Неделчо Колев: Иван Абаджиев заплаши да скочи от 7-ия етаж след скандала в Сеул

Неделчо Колев е роден на 26 март 1953 г. в град Каблешково, Бургаско.
Двукратен световен шампион по вдигане на тежести от първенствата в Хавана през 1973 г. и в Манила година по-късно. На първенството в Солун през 1979 г. става втори на планетата.

Два пъти е и европейски шампион от първенствата в Мадрид и Верона, които са в годините на световните му титли. Има и трето място на континента в Белград през 1980 г. На олимпийските игри в Москва е с бронзов медал.

Пет пъти е подобрявал световните рекорди при юношите и 14 пъти при мъжете. Спортист №1 на България за 1973 г.

След края на кариерата си работи като помощник-треньор на националния отбор. След това дълги години е наставник в чужбина.

От няколко години е президент на федерацията по вдигане на тежести.
Имал е два брака и три деца. В момента е горд дядо на две внучета. Баща е на известната певица Рут Колева.

- Защо реши да станеш щангист?

- Бях в шести клас. Първо бях гимнастик. Имам брат, който е 2 години по-голям от мен. Роден съм в Каблешково, Бургаско, и всяко лято там, при баба. И онова лято брат ми остана в София. Връщам се и гледам батко със страшни мускули. Напомпан. Под моста до МВР болница имаше зала за щанги. И той ходил там. Май беше към “Септември”. Изглеждаше страхотно. И всички деца му завиждаха. Тогава излизаха филмите за първи път. “Тарзан”, други подобни. С едни мускулести момчета и всеки искаше да бъде като тях. Заради това зарязах гимнастиката. И там имах някой медал от градско първенство, но не бях толкова добър.

И започнах да заяквам. И на едно градско първенство, защото тогава на градско ходеха повече хора, отколкото сега на републиканско, станах първи. И ме харесаха. След това треньорът ми Александър Иванов се премести в ЦСКА и аз с него. В залата, където е сега музеят “Земята и хората”.

- Кога за първи път се сблъска с Иван Абаджиев?

- 1968 г. Кандидатствахме с брат ми за “Олимпийски надежди”. Аз в 9-и клас, той в 11-и. И ни приеха двамата. Тогава той дойде като треньор в интерната. Федерацията се водеше от Асен Стоев. Имаше руски треньор за националния отбор. И нещо не вървеше. Започнахме много тежки тренировки. На следващата година ние, децата, разбихме мъжете на републиканското. И Асен Стоев прехвърли Иван Абаджиев в националния отбор, а при нас дойде Иван Тонин. Така започна пътят на Абаджията. През 1969 година дойдоха първите медали във Варшава на световното и европейското първенство. Те бяха заедно. Младен Кучев и Атанас Киров станаха европейски шампиони, взеха медали и от световното.

- Тежък характер ли беше Абаджиев?

- Не. Той много ни обичаше. Много държеше на нас, защото съзнаваше, че ние сме проводникът на неговата съдба. Чрез нас той се издигна. А как ни гонеше... Тогава живееше в “Банкя”. И всяка вечер с влака идваше, а сутрин пак обратно. И цял ден в залата, защото едните учехме сутрин, други следобед.

- Ти как бягаше от тренировки?

- Не съм. Да съм се покривал, ставало е. Но не съм пропускал тренировка. По принцип нямах сериозни изцепки. Нито пък тези, които станаха шампиони по негово време. Той ни влизаше в ситуацията. Държеше много на тренировката и дисциплината. И тук искам дебело да подчертая. Когато той започна в интерната и в националния отбор, никой в България не бе чувал за медикаменти. Имаше далечна информация за нещо. Защото поддържаше връзка с руски треньори. Не знаеше за какво става въпрос. Научи се след олимпиадата в Мюнхен.

- Два пъти световен шампион, а не стана олимпийски. Яд ли те е?

