Родът Радичкови тръгва от Испания и Берковския Балкан

В жилите им тече еврейска,

българска, сръбска и може би

друга кръв

На 13 август 1954 г. в Ленинския районен народен съвет в София граждански брак сключват Сузи Марко Гарти и Йордан Димитров Трайков. И двамата са журналисти във в. “Народна младеж”.

Така се слага основата на нов български род, който днес е известен с името Радичкови. Какво се случва в света и държавата преди това и как младоженците стигат до този паметен миг?

Предците на Сузи Гарти са от сефарадски евреи, чието начало идва от Иберийския полуостров през II век. През 1492 г. те са прогонени от Испания. Тъй като Османската империя предалага защита за сефарадите, много от тях мигрират в Македония - основно в Солун и околността.

В преобладаващата си част бегълците сефаради са изключително просветени хора, нещо като интелектуален елит: лекари, политици, философи, управленци. Родът Гарти заживява в Солун, после част от наследниците му

идват в България

и се заселват

в Стара Загора

Марко Гарти, който завършва търговско училище в Швейцария, се жени за Лиза и от техния брак се ражда Сузи. След това семейството се преселва в София и тук на бял свят се появява втората им дъщеря Ана. В столицата Марко Гарти започва бизнес с кожи. Сузи записва да учи във френския колеж в София. Лиза е домакиня, грижи се за семейството.

В началото на септември 1941 г. по предложение на правителството на Богдан Филов е приет Закон за допълнение и изменение на Закона за защита на държавата. Санкциите се увеличават и се налагат и за най-малки прояви на неподчинение.

Евреите са принудени да носят жълти звезди, магазините им са затворени, забраняват им да правят бизнес. Сузи е изключена от Френския колеж и няколко пъти е малтретирана от бранници. Това, по думите на дъщеря й Розалия, оставя в нея жестоки травми за цял живот.

Както всички евреи, така и семейството на Марко Гарти е в списъка за депортация. Той много добре знае, че няма да бъдат пратени в трудови лагери, каквато е официалната информация, а всички ще бъдат закарани в душегубките на Аушвиц или Треблинка.

В крайна сметка българските евреи са спасени, но почти всички семейства от София са изселени в провинцията.

Гарти са изпратени

в Луковит

- без покъщнина и без право да работят. Оцеляват благодарение на човечността на местните хора, които им дават храна и им помагат с каквото могат.

След края на Втората световна война семейството се връща в София в дома си на ул. “Екзарх Йосиф” и трябва да започне всичко отначало. Но Марко не може да си намери никаква работа. След много неуспешни опити го назначават за мияч на софийските улици, работи само нощно време.

Веднъж в тъмното не вижда отворена шахта и пропада в нея. Тежко контузен, той е принуден да напусне и дълго време пак е безработен.

През 1956 г. Марко Гарти, съпругата му Лиза и по-малката им дъщеря Ана се преселват в Йерусалим. Сузи и Йордан Радичкови вече имат син - Димитър. Ана не иска да напуска България, но баща й е категоричен. В Йерусалим живеят от помощите, които се отпускат от Държавата Израел.

Йордан Димитров Трайков (Радичков ще стане след години) е роден в Калиманица, закътано селце в предпланините на Берковския Балкан. До освобождението на България през 1878 г. е населено само с турци. Когато идват руските войски, чалмалиите товарят покъщнината си на каруци, коне, магарета и катъри и поемат към Турция. Къщите опустяват и в тях се заселват преселници от Западните покрайнини и от Северозападна България. Идват хора чак от Хърватия, Сърбия, от Босна и Херцеговина.

Сред преселниците е и прадядото на писателя по бащина линия - Радичко, който идва от Бяла паланка. Съпругата му е от Паля - село в община Сурдулица, Пчински окръг, Сърбия.

Праотците най-напред се установяват в Самоков, там

Радичко е ковач в

“Самоковски мадани”

Някога там е имало римско селище, сегашният град възниква върху неговите развалини в началото на XIV век като рударско. От чуковете самокови идва и името на града.

От Самоков Радичко и жена му се местят в Калиманица. Неговият син и дядо на писателя - Трайко Радичков, като дете е слуга при Пашаджика, описан от Иван Вазов в поемата му “Грамада”:

Той, казуват, бил приятел,

С люти Пашаджика -

Кога идвал му на гости -

Черпял го с мастика.

