“Не съм пенсионер, а стипендиант на НОИ!”, определя статута си проф. Драгомир Драганов, който утре навършва 69 години. Историкът е роден на 29 октомври 1948 г. в Плевен, но, както сам казва, веднага е “пренесен” в София. Там завършва френската гимназия през 1967 г. Същата година е приет да следва история в СУ. Между 1972 и 1973 г. служи в казармата. След това известно време е учител - преподава история и френски език в 3-о училище в столицата и в СПТУ за шивачки и дърводелци в Долна баня. На 12 февруари 1974 г. печели конкурс в СУ за асистент в Катедрата по нова и съвременна история, където преподаваше до 2014 г. Една година - 1982-1983 г., е кореспондент на в. “Работническо дело” в Мадрид. Съвместява това с основното си занимание в испанската столица за три години - преподавател по славянска история в Мадридския автономен университет.
Съмишленик на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството преди 1989 г. Депутат във ВНС от БСП през 1990-1991 г. и от 1997 до 2001 г. от Евролевицата. Беше кандидат за кмет на София от партия ЛИДЕР на местния вот през 2007 г.
Със съпругата му Мариана, която му е била студентка, сключват брак през 1975 г. Имат син - Ясен, който е преводач, и дъщеря - Яна, която в момента се грижи за трите си деца - Християн, Константин и Божидара.
Сега професорът прави сравнителен анализ на страните в преход в Латинска Америка и Централна и Източна Европа и ще го издаде в книга. С голямо удоволствие пише коментари и за “24 часа”, където е дългогодишен автор.
Извън седемте си любими неща, които изброява по-долу, но не и на последно място, са неговите приятели от училище, без които не може - Грудката (Стефан, икономист, уважаван професор от НБУ), Патката (Ясен Чуруков, уважаван музикант), Попарата (Боян Попов, много добър агроикономист) и Годзилата ( Георги Димитров, свързан със студийните кина навремето). Те четиримата заедно с него правят онзи дух, който не се побира в никакви класации.
1. Преподаването и студентите. “Още ги сънувам! Защото 42 години само това съм правил. Да отидеш при едни млади човечета и да започнеш да им разказваш историята, да видиш как в техните очички проблясва пламък заради това, че заедно със старото научават нещо ново. Да разберат, че всяко ново е добре забравено старо, това е велико", доверява историкът. Според него най-трудната част от историята на света е тази през ХХ и ХХI век.
2. Изпитите. Признава, че по-често пуска студентите си и пише тройки, отколкото “да ги върти на шиш” . “Е, има и случаи, като например с една сладурана на изпит, на която й се падна въпросът за Карибската криза през 1962 г. Опитах се да й подскажа: “Представи си нещо, което изскача от водата и прави “бум!”. Тоест да и кажа, че това е съветска подводница. А тя ми отговори:“Патица!” Направо си и казах: “Дотук!”
3. Шест книги. Едната е “Автобиография” на Бранислав Нушич, според него - велика! Другата е “Приключенията на добрия войник Швейк” на Ярослав Хашек. Третата - “Триумфалната арка” на Ерих Мария Ремарк. Разбира се - “Златният телец” и “Дванадесетте стола” на Илф и Петров, които според професора са “нещо като букварчета за нашите мутри от 90-те години на миналия век”. От българските препрочита “Време разделно” на Антон Дончев и разказите на Дончо Цончев.
4. Жеравна - мястото, което му носи невероятно усещане. “Да ходиш по калдъръма, да живееш в стара къща и да похапваш вкусни местни ястия, е просто божествено!”, споделя проф. Драгомир Драганов.„
5. Светинята Васил Левски е личността, от която се възхищава. Патриот, дръзнал да изгради революционна организация, борец за истинска чиста и свята република. И който, за разлика от днешните политици, си записва всичко в тефтерчето - от видяното и преживяното, до направеното от него и похарченото до стотинка за делото и за него лично..
6. Лозарска ножица - единственото сечиво, който попада в седемте любими неща на историка. Одухотворява я, като я нарича “мощен възпитателен инструмент”. С нея подрязва не само асмата в двора на къщата си в Бояна, но и всички овошки в градината си.
7. Три филма. Българският “Преброяване на дивите зайци”. “Не съм виждал по- добра сатира на социализма”, възкликва професорът и не крие, че го е гледал много пъти. Американският “Апокалипсис сега” и руският “Бялото слънце на пустинята” също са в личната му класация на непреходните неща, които са оставили дълбока следа у него.
Коментари (0)
Вашият коментар