Американски мичман става шпионин на КГБ за пари

Защо човек става шпиони и предава собствената си страна? В общи линии причините са две – заради лични виждания и убеждения или за пари. Американският мичман от ВМС – Джон Уокър – определено залага на втората. И не само това – той успява да превърне шпионирането за КГБ в доходоносен семеен бизнес, който процъфтява години наред. Как точно започва всичко? Как е разкрит и какви са последствията от шпионската му дейност ще разберете от откъса, част от книгата „За разузнавате”.

Тя представя промените в областта на разузнаването настъпили след 2004 г. до наши дни. Написана е изключително четивно и има за цел да дадат на читателя достъпен, добре информиран поглед върху различни теми, с много тайни и формалности.

ГЛАВА 6

ПАРИ: НЕОБИЧАЙНИЯТ БИЗНЕС НА СЕМЕЙСТВО УОКЪР

В един студен декемврийски ден, точно преди Коледа на 1967 г., мъж, представил се като “Джон Харпър”, влязъл в съветското посолство във Вашингтон с необичайно предложение за бизнес. Г-н Харпър най-спокойно предложил на руснаците да шпионира за тях, като представил цял куп автентични строго секретни документи на Американските военноморски сили (ВМС) в замяна на пари.

Загадъчният “г-н Харпър” се идентифицирал като старши мичман Джон А. Уокър от Американските военноморски сили. Той твърдял, че съхранява списъците с ключове за всички класифицирани криптоматериали за военната база на Атлантическия флот в Норфолк, Вирджиния. За да докаже самоличността си, той показал на съветския генерал на КГБ Борис Соломатин – своя груповод, който ръководил случая Уокър от начало до край – служебната си карта и му дал копие от класифицирани кодировки за месец напред.

Уокър дал да се разбере, че иска да шпионира – но само за пари. Знаел много добре какво върши и каква е цената на предоставяната от него услуга. Не бил привърженик на марксизма и комунизма – идеологията нямала нищо общо. За него това било просто бизнес.

Уокър получил няколко хиляди долара в брой като предплата. После руснаците извели новия си брадат разузнавач през задния вход на посолството и го натоварили в багажника на една кола, след което му отпуснали редовен месечен доход над 1000 долара. Най-лошият кошмар на американските ВМС тепърва започвал.

Уокър бил постъпил във флота през 1955 г., след като си бил признал няколко други престъпления, а някой добър съдия му предложил да се присъедини към ВМС, вместо да лежи в затвора. Уокър бил назначен в Чарлстън, Южна Каролина, където с времето потънал в дългове. Дори карал такси по време на бреговите си мисии и бил шофьор на коли под наем, но това не било достатъчно.

Така че като всеки находчив бизнесмен, и той търсил продукт, който да предлага. Като специалист по комуникации, преминал през специално проучване за надеждност, той бил едно от малкото лица с разрешение за достъп до всички кодови настройки за строго секретната шифрова машина KW-7 на американските ВМС.

Ключовият момент бил, че единствено подателят и получателят на сигналите знаел тези ежедневни кодови настройки, които се пазели в запечатани пликове и се съхранявали от служители, преминали през проучване за надеждност. За тези запечатани пликове и техните ежедневни ключови настройки разузнавателните агенции на противника биха дали цяло състояние.

Точно това предлагал Джон Уокър на руснаците. С криптомашина KW-7 и секретните ежедневни настройки Москва щяла да може да чете всички класифицирани комуникации на американските ВМС толкова лесно и бързо, колкото всекидневните вестници – от съобщения за ядрени атаки до разполагането на военните кораби. Такава възможност за разузнаване се падала веднъж в живота.

Но руснаците най-напред трябвало да се снабдят с работещ апарат KW-7.

На 23 януари, недалеч от брега на Уонсан, американският шпионски кораб “Пуебло”, натоварен със строго секретна звукозаписна техника и документи, бил доближен от севернокорейски изтребител на подводници и му било наредено да спре. Хванат в капан и безнадеждно превъзхождан по оръжие, малкият и уязвим “Пуебло” се предал.

