековните паметници – християнски храмове и джамии. Почти всички сгради, които днес дават облика на столицата, са построени след 1879 г. с амбицията на няколко поколения софиянци да я превърнат в модерен европейски град. Ако трябва да преценяваме направеното до днес, не трябва да забравяме, че това, с което разполага София през 1878 г., са 3306 къщи, 2 училища, 7 църкви, 30 джамии и текета, 10 хана, 120 дюкяна и 19 фурни, скупчени в 82 малки махали. Големите двуетажни къщи с чардаци на софийските първенци не са повече от стотина. Останалата част от населението живее в схлупени едноетажни къщички, изградени от плет и измазани с кал, рядко от кирпич и дърво.
Първото заснемане на града е на руския военен инженер Николай Копиткин, началник на отделение Строително при Министерството на вътрешните работи. През 1880 г. е приет първият регулационен план на София, утвърден от княз Александър I Български, известен като Батенбергов план. За осъществяването му по препоръка на княза е назначен за кмет Иван Хаджиенов (1881–1883 г.). По негово време се прокарват нови улици и площади, разширява се витошкият водопровод, започва благоустрояването на Градската градина – първата озеленена площ за обществено ползване. От Княжеската градина водят началото си първата Зоологическа градина и първата Ботаническа градина (днес към Българската академия на науките). През 1882 г. е създадено Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията, през 1888 г. към общината – отделение „Кадастър и регулация”. За изграждането на богато озеленена по европейски образец столица в края на XIX век са поканени паркостроители от чужбина (Даниел Неф, Йосиф Фрай, Карл Бетц и др.). Засаждането на „алейни дървета” по софийските улици започва след влизането в сила на регулационните планове на София от 1880–1883 г. Преди това, през 1879 г. по инициатива на дворцовия градинар Карл Бетц, се засаждат дървета по улиците около двореца. Първите планово озеленени улици са днешните булеварди „Цар Освободител”, „Княз Александър Дондуков” и „Цар Борис III”.
Най-големи заслуги за превръщането на ориенталския град в модерна европейска столица има кметът Димитър Н. Петков (1888–1893 г.). Той е за София това, което е барон Осман за Париж. С желязна ръка Д. Петков провежда градоустройствените мероприятия, премахва лабиринтите от тесни улички и сокаци, разрушава схлупените къщурки. Срещу енергичния реформатор се сипят заплахи, камъни, дори куршуми, но той е непоколебим. По време на петте години управление кметът Петков изпълнява широка благоустройствена програма – определят се главните улици и площади, мястото на Централните гробища, изграждат се „входните врати” на столицата – Лъвов мост и Орлов мост, заменят се пръстените водопроводни тръби с чугунени, обявяват се конкурси за градска баня, за прокарване на канализация, за електрическо осветление, за трамвайни линии, градът се районира. Тогава София губи много от съхранените възрожденски църкви и средновековни сгради, за което Петков е критикуван и плаща с живота си (застрелян е през 1907 г. близо до Орлов мост).
Кметът Димитър Яблански (1897–1899 г.) сключва споразумения за електрифицирането на София и прокарването на електрически трамвай, реализирани при наследника му Христо Попов (1899–1901 г.). Кметът Мартин Тодоров (1905–1908 г.) разгръща мащабна строителна и благоустройствена дейност. Негова е идеята в чертите на Стара София за павиране да се използват луксозни жълти керамични павета, макар и по-скъпи от каменните. За целта общината взема заем за закупуването им от Австро-Унгария и провежда търг за представител на производителя, доставчик и изпълнител, който е спечелен от Българското керамическо дружество „Изида”. От двете страни на бул. „Цар Освободител” са засадени четири реда кестенови дървета. За софиянци те са част от очарованието на булеварда и своеобразен негов символ.
Масовото преселване в София на бежанци от Македония, Беломорска Тракия, Добруджа и Западните покрайнини след Балканските войни 1912–1913 г. и Първата световна война 1914–1918 г. довежда до стихийно жилищно строителство.
Софийската община раздава парцели на бездомните, застрояват се ливади и ниви, градът се разраства във всички посоки и територията му се увеличава близо три пъти. София се задъхва от проблеми и се отдалечава от европейските норми за модерен град.