- Много. Това е голяма болка. Първо останах резерва на олимпиадата в Мюнхен. Разберете, не всичко зависеше от Абаджиев. Неговата дума бе тежка, но решаваше щабът, федерацията, партията дори. Преди Мюнхен бяхме на Белмекен. Очаквахме Тодор Живков да дойде и Боян Радев присъстваше на нея, защото залата по борба бе отсреща. И тогава тласнах 190 кг. А бях 75. Няма да забравя Наско Шопов как реагира. Според мен за тази олимпиада съдбата ми се реши, за да не се подгоним двамата с Йордан Биков и от два стола да останем на земята. А той си имаше предимство пред мен. В повдигането бе много по-добър, вече бе станал и шампион в Констанца. Приех го нормално. Все пак бях на 18.

След това дойде Монреал. Но година преди това в Москва получих тежка контузия. Бях опериран спешно там. Зашиха ми сухожилието, сложиха ми някакви пирони в коляното, които нося и до днес. Стана на 18 септември. На трети опит на изтласкване. Ако бях успял, ставах за трети път световен шампион. И се прибрах в България. Започнах възстановяване. Почти веднага отидох в залата. Имало е нощи, в които не съм спал от болки. Абаджията не очакваше нищо от мен. Но в един момент започна да ме гледа странно и да помага. Няма и година след операцията отидох в Монреал. И тогава не знам кой ме спря. Носеха се различни слухове, че не съм напълно здрав, че рискувам. И въпреки това на загрявката Оскар Стейт, Тамаш Аян и Готфрид Шьодъл дойдоха отзад. И Здравко Коев, който ми беше личен треньор, ме помоли да направя нещо. И направих световен рекорд на изхвърляне - 157,5 кг. И го признаха. Обявиха го в залата. Започна състезанието и най-много изхвърлиха 147,5. Имам съмнения, че тогава се намесиха от БСФС. Защото вместо мен пуснаха едно момче от Гоце Делчев, за да направят реверанс към първия секретар на партията в Благоевград.

- И накрая идва Москва.

- В Москва контузията започна да си казва своето. Не да се къса, то е по-здраво от здравото ми коляно. Но няма как да се бориш с хора, които са 6-7 години по-млади като Асен Златев. Борих се, доколкото мога, станах трети.

- Помниш ли първата си премия?

- За европейската титла през 1973 г. С два световни рекорда. И ми дадоха 220 долара на място и 2200 лева в София. Почувствах се като милионер.
Купих си едно “Пежо 404”, все едно бях взел “Мерцедес”.

- Не ти е минавало през главата да останеш някъде в чужбина?

- Не. Как да рискувам семейството си? Все пак бях военен. В Хавана се харесахме с една пуерториканка Мерседес. Тя ми предложи да отидем заедно в САЩ. Не приех.

- След това ставаш треньор. Защо не напусна спорта?

- А какъв да стана? Аз бях в ЦСКА. Военен. Подполковник. Цял живот в спорта, какво да правя? И Абаджията ме взе за помощник.

- Какво стана в Сеул?

- Много неприятен случай. 20 дни преди олимпиадата бяхме на лагер в Токио. Отборът бе изключително подготвен. Избиваха се за място. Там бяхме като треньори аз, Абаджиев, брат му Иван, Нурикян, Янко Русев и един от “Славия”. Всичко вървеше нормално. Аз отговарях за Асен Златев и Борислав Гидиков. Нямаше разделение. Всички бяхме заедно. Спяхме в два апартамента.

Първият ми състезател бе Нено Терзийски. И какво стана, решиха да го спрат. Пуснаха само Гръблев. А Нено беше по-подготвен от него. Митко също беше добър. На тренировките правеха рекорди последователно. Щяха да бъдат първи и втори. И деня преди състезанието Абаджията ни събра и ми заповяда да кажа на Нено, че няма да участва. Отказах. Това се бе случвало и на мен. Всеки живее с някаква мечта и в един момент тя умира. Митко стана първи. И преди категорията на Ангел Генчев-Чушката дойде положителната му проба. И трагедията започна. Абаджията не беше на себе си. Щеше да се хвърля от 7-ия етаж. Митко имаше много да сваля - 8 килограма. И Чушката също. Но системата бе, че брат му остана в Япония и ги пращаше в Корея.