“Пуебло”, заедно със заловения си екипаж, бил ескортиран до Уонсън. Сигналноразузнавателните средства били закарани директно в Москва. Само месец след като Джон Уокър доброволно предложил услугите си, Съветският съюз успял да отвлече сигналноразузнавателен кораб на американските ВМС, включващ безценните кодиращи машини.

Москва вече имала и двете парчета от пъзела. Имала шифровите машини от “Пуебло”, както и американски шпионин в самия щаб на флота в Норфолк, Вирджиния, с безценните кодови карти и обещаващ достъп до още. Това бил разузнавателен успех от грандиозен мащаб. А още по-лошото било, че американските ВМС и техните криптографи нямали ни най-малка представа, че най-големите военноморски тайни на нацията им са разкрити. Така се родил шпионският бизнес на Уокър.

За шест месеца предателството на Уокър се превърнало в редовен търговски обмен. Руснаците ясно показали на Уокър, че са готови да плащат щедро за всички криптографски материали, които той може да им осигури. КГБ дори дало на Уокър специално изработен роторен детектор за новата серия американски машини KL-47, които можели автоматично да откриват и разчитат закодирани роторни настройки. Техните учени го били разработили от машините KW-7, заловени от “Пуебло”, и тези, загубени във Виетнам.

През следващите девет години, до излизането си в пенсия през 1976 г., Уокър направо развил организиран криптографски шпионски бизнес в рамките на американските ВМС. Предателствата на Филби, Бърджис и Маклийн бледнеят пред тази невъобразима измяна – и то само за пари.

Но Уокър имал два много сериозни проблема. Първо, въпреки предупрежденията на КГБ той бил въвлякъл и съпругата си в предателството. Барбара била станала загадъчна, подозрителна след внезапното улесняване на финансовото положение на семейството. А когато открила цяла чанта с класифицирани документи, тя се изправила лице в лице с Уокър. Той се опитал да я излъже, че работата му на две места е източникът на парите, но накрая признал, че е шпионин. Дори я взел със себе си до един тайник, за да въвлече и нея в бизнеса. Това се оказало грешка, понеже Барбара била алкохоличка и бракът им не вървял добре.

Вторият му проблем бил по-незначителен. Щом се пенсионира от ВМС, изворът, от който черпел “продукта” си, щял да пресъхне, но ако можел да вербува колега и да му плаща заплата плюс комисиона, щял да може по-добре да ръководи “бизнеса” си. През 1975 г. той намерил правилния човек и вербувал стар приятел от флота, първи главен старшина Джери Уитуърт, друг специалист по комуникации, на когото казал, че работи като “приятел на Израел”.

До лятото на 1975 г., когато Уокър подал молба за ранно пенсиониране, той вече активно ползвал Уитуърт като платен агент, натоварен със задачата да доставя тайни, докато е на борда на американския кораб “Ниагара Фолс” на позицията, която някога заемал Уокър. Когато корабът влязъл в сух док, Уитуърт бил преместен в Центъра за военноморски комуникации, Аламеда, Калифорния, където прекарвал обедната си почивка в каравана на паркинга, сни-майки класифицирани документи. Съветските служби плащали щедро, а също и Уокър, вече частен детектив на свободна практика, и всички били доволни и щастливи.

Уитуърт скоро научил, че не работи за Израел, а за КГБ. Това обаче не го възпряло и той продължил, ставайки все по-алчен и по-непочтен. Когато най-накрая се оттеглил от кръга през 1983 г. (след като бил доставил цяло съкровище от документи, съдържащи списъци с ключове за криптографските системи KW-7, KY-8, KG-14, KWR-37 и KL-47, както и за най-новите защитени телефонни системи STU), още веднъж изглеждало, че с бизнеса на Уокър е свършено.

