Людмила Живкова не получава разрешение от Москва за честването на 1300-годишнината

Безспорно организирането на честванията на 1300-годишнината е едно от най-значимите дела на Людмила Живкова. За него тя не пести нищо – усилия, работа, срещи, средства и т.н. Официалното одобрение на нейните идеи и намерения обаче трябва да дойде от Москва. Ето защо тя лично отива в столицата на СССР, но още при самото й посрещане става ясно какво е отношението към нейната работа.

Предлагаме ви откъс от книгата на Недю Недев – Людмила Живкова. Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко” – който подробно описва посещението на Людмила в Москва.

Сред досега написаните книги за Людмила Живкова тази се отличава и характеризира не само с голямата си фактологична плътност, но и с умението на автора да остане верен на принципите на професионалния историк и на стремежа си за обективност и безпристрастност.

Глава VIII

Визитата в Москва се проваля

Живкова пристига в Москва на 18.I.1981 г. Посещението се замисля като старт за българския юбилей. Със специален самолет, помощен екип и официална делегация, тя каца на летище Шереметево. Посрещната е сърдечно, но скромно, дошли са висши сановници от Министерството на културата, но не и титулярят Пьотър Демичев, кандидат-член на Политбюро. С ескорт се движат към резиденцията, където отсяда. Съпровожда я подбрана делегация. Към нея са причислени, без да са членове, Димитър Станишев, секретар на ЦК на БКП и Леонид Керестиджиянц, втори човек в посолството в София. По случай 60-ата си годишнина Станишев е награден от Москва с орден “Дружба между народите”. Неговата задача е да подпомогне мисията й, тъй като разполага с контакти сред ръководните среди. Аналогична е и мисията на Леонид Керестиджиянц.

В делегацията влизат Павел Писарев, зам.-министър при нея, отговорник за театъра и киното. Той ще свидетелства, че няма страна в света, която да превежда толкова съветска литература и да гледа толкова съветски филми, колкото България. Но той е включен в делегацията още и затова, защото е зет на семейството на Васил Коларов, женен за внучката Цвети, баща й Петър – син на В. Коларов, е министър на здравеопазването. С това се показва, че се тачат просъветските кадри. Другият член на делегацията е новият началник (от 1986 г.) на кабинета на Т. Живков (който минава за привърженик на новото мислене и преустройството) Никола Стефанов. Третият член е Милен Маринов, син на политемигрант в СССР, където е изучил руски език. Людмила води със себе си, както стана реч, и Недялко Йорданов, и помощника си Костадин Чакъров.

Визитата в Москва е останала в сянка в сравнение с пътуванията до Индия и Мексико, а тя е по-важна от екскурзиите до горните страни. Със съветския министър на културата Пьотър Демичев, човек образован, мек по нрав и отзивчив, Людмила подписва петгодишен план за културно сътрудничество. Следват банкети и разговори, размяна на тостове и подаръци. Тя очаква, че като член на Политбюро и член на Бюрото на Министерския съвет ще й бъде оказано полагащо се по ранг внимание. Надяват се да бъде приета, ако не от Леонид Брежнев, то поне от Михаил Суслов или Николай Тихонов, министър-председател. Усилията в тази насока на Димитър Станишев, Леонид Керестиджиянц и посланика Димитър Жулев не дават резултат. Тя е приета от секретаря на ЦК на КПСС – Михаил Зимянин. За Людмила това е унижение, защото като него в ЦК на КПСС има десетки, тя е член на Политбюро и втори човек в България. Пред него Людмила прави експозе за честването на 1300-годишния юбилей. Емисарят слуша спокойно, непроницаемо и не може да се разбере одобрява или не това, което тя разгръща. От него тя трябва да получи картбланш за своята работа. След това взема думата висшият апаратчик и с монотонен и безстрастен глас почва да реди несъгласия и критики.

Първо, разгръщането в такива мащаби на националното и далечното минало, което е изпълнено с вражди и войни, засенчва интернационализма и подхранва центробежни сили в момента, когато се нуждаем от единство и сътрудничество.

Второ, участието на толкова много чуждестранни представители на юбилейните тържества, както и масовото пътуване на български интелектуалци и ансамбли на Запад, крие опасност от проникване на западното влияние, пък и възможност на тайните служби да вербуват кадри и да осъществяват подривни операции. Всичко това е в ущърб на партийното ръководство на културата, което е основен ленински принцип на духовната и идеологическата доктрина. Налице е опасност от прониква не на империалистическата диверсия и засилване на обективистичните и антипартийните течения в изкуството и културата.

Трето, трябва да отчитаме изострянето на международната обстановка и засилването на атаките и шантажите на противника. Срещу демокрацията и социализма се разгръща кампания чрез централи като “Гласът на Америка”, “Свободна Европа”, Би Би Си, “Дойче веле” и други.

Четвърто, центърът на културното сътрудничество не трябва да е обърнат към Запада, а да се концентрира към общуването и духовното единение с народите на СССР и страните от социалистическата общност. Това е крайъгълен камък в културната политика, а той се нарушава.