Дойде време за Чушката. Аз трябваше да извеждам него. Янко Русев - Сашо Върбанов. А Нурикян беше общ. След първата проба Абаджията не стъпи в залата. Ангел стана първи, беше извънземен. След това такава драма беше да върне медала. Кри го, едва се съгласи. И като излезе и неговата положителна проба, дойде заповед от София да се прибираме целият отбор.

- Абаджиев сигурно е бил съкрушен?

- Години след това някой ми каза, че Абаджията разказвал, че аз съм бил замесен в този скандал, защото аз съм отговарял за храната. Никой не ме е разпитвал.
Прибрахме се и на 15 септември започва лагер. Пускат ме, влизам в залата и Абаджията ме вижда. А ти какво правиш тук? Това са думите, които никога няма да забравя. И ме изгони. Дойдоха години, когато той ме търсеше, а не аз него. В последните месеци от живота си идваше в залата, гледаше как Иван Иванов работи. Имаше среща с отбора. Лошото се забравя, доброто остава.

- И след това ти тръгна за Азия, нали?

- Първо бях в Бахрейн. Тамаш Аян ме нае да изнасям лекции. За тренировки. Бях в Триполи. Гледах си часовника, за да чакам кога ще си тръгна. В Бахрейн обаче трудно се намират араби да вдигат тежко. Особено когато си богат. След това в Индия, а след това в Индонезия. Тамаш Аян съдейства навсякъде за работата ми. Продължавам да имам връзка с тези хора. Канят ме постоянно. В Индия бях в Бенгалор, след това в Северно Делхи. За последно бях три години в Тайланд.

- Ти можеш ли да пееш?

- Не. Майката на близнаците Рут и Лъчо пееше. Можеше да свири на пиано. Артистична натура. От там е връзката с изкуството. Аз само пограчвам малко, когато сме на маса и в настроение. Сега всички знаят Рут, а Лъчо е четвърти курс в НСА. Той се занимава с екстремни спортове. Сноуборд, скокове. Много ме дразни, но се опитвам да свикна. Целият е натрошен. Моите травми са нищо спрямо неговите. Аз едно коляно и всичко. Двамата израстнаха с мен. Влачил съм ги къде ли не по света. Уникални деца. Е, трудно ни беше, но се справяхме. Като малки бяха доста буйни, непослушни. Преживяли сме какво ли не. С Рут дори имахме сблъсък с кобра в Индия. Приключения.
Имам и един син от първия брак, също златно момче. Той ме направи дядо. Сега чакам внукът да пробие в спорта. Играе баскетбол и то много добре. Ще има продължение на фамилията.

- Не те ли привличаше футбола?

- Не. Там нямаше мускули. Пък и тенис по моите времена нямаше в България. А изках да стана като Джони Вайсмюлер.

- Кога разбра, че Рут може да пее?

- Случайно. Вече бяха навлезли новите технологии. В къщи и двамата имаха компютри. И се прибирам една вечер, а тя пее на компютъра. Свързала се с някаква педагожка в Америка и тя и преподава. Така разбрах. След това отидохме заедно в Лос Анжелис, завърши "Поп академи". Тя е точно до театъра "Кодак", където връчват оскарите. Минах по червения килим. Видяхме звездите на големите актьори. Беше един друг свят. Още беше във втори клас, когато в Тайланд запя песен на Селин Дион. Всички се обърнаха да видят кое е това дете.

- Сега как си по-известен - като Неделчо Колев, президент и шампион в щангите, или като бащата на Рут?

- Предпочитам да си бъде Неделчо Колев. Не обичам титлите. Но иначе, като сме заедно, всичко е Рут. Мен никой не ме забелязва. Но това е нормално. Нали са казали, че всяко нещо с времето си. Моето отминава.