Но Уокър, като един добър бизнесмен, приел предизвикателството и решил да разнообрази предлаганата услуга. Той се обърнал към сина си Майкъл, свързочник в управлението на американския самолетоносач “Нимиц”, и го попитал дали иска да се включи в семейния бизнес в замяна на пари. Както се очаквало, Майкъл се съгласил и преснел повече от 1500 документа за КГБ, засягащи широк спектър от въпроси, включващи складиране на ядрени оръжия и процедури за освобождаването им, нови оръжейни системи, командни процедури, методи за идентификация и списъци с мишени при извънредни ситуации. Уокър смятал, че като работи с хора от своето семейство, ще управлява дейността си по-безопасно и по-сигурно и че колкото повече “работници” има, толкова по-голям поток от информация ще получава от тях – а следователно и по-голям поток пари от благодарните руснаци.

След това се обърнал и към по-големия си брат Артър, пенсиониран капитан-лейтенант от ВМС, който му дължал пари. Артър Уокър бил нает от фирма, изпълняваща поръчки за флота, да работи по класифицирани доклади за ремонтни дейности на американски военни кораби. Уокър направил и двамата свои партньори. Плащал им на база свършена работа със съветски пари.

До 1984 г. Военноморската следствена служба (ВСС, понастоящем ВКСС) станала подозрителна. След пенсионирането си Джери Уитуърт бил започнал анонимна кореспонденция с ФБР в Сан Франциско, предлагайки тъмни тайни от военноморския шпионаж. Агентите на ФБР не могли да проследят загадъчния информатор, представящ се като RUS, но предали цялата информация, която имали, на ВКСС.

Другият проблем на Уокър бил бившата му съпруга, която освен алкохоличка била станала и много раздразнителна и заплашвала да разкаже всичко на ФБР. Така и станало, през ноември 1985 г. Барбара Уокър предала бившия си съпруг в местната служба на ФБР в Бостън. Там разказала как бившият й съпруг й признал, че е шпионин, и как тя го придружавала до тайници край Вашингтон.

За жалост, Барбара Уокър била пияна и в този момент (даже пиела водка по време на самия разговор), и местният служител решил, че тя вероятно действа от неприязън към бившия си съпруг. Той изпратил доклад по случая в Бостън, където тихо го прибрали в архива. Но проблемът не спрял дотук. Клонът в Норфолк, Вирджиния, подновил случая. Един от първите разпити бил с дъщерята на Уокър, Лора Уокър-Снайдър, която казала на следователите на ФБР, че баща й се опитал да вербува и нея, когато била сержант в армията няколко години преди това. Незабавно било назначено контраразузнавателно разследване с кодово наименование операция “Уиндфлайър”.

Примката около врата на Уокър се затягала. ФБР му устроило клопка с Лора Уокър-Снайдър. Тя се обадила на баща си и той я подканил да се върне на служба или дори да започне работа в ЦРУ, а от ФБР подслушвали разговора. На борда на кораба “Нимиц” следователи от ВКСС се изправили срещу Майкъл Уокър. Той се уплашил и си признал всичко.

След това следователите се заели със залавянето на тартора.

Вечерта на 19 май 1985 г., след като се огледал дали някой не го наблюдава, Джон Антъни Уокър-младши спрял вана си на една пуста улица на север от гр. Вашингтон и излязъл да изхвърли “торба с боклук” близо до един електрически стълб и дърво с надпис “Ловът забранен”. В торбата имало 129 копия на класифицирани документи на американските ВМС, а всяко движение на Уокър се следяло от най-добрите специалисти по наблюдение от ФБР. Недалеч от това място агент на КГБ изхвърлял торба с 200 000 долара на банкноти от по 50 и 100 долара.

Но когато Уокър пристигнал на мястото за среща, за да прибере торбата с парите си, не могъл да я открие. Върнал се назад и видял, че и неговата торба с тайните на ВМС също е изчезнала заедно със сигнала за безопасност – захвърлена метална кутия от безалкохолна напитка. Агентите на ФБР наблюдавали объркания шпионин, който обезумяло проверил и двете места няколко пъти – но и двете торби били изчезнали. Малко преди полунощ той не издържал и отишъл с колата си до един мотел, където се настанил в стая 763.

