"Това, което най-дълбоко ме свързва със света, е българщината - признава приживе легендарният наш актьор Велко Кънев. - Това са родителите ми, земята ми, Тунджанската долина, Елхово и улицата, където е дядовата къща и където за първи път видях коледарите. Спомням си биволите и хармана, където се белеше царевица.
Чичо ми имаше унгарски коне и каруца,
с които ходеше до тухларната да си изкарва хляба, да вади пръст от Тунджа. Баба ми имаше високо кръвно и в едно бурканче на сайванта си държеше пиявици. Беше сляпа и от време на време бръкваше да си сложи една пиявица да й олекне. От старата къща на дядо ми Кольо няма нищо. Тя е съборена."
Майката на Велко си спомня как дядо му го праща, 5-6-годишен, заедно с другите елховски момчета да пасе биволите им.
Още първия ден Велкосе връща крайно разстроен и заревава, когато майка му го пита какво е станало.
Ами биволицата, като видяла блатото край нивите, нахълтала в него и цялата се изплескала с кал, изплаква той. Момчетата го утешавали, че така правят всички биволи, защото им харесва. "Ама дядо не ми каза това и сега ще ми се кара, дето е изцапана!", упорства Велко.
"Имаше силно развито чувство за дълг, което му остана завинаги", заключава леля Кера. А той си спомня без капка сантименталност или украсяване: "За мен детството не е фантазия, а реалност. 60-те и 70-те години бяха трудни. Баща ми вземаше ниска заплата, трябваше да се пести, а много да се работи. Работил съм по бригади в студентските си години, поливал съм царевица, да изкарам 30 лева, за да отида на море. Аз се славя с това, че съм голям реалист, и поради това не искам да слагам украшения на детството."
Когато коментира с болка и обич избора на двете си дъщери Катерина и Марта да живеят със семействата си извън България, той остава верен на чувството за принадлежност към онази низина преди Сакар, където тече Тунджа и са подредени в средата на градинки с ароматен гюл къщите на Елхово:"Замълчавайки си за избора им, давам знак единствено за това, което чувствам - че за мен корените ми са най-хубавото нещо. Но на тях не мога да се сърдя, че отлетяха, за да потърсят друг живот...
Апостол
Карамитев
е икона за Велко
още от първия ден на постъпването му в театралния институт през 1968 г. Момчето от Елхово е получило официална информация, че е прието във Великотърновския университет. А във ВИТИЗ на първия кръг го скъсват, след като проф. Гриша Островски казва, че кандидат-студентът не става за актьор, липсвала дарба и демонстрирал изобилие от дефекти. Тогава Карамитев се намесва и го взема в своя клас. Това е единственият клас в института, воден от него от първия до последния курс през 1973 г., когато той умира.
По-късно, когато е по разпределение в Сливенския театър, Велко се връща към кандидатстването си във ВИТИЗ и търси обяснение за провала си първия път. Той казва, че в неговата дарба повече е вярвала майка му, която е подала документите вместо него (с помощта на познати от София).
Както обикновено, когато анализира свое действие в работния процес или в живота, насочва отговорността единствено към себе си: "Не влязох тогава. Това доверие отвън не ми стигаше. Трябваше сам да повярвам. Въобще мисля, че целта трябва да си поставя човек сам, особено когато тази цел е творческа! Не подценявам, естествено, доверието, защото винаги е по-лесно да убедиш предварително убедения в твоите възможности зрител. А това изисква от твореца много и не само на сцената."
Коментари (0)
Вашият коментар