Иван Юруков & Андрея Захариев за първата любов - сладка като дъвка за балончета

Иван Юруков: Любовта не пита, тя е връхлитаща и изненадваща

Андрея Захариев: Приятелството е много по-важно, то държи любовта

Андрея е на 13, Иван – на 39. Андрея играе в детската школа на “Сфумато”, Иван – в школата на големите в Народния театър. Андрея дебютира на киноекрана като Калин в “Дъвка за балончета”, а за Иван този филм е поредната забележителна спирка по професионалния път. Андрея е малкият Калин, а Иван – порасналият. И докато детството на малкия Калин минава през 80-те, за малкия Андрея Кореком, Некерман и Детмаг са напълно непознати понятия. Любовта, оказва се, също...

Филмът на режисьора Станислав Тодоров-Роги “Дъвка за балончета” беше една от най-приятните изненади на голям екран през тази година. Боксофисът прегря още в първия уикенд, а от киносалоните заизлизаха хора с грейнали от смях, сълзи и спомени лица. Темата за безгрижното детство, първата любов и неосъществените мечти не пожали нито един зрител. Неусетно през декември всички започнахме да си спомняме как се свиват фунийки и колко фетско е да навреш пионерската си връзка в ауспуха на директора. И колко вълшебно е онова най-първо полазване под извивката на лъжичката, онзи чист и неописуем трепет, дето, казват, бил любов. 

Героят, който Иван Юруков и Андрея Захариев си поделят така талантливо в “Дъвка за балончета”, е момче мечта. Дръзко в постъпките си и свенливо в чувствата, по детски щуро и по хамлетовски дълбоко. Момче, вечно влюбено в онова момиче с плитките, което единствено е успявало да накара сърцето му да препуска. Първата любов - сладка като сока на дъвката – онази дъвка, която няма махане...

- Влюбен ли си? (Въпросът е неслучаен, той е реплика от филма “Дъвка за балончета” - б.р.)

Иван: Да. В живота, в предизвикателствата, в жена си, в работата, във времето, във всичко.

Андрея: Аз не съм влюбен. Добре де, и аз съм влюбен в живота... просто звучи готино.

Иван: Нали?! Като лексиконен отговор. Ти обаче ни лъжеш, че не си се влюбвал никога. Аз на твоите години вече съм бил влюбен.

Андрея: Не лъжа. Просто никога досега не ми е било истинско.

- Иване, ти помниш ли първата си любов?

Иван: Разбира се, че я помня. Бяхме в детската градина. Ей този белег виждате ли го (сочи немалък белег на челото си)? Бях на 5 или 6 години и бях влюбен в едно момиче, с което си играехме “Ораторе Бураторе, кажи какъв да бъде тоз?” Много обичах тази игра, защото бяхме само двамата и се гъделичкахме по гърба. Тази своеобразна близост беше начинът да изразим обич един към друг. Но веднъж едно момче реши да закачи моята приятелка, аз се вбесих и го подгоних. Обаче мокетът беше набран, спънах се, прелетях няколко метра и посрещнах радиатора с глава. Всички деца се разплакаха, дойде линейка, вкараха ме в болница, шиха ме с голямата игла и...

след три дни се върнах

в детската градина

като герой

- А тя оцени ли жеста?

Иван: Честно казано, с удара в главата се изпари и любовта (смее се).

- Е, каква любов е била тогава?! Кажи за първата истинска.

Иван: Тя беше в училище и беше несподелена. Аз ѝ рисувах картинки, като в щрихите изписвах кратко тайно послание. Но го защриховах много добре, така че да може да го прочете само под определен ъгъл. Подарявах ѝ ги с бегла надежда, че все пак ще открие посланията. Тя, разбира се, никога не ги намери. Но нека Андрея разкаже – на него сега му се случват такива неща.

Андрея: Аз съм по-отворен на тема приятелство. Любовта е прекалено сериозна работа за мен. И мисля, че хората не трябва да приемат тези неща толкова надълбоко и чак толкова да се мъчат. Защото това са просто хормони в главата.

Иван: Да бе!

Андрея: Ами да!

Тая работа с любовта

е само наука

Хормони, които се отделят от мозъка.

Иван: Любовта е наука?! Ти направо разказа играта и на Пушкин, и на Шекспир, и на всички класици – поети, лирици и хора на изкуството, които цял живот са ангажирани от въпроса що е любовта.

- Значи първата среща на Андрея ще е в някоя химическа лаборатория. А ти, Иване, как си обясняваш това, че първата любов е толкова специална?

Иван: Мисля, че първия път, когато ти се случи и хукнат тези хормони из тялото, започваш да се чувстваш по различен начин, започваш да виждаш света нов и по-добър. Веднъж познал това усещане, човек повече никога не е същият. Детето става поет, а може би художник. Поетът започва да пише, художникът – да рисува, пътешественикът – да пътува. Те го правят, защото не са същите, вече са вкусили от “онова” чувство. То е първоизточникът на желанието за живот.