Никой не знае какви мисли са минавали през главата на предателя в този момент. Може би не е бил много притеснен, тъй като руснаците и други пъти са оплесквали нещата при тайниците. Когато телефонът звъннал в 03:30 през нощта, той бил буден и нащрек. Напрегнат женски глас казал: “Обаждаме се от рецепцията. Ваш ли е синьо-белият ван отвън?”.

“Разбрано, отвърнал Уокър. – Слизам веднага.”

Но Уокър имал един проблем. В джоба му било писмото с подробните указания на КГБ как да намери точно този тайник и 200 000-те долара. И така, разтревоженият шпионин взел 38-калибровия си пистолет и излязъл в коридора да провери дали е празен. Нямало никого и той извадил уличаващото писмо, за да го скрие зад машината за лед – за всеки случай. В този момент от съседните стаи излезли двама агенти на ФБР с насочени пистолети и извикали: “ФБР! Долу оръжието!”.

Уокър пуснал оръжието на земята.

Още преди Уокър да се отърси от шока на залавянето, служителите от ФБР изкарали напечатано писмо, което предателят бил сложил сред документите на ВМС, които откраднал за руснаците. Уокър бил хванат на местопрестъплението. КГБ няколко пъти го бил предупреждавал да не слага нищо лично в тайниците. Сега той сам се уличил. Играта свършила.

Уокър се опитал да постигне договорка със съдебните власти и да издейства по-лека присъда за сина си. Той пледирал за виновен и предложил да направи пълни самопризнания, и да даде показания като свидетел по обвинението срещу стария си другар Джери Уитуърт.

Бившият му “бизнеспартньор” по-късно бил обвинен в участие в съветски шпионски кръг, което правителството определило като най-пагубния шпионски заговор от десетилетия насам. Уитуърт бил осъден на 365 години затвор и глоба 410 000 долара.

Синът на Уокър, Майкъл, който изиграл сравнително малка роля в кръга и който се съгласил да свидетелства в замяна на намаляване на присъдата, бил освободен условно от затвора през 2000 г. Барбара Уокър не била обвинена, а Джон Уокър бил осъден по всички обвинения и получил доживотна присъда.

Историята на Уокър хвърля светлина в някои от най-тъмните ъгълчета на американската мечта. Още от разкриването на шпионския му кръг през 1985 г. става ясно, че мотивите на Уокър са изцяло финансови, а не идеологически. Уокър не бил нито чужденец, нито привърженик на идеята за международен комунизъм.

Въпреки твърденията му след ареста, че “Студената война и абсурдната военна машина, която се родила от нея, са най-големият фарс, който някога съм виждал”, истинската причина на предателя била пари.

Точно като бащата на Джон Ф. Кенеди – който бил контрабандист и мошеник – Уокър казал на разследващите, че “с достатъчно пари можеш да си купиш класа, дори може да изпратиш сина си в Белия дом”.

Шпионският кръг на Уокър несъмнено нанесъл тежки поражения на американската история. Трудно е да се определи размерът на щетите, но американското правителство похарчило над милиард долара, за да смени всички кодове и апарати, осуетени от дейността на Уокър, да не говорим за загубата на авторитет пред служещите моряци.

Неудобната истина е, че от 1967 до 1985 г., предоставяйки на КГБ всяка подробност за плановете и възможностите на американските ВМС, Джон Уокър напълно осуетил способността на Америка да се бие с СССР по вода, ако някога избухнела война. Неговият груповод Борис Соломатин по-късно казал за него: “Най-важният шпионин, работил някога за Русия. Джон Уокър предаде ключовете за най-секретните ви шифрови машини, а после добавил: – все едно че ни осигури място във вашия Пентагон, откъдето можехме да четем най-важните ви тайни.”

Служителят от КГБ Виталий Юрченко бил още по-директен: “Уокър беше най-добрият случай в историята на КГБ. С негова помощ разкодирахме милиони от вашите съобщения. Ако имаше война, ние щяхме да я спечелим”.

Из „За разузнаването”

Книгата може да поръчате тук!