Пашаджика е местен деребей, осъден на смърт от Иван Вазов, когато е съдия в Берковица, но после помилван.

По-късно Трайко Радичков става въглищар и целият му живот преминава в това - да превръща дърветата във въглища. Обаче докато слугува в чифлиците на Пашаджика, се научава да прави разни илачи и мазила от билки.

Той не е особено разговорлив, повече обича да слуша истории от другите хора. Сладкодумен разказвач е и по-големият син на Радичко - Стоядин, човек с мек характер, силно въображение и феноменална памет. Знае много приказки и наизуст почти целия фолклор за Крали Марко.

Зимно време, когато се събират на седянка, той разказва много истории, приказки, легенди, странни случки от живота си и от живота на предците си. Известен е и с това, че когато жена му Велика влизала в стаята, той й ставал на крака.

По майчина линия коренът на Йордан е от с. Бистрилица, Берковско, на десетина километра от Калиманица. Дядо му Васил Филипов е един от най-известните иманяри в околията, бил е и църковен псалт. Язвителен и опърничав, доживява над сто години.

Той разказва на внуците си как веднъж срещнал голяма сватба, сватбарите го вземат със себе си, играят хоро на гайда и тъпан и му дават бъклица, за да пие вино от нея. Докато пие, откъм Петлова чука започва да кукурига петел, сватбата потъва вдън земя (била самодивска сватба!), а бъклицата в ръцете му се превръща в конска глава.

Бащата на Йордан - Димитър, бил строител, но се занимавал и с иманярство. Писателят го описва така: “Моят баща беше малко анархистично настроен човек. Силен, буен. Беше кажи-речи четири пъти по-едър от мене, аз съм човек 53 кила. За съжаление, много млад си отиде - почина на 39 години...” Бащата умира навръх Петровден през 1942 г. Йордан е второто дете в семейството. Преди него е брат му Трайко, по голям с 3 години.

Отглежда ги

майката Младена

Тя е сладкодумна, обича и да им чете книжицата “Ходене на Богородица по мъките”. Другата книга, която семейството притежава, е апокрифна Библия, останала от нейния баща Васил Филипов. Малкият Йордан най-много обичал да слуша притчата как Богородица я заболява зъб и тя слага тамян върху зъба, за да й мине.

Първите четири отделения момчето изкарва в училището на родното си село. Прогимназия завършва в съседното Гаганица и отива да учи в Духовната семинария в София.

Приет е с протекциите на самия видински владика Неофит. При владиката го води съселянинът Гаврил, приятел на починалия му баща. Някога двамата са строили лятната резиденция на владиката в Клисурския манастир и той сега помага на момчето. В семинарията младият послушник е придаден към неврокопския владика, дори го придружава при богослуженията му в Светия синод.

Послушникът Йордан Димитров Трайков обаче учи само една година. Заради бомбардировките всички са разпуснати и заминават по родните си места.

През 1947 г. Йордан завършва берковската гимназия. Разболява се от туберкулоза и е пратен в санаториума край село Искрец, където му правят операция, наречена каустика.

След операцията младежът се прибира в родното си село да се възстановява. Но в представите на съселяните си той е неизлечимо болен. “Туберкулозата е такова заболяване - разказва след години Радичков - че човек е нито жив, нито умрял, нито е болен, нито - здрав. Поддържа лека температура, от която е в особено възбудено състояние и това го прави много чувствителен. Нямаше какво да правя, почувствах се в една особена изолация...”

И като няма какво да прави, младежът

започва да пише

на ръка разни истории

от селото и да ги изпраща до в. “Народна младеж”. Това са полуимпресии, полурепортажи, полукореспонденции, но тогава всичко минава под общото име дописки. Главният редактор на вестника Христо Цачев е впечатлен от образността в дописките на Йордан Димитров, както ги подписва авторът им. Някои от тях излизат във вестника, но Йордан не получава никакъв хонорар.

Други така и не вижда, успява да се радва само на тези в броевете, които съселяните му носят от Михайловград (днес Монтана), в селото няма вестници.