Уважително, логично и коректно се редят резерви и несъгласия. Изтъква се, че Киев чества 1500 години от основаването си, а Бухара претендира за 4000 години, други са още по-крайни. Какво ще стане, ако се даде зелена улица на юбилеите, които са предистория на социализма? Съветските олигарси не искат да чуят за това, че България приема 200 години по-рано християнството, че създава книжнина, азбука и писменост. КирилоМетодиевото дело се признава от акад. Дмитрий Лихачов, но не и от партийните емисари. Въздигането на подобни годишнини с древни дати не е актуално, защото поражда съперничество и авангардизъм. Според Костадин Чакъров, който присъства на срещата, словата на руския емисар “бяха направо обвинение към нейното ръководство на духовната сфера”.

Българската дама изпада в ярост. Нея никой не смее да я поучава, камо ли да я обвинява в ерес! Дръпната и самонадеяна, тя заявява: “Не съм съгласна с вашите оценки – вие не сте точно осведомен за нашите действия и обосновани виждания”. И развива редица нетрафарентни схващания, като доказва, че западните творци, учени и хора на изкуството, не се занимават с диверсия, а с наука, с творчество и не би следвало да се клеймят като буржоазни оръдия и апологети. Заявява, че не може да отстъпи от поетия авангарден курс, но и как да отстъпи, когато филмът за баща й “Човек от народа” е в ход, биографията му се пише от секретарите на ЦК и учени като Мито Исусов и други.

Става ясно, че тя поставя на по-широка основа тълкуването на класово-партийния подход. Заявява, че цялата нация е единна и горда от славния юбилей и не съществуват опасности от антипартийни и антисоциалистически прояви. Показва независимост и отстоява своето гледище, но забравя, че в тази сграда не се търпят сепаративни прояви. Делегацията тръпне и е в очаквателно положение да се случи нещо по-голямо и тържествено, но това не става. Официалният ранг е секретарят Зимянин. Ходят на Болшой театър, посланикът дава прием, но равнището на официалното посрещане не се променя.

Преди да си тръгнат, идва добрата новина, нея я донася втората съпруга на посланика Димитър Жулев – Милка Калинова. Нейният случай е показателен с това какво може да направи една жена, когато е комуникативна, магнетична и интелигентна. Калинова става приятелка, довереница и снабдителка на снахата и дъщерята на Брежнев. Ако те имат гости или нужда от почивка, кожени палта, пък и бижута, Милка е насреща. От България докарва по-бързо грозде и плодове, даже и дивеч, отколкото ако го поръчат на мъжете си, а те да врънкат домакинството на КПСС. Живков използва тези контакти и дава на Калинова пълномощие не само да изпълнява желанията и капризите на двете високопоставени дами, но и да ги преизпълнява.

Сега те поканват на чай българската дама. В разгара на посрещането, на прегръдките и радостта, от горния етаж се появява дядя Леонид Брежнев, прегръщат се с Людмила, казват си протоколни думи и се разделят като братя. Людмила е доволна, макар срещата да има фамилен характер и за нея да не се дава гласност.

В Съветския съюз не се създава нито един комитет за честването на българския юбилей. Съветският печат заема сдържано и по същество бойкотистко отношение към събитието. Наистина, тя не бе спряна, но резервите към нейната кампания останаха. В СССР има 15 републики и още толкова автономни области, те не можеха да тръгнат по този модел. В България това можеше да се прави, но в съветски план срещна затруднения и прегради.

Дъщерята забравя, че баща й е поставен начело от Москва. Живков винаги е премълчавал или криел този факт. През декември 1953 г. Хрушчов, който е застанал начело след смъртта на Й. Сталин, свиква среща в Москва. От съветска страна присъстват Н. Хрушчов, Анастас Микоян, Николай Булганин, Михаил Суслов. От българска страна – Вълко Червенков, Антон Югов, Георги Чанков и Тодор Живков. Хрушчов подлага Червенков на критика заради култа към личността и предлага властта да се раздели, както е направила Москва – Хрушчов, секретар на ЦК, а Г. Маленков – министър-председател. Вълко Червенков остава отговорник на Политбюро и министър-председател, а Тодор Живков е посочен за първи секретар на ЦК. Издигнат не от вътрешните сили, а от Москва. С връщането си свикват пленум през февруари 1954 г. и избират Тодор Живков за първи секретар на ЦК. На пръв поглед смяната е апаратна, но по същество това е преврат. Хрушчов поставя начело на БКП свой човек. Живков е усетил ситуацията, превъртял се е и от маша на Червенков става негов повелител.

Людмила не си дава сметка, че сателитите и периферията не могат да се изкарват по-велики и по-меродавни от метрополията и империята. Съветските ръководители посрещат нейните прояви като националистически уклон. Уверени, че контролът на положението е в ръцете на баща й, който е доказал своята преданост, те отминават с благовидни забележки проявите на дъщерята.

Из „Людмила Живкова. Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко”

Книгата може да поръчате тук!