Кметът Петко Тодоров (1914–1915 г.) започва изграждането на общински жилища за най-бедните в квартал Три кладенци (Ючбунар). По военному организиран и дисциплиниран, кметът Владимир Вазов (1926–1932 г.) внася ред във финансите на общината, в пожарната служба, доразвива транспортната система, заменя дървените мостове с железобетонни, започва изграждането на водопровода „Рила–София”. Назначен е дори общински скулптор (Васил Зидаров), който да естетизира града.
Когато говорим за архитектурната и градоустройствената история на града, не можем да не споменем името на софийския кмет инж. Иван Иванов (1934–1944 г.). Той проектира водопровода „Рила–София” като служител в общинското отделение за водоснабдяване и канализация и ръководи изграждането на мащабното за времето начинание до откриването му (1933 г.). След приемането на закон за застрояването на столицата, възлага на немския проф. Адолф Мусман изработването на първия общ градоустройствен план на София. Общината не успява да приложи плана „Мусман”, съобразен със съвременните тенденции в европейското градоустройство, поради започването на Втората световна война.
Изграждането на София като столица по европейски образец е извършено за близо половин век. В първите години проектирането на големите обществени сгради е възложено изключително на архитекти чужденци с професионално майсторство и естетически вкус – австрийските архитекти Виктор Румпелмайер, Фридрих Грюнангер, Константин Йованович, Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер (роден в Германия), швейцареца Херман Майер, чешкия архитект Антонин Колар, руските архитекти Александър Померанцев, Михаил Преображенски, Александър Смирнов, френския архитект Анри Бреасон и др. След тях идва първото поколение български архитекти, завършили в чужбина – Петко Момчилов, Йордан Миланов, Георги Ненов, които изиграват важна роля в изработването на строително законодателство и създаване на национална по дух архитектура. Забележителни творби създават Пенчо Койчев, Никола Лазаров, Виктория Ангелова-Винарова, Георги Овчаров, Иван Васильов, Димитър Цолов и др. В София се появяват емблематични образци на жилищната и обществената архитектура, чрез които богатата буржоазна прослойка показва високите си финансови възможности и модерен европейски вкус. Неоспоримите архитектурно-естетически достойнства на сградите и ансамблите от следосвобожденския период, които създават неповторимата атмосфера на столицата, са сред най-ценните образци на архитектурното наследство.
В навечерието на 1944 г. София е благоустроен и модернизиран съвременен град с красиви сгради, широки павирани улици, електрически транспорт, зелени паркове и градини. Може би градът щеше да е съвсем различен днес, ако не беше войната. В резултат на англо-американските бомбардировки през 1943 г. и през януари и март 1944 г. (над 11 на брой) загиват над 2000 души. Нанесени са непоправими поражения на центъра на столицата. Частично или напълно са разрушени близо 13 000 сгради, сред които едни от най-представителните в столицата – Народният театър, Юнион клуб, Военното министерство, Държавната печатница, Градската библиотека (изгарят близо 40 000 тома книги), църквата „Св. Спас”, католическата катедрала „Св. Йосиф”, Земеделската банка, Софийската митрополия, Художествената палата, Софийският градски музей и много други. Големи части от центъра на София, граден близо 50 години, са в развалини (улиците „Леге”, „Алабин”, „Цар Калоян”, „Цар Симеон”, „6 септември”, „Граф Игнатиев”, „Евлоги Георгиев” и др.). Повечето от сградите са възстановени набързо или доразрушени, в миналото остават улица „Търговска” и пасажът „Св. Никола”.
Новоизграденият през 50-те години на XX век върху частично разрушени сгради център смазва с мащаба си старата градска структура. Днес тоталитарната архитектура е част от историята на столицата и напомня за строителния ентусиазъм в първите години от победата на социализма.
През 60-те години навлиза модерното направление в архитектурата; периодът е свързан с неимоверно разрасналите се промишлени зони и изграждането на жилищните комплекси. През 80-те години идеите за коренна промяна се заменят с усилия за хармонично съжителстване на старата и новата архитектура. Градът се обръща към миналото си. Проучването на археологическото наследство на София продължава и днес, като непрекъснато се откриват нови факти за историята на древния град. Терените с останките от Антична Сердика и Средновековен Средец са обявени за археологически резерват. За паметници на културата в централната градска част и общините извън нея са обявени редица сгради и цели ансамбли.
Днес културното наследство в Столична община обхваща над 1720 обекта и териториални структури със статут на културна ценност.

Из „Енциклопедия „София”
Книгата може да поръчате тук!