През лятото на 1951 г. Христо Цачев праща журналистка от “Народна младеж” да спазари младия дописник за кореспондент на вестника. Той се мести във Враца и редовно започва да праща кореспонденции - за оранта, за жътвата, за сенокоса, за младежкото съревнование...

През есента на 1952 г. Йордан Димитров вече е на работа във в. “Народна младеж” в София. Започва като литературен сътрудник в отдел “Съюзен живот”. Задачата му е да “отразява живота на комсомолската младеж в страната”. Пише очерци и очеркови скици за комсомолски секретари и изявени млади хора, които се трудят по големите строежи на републиката.

Все още се подписва като Йордан Димитров и главният редактор Цачев го съветва да си измисли по-оригинална и запомняща се фамалия, вместо често срещаната Димитров. Младият журналист избира името на прадядо си Радичко. Така под вестникарските дописки започва да се появява авторът Йордан Радичков. Никой и не подозира, че само след 12-13 години това име ще “разкукурига българската литература”, както никой друг.

В “Народна младеж”

Йордан се запознава

с младата си

колежка Сузи

Тя работи в културния отдел на вестника, пише за изкуство, за театър, за художници и артисти. Стаите им са съседни, но никой в редакцията не разбира, когато между двамата пламва искрата на любовта. Когато искрата се превръща в огън, който вече не може да се скрие, колегата им Дамян Обрешков предлага да ги ожени и да им стане кум.

Само че това не е толкова лесно. Майката на Сузи - Лиза, не харесва особено кандидат-зетя. Тя е потомка на стар аристократичен род и се ужасява, когато Йордан идва да вземе дъщеря й с каскет на главата.

За разлика от нея Марко, бащата на Сузи, веднага намира общ език с Йордан. Прочита някои от текстовете му във вестника и много ги харесва. Двамата дори започват да излизат заедно и да си пият ракията в някоя от софийските кръчми.

Сузи решава да заживее с Йордан, но той още дели една стая с Дамян Обрешков. Дамян се съгласява да спи в редакцията, за да отстъпи стаята на приятеля си. После наистина им става кум.

Когато благославя брака им, главният редактор на вестника казва: “Отивайте, но се връщайте бързо, защото има много работа...” На път за районния съвет вървят по бул. “Дондуков” и минават покрай една цветарка. Кумът Дамян събира в една кофа всичките цветя и ги подарява на младоженката. Това е единственият й сватбен подарък.

Младоженецът Йордан се закача със служителките в райсъвета: “Да знаете, че тая хартия, на която се подписахме, на мен не ми е нужна. Това, което ми беше нужно, аз си го намерих”. Една от жените не му остава длъжна: “Вие, журналистите, все такива ги говорите, ама още утре ще видите колко ще ви е нужна тази хартийка!”

Вместо на меден месец Йордан е командирован за един месец в Мадан и Рудозем, откъдето праща репортажи за миньорите. Така вместо да се радват един на друг, младоженците си общуват чрез писма и кореспонденциите на репортера Радичков.

Дамян Обрешков твърди, че точно Сузи е човекът, изиграл най-важната роля от “онзи сладкодумец Дачката” да израсне писателят от световна величина Йордан Радичков. Тя посвещава целия си живот на семейството и децата,

успява да озапти

бохемата в него,

да го дисциплинира,

да му осигури атмосфера и свобода да твори. Благодарение на нея той превръща дадения му от Бога талант в мисия за българската литература.

През 1957 г. се ражда синът на Сузи и Йордан - Димитър. Той завършва българска филология в СУ и режисура във ВИТИЗ. Доскоро беше директор на университетското издателство “Св. Климент Охридски”.

Дъщерята Розалия също е възпитаничка на ВИТИЗ - дипломира се като театровед. Работи в много театри, сега е драматург в Народния.

Димитър Радичков е женен за актрисата Мария Статулова, имат дъщеря и син. Сузи, която е кръстена на баба си, от дълги години работи в издателство за деца. Йордан, който носи трите имена на дядо си, вече е автор на две книги с къси разкази - “Малка човешка история” и “Игра на гъски”.

Розалия Радичкова беше омъжена за режисьора Димитър Петков. През 1999 г. той засне “Черказки хроники” - документален филм за своя тъст.

Техният син, който също се казва Йордан, също издаде книга, която нарече с находчивото заглавие “Със съкращение”. От години работи в рекламния бизнес.