- Ако ти беше все още с първата си любов, какво щяхте да сте днес?

Иван: С нея си приличаме страшно много и сме като брат и сестра. Разбираме се и без думи. А може би идеализирам тази любов...

- Боля ли много?

Иван: Естествено!

Първата любов идва

с първата раздяла

Разочарованието е толкова силно, колкото и чувството за любов, но то също съдържа заряд за живот. Човек узрява. Както през есента, когато живителните сокове отиват в корените, за да презимуват, а после идва пролетта и дървото отново разцъфва. Това е закономерност.

- А след първата болка започна ли да се пазиш повече, или всеки път се влюбваш като за първи път?

Иван: Да, след като се изреже клонът, мястото се калцира, за да може организмът да живее. От друга страна, какво значи да се предпазиш?! Любовта не пита, тя връхлита. Тя е изненадваща. Въпросът е да си достатъчно наблюдателен, за да усетиш дали това е любов, или просто... химия.

- Една от запомнящите се реплики във филма е “Ще ти мине”. Винаги ли любовта минава?

Иван: Зависи от атмосферните условия. Любовта не минава, тя ни минава... играе си с нас (смее се).

- Андрея, ти затова ли не си се влюбвал – за да не те мине любовта?

Андрея: Има нещо такова – страх ме е, не знам какво е.

Иван: Как може да се страхуваш от нещо, което не познаваш?

Андрея: Ами как може да се страхуваш да скочиш от 20-метрова скала във водата?! Същото е. Ако трябва да си го представя, сигурно да си влюбен е като да си парализиран. Сигурно тялото се сковава и човек не може да се движи. 

- Как пазим любовта, за да не “мине”?

Иван: Как може да пазим любовта? Все едно да пазим слънцето да свети. Този взрив, който изригва и намира всевъзможни пътища на проявление, е неуправляем. Минава през гъдел и избива на действия – действия, за които ставаш отговорен. Може би пазенето се изразява в отговорността да не чупиш много, особено главата си.

- Ти смел ли си в любовта?

Иван: По-скоро не. Като избухне, се хвърлям смело. Нали знаеш онова състояние, в което се озоваваш полугол в планината, по средата на някакво езеро, в малка лодка с човек, в когото си безумно влюбен и не можеш да повярваш как си стигнал изобщо дотам. Вали дъжд и ти с шапката си изгребваш вода, за да не потъне лодката, а сърцето ти ще се пръсне. Ти дори не знаеш къде ще останеш през нощта, но това няма никакво значение, защото си с най-прекрасния човек на света и друго не ти трябва.

Андрея: Не съм бил влюбен, не ми се е налагало да бъда смел, но съм бил с момиче, защото не мога да кажа “не”. А не мога да отказвам, защото не мога да обиждам хората и не искам да си развалям приятелствата.

Иван: Чудесна теория, поздравявам те! Предвиждам, че ще имаш много успехи!

Андрея: Стига де, знам, че не ми вярвате, но аз наистина мисля, че приятелството е много по-важно. То е това, което според мен държи любовта.

- Абе я ми кажете, човек може ли да е приятел с женка? (Отново култова реплика от “Дъвка за балончета” - б.а.)

Андрея: Естествено, че може! Даже в някои случаи е по-яко, отколкото да си приятел с момче.

Иван: Аз пък не мисля така – с мъж приятелството ми е по-силно. Всъщност май нямам приятелство с жена. Това са диаметрално различни светове – все едно ти да си на единия връх на планината, а тя - на най-далечния.

Андрея: На мен ми харесва да съм приятел с момичетата, защото така разбирам повече за тях и за начина им на мислене. А те хем мислят като нас, хем мислят съвсем различно.

Иван: Аз пък ти казвам от опит, че

никога не съм успявал

да разбера жените

Колкото и да съм опитвал, не се е получавало. Но ти пробвай! И друго ще ти кажа. Няма нищо по-красиво от взаимоотношенията между мъжете и жените. Колкото и да е абсурдно, защото не се разбираме.

- Обещавал ли си вечност?

Иван: Ще ти кажа строфа от мой стих:

Не ми предлагай кратка вечност,

подпис, застрахован до живот.

Не ми сервирай стройна кротост

от консерви със изтекъл срок.

Андрея: Нищо не е вечно. Освен... науката.

Иван: Според мен ти се измъкваш с тази наука – прикриваш собствената си невъзможност да признаеш пърхащите пеперуди и предусещането на онзи гигант, който дебне да те шамароса – любовта.

Андрея: Не, аз просто мисля логично.

- Какво е общото между вас и вашия герой от “Дъвка за балончета”? 

Андрея: Преди една година, когато снимахме филма, се намирах много повече в него, но сякаш пораснах и нещата се промениха.

Иван: Очевидно е, Андрея! Аз искам да те попитам нещо. Имахте ли някакви взаимоотношения с актрисата?

Андрея: Да.

Иван: И какви бяха те?

Андрея: Сложни.

Иван: Някакви схващания след това?

Андрея: Пак казвам, аз не го исках. Аз исках само приятелство.

Иван: Но тя искаше да стигнете по-далеч?

Андрея: Всички знаем, че тя вече си харесва друг...

- Андрея, ако Иван е бъдещото ти аз, какво би искал да го попиташ? 

Андрея: Дали още вярва в науката?

Иван: Искам да ти кажа, че когато пораснеш, ще си мислиш, че знаеш много неща и че разбираш живота, но той в една или друга степен ще ти даде примери за обратното. Никога нямай очаквания, винаги следвай инстинктите си. Да, науката е важна, но над нея има метафизика – има нещо, което е необяснимо и според мен много по-важно в определянето на пътя ни. Също те съветвам да не спираш да си задаваш въпроси. Самият процес на задаване на въпроси е храна за интуицията, а интуицията е най-върховната функция на мозъка. Това са едни сложни връзки в мозъка, които ти позволяват да реагираш в сложни ситуации, без да осъзнаваш, и да се предпазваш, и да взимаш правилните решения, и да вървиш по твоя път. А не да следваш нечий друг модел за живот.

- Хвърляте ли бързо дъвките, след като им свърши сокът?

Андрея: Това е метафора, предполагам. Ами не. За някои неща даже ми е трудно да сдъвча дъвката. А пък после ми е още по-трудно, когато трябва да я изхвърля. Разбираш ли?

Иван: Как хитро се измъкна! Аз пък не обичам да дъвча, а ако дъвча, винаги ги изхвърлям преди да им свърши сокът, за да ми остане хубавото усещане от дъвката.

Трябва да спреш,

преди да паднеш

- Какво мислите за моногамията?

Андрея: Какво е моногамия?

Иван: Моногамията е нещо, с което ще се запознаеш вероятно, след което ще го стъпчеш, после ще се опиташ да се оневиниш, като си кажеш, че човек не е гълъб, нито гъска и не е моногамен по природа, а е по-сложен. И в един момент ще осъзнаеш вероятно, че моногамията е въпрос на самодисциплина. Моногамия всъщност означава да бъдеш само с един човек и да не пожелаваш друг. До края на живота си. Как ти се струва?

Андрея: Хм.

Не знам дали ще

избера да не обидя

човека, с когото съм,

или другия,

който ме иска

Иван: Чудесен отговор! А и вероятно в днешния научен свят консумацията извън твоето уравнение е просто консумация и в нея няма нищо нередно.

- Мечтите са голяма тема на филма. Вие как ги предпочитате – сбъднати и мъртви или живи и вечно недостигнати?

Андрея: Аз бих сложил на мечтата чип с нанотехнология...

Иван: Вие ще ни съсипете, бе! Какъв чип, каква технология?! Вие ще ни вкарате в матрицата, бе. Леле, утре ще отида пред паметника на Пушкин и ще му се извиня.

Андрея: Сега ще ви обясня. След като успея да скоча от 20-метровата скала, аз ще искам да скоча от 30-метрова. Не мисля, че мечтата може да умре. Мечтата се нанобууства.

Иван: Човек си мечтае да се случи нещо и мечтата е това, което го кара да върви в тази посока. Аз вярвам, че каквато ти е мечтата, в тази посока върви и животът ти. Тя те определя като човек, така че трябва да внимаваме за какво мечтаем. Мечтата е посока – посоката, която определя човека и живота му.

- Ти за какво мечтаеш?

Иван: Имам много мечти в личен план, но извън тях мечтая да намеря съмишленици, с които да реализираме един пълнометражен филм, който ангажира вниманието ми изцяло. Работното заглавие е “До последния каприз”, аз съм съсценарист и режисьор.

- Преди броени дни беше премиерата на „Лисичета“. Първите представления преминаха при невероятен успех. Разкажи за спектакъла, който е под режисурата на Бина Харалампиева.

Иван: „Лисичета“ е страхотна пиеса на Лилиан Хелман, която говори за убийството на човещината, като че ли доброволното унищожаване на човечността у човека, доминирането на алчността и желанието за власт на цената на всичко. Това е пиеса за едни нещастни, агресивни хора, които плащат висока цена, за да придобият още нули, още долари. Изначалната болест на човека – алчността. Благодарение на болестта, която моят герой придобива, и очакването на умре скоро той се осъзнава и започва да вижда света от нова гледна точка. Защото ценните неща остават, а всичко мимолетно и ненужно се разсейва. Моят герой е благороден човек, който си отива. Може би той е олицетворение на благородството, което си отива от нас, хората.

- Сякаш не толкова болестта го убива, колкото случващото се около него. Кои са нещата, които убиват теб?

Иван: Несправедливостта ме убива. Бездуховността ме убива. Грубостта, надменността, алчността, агресията.

На 29 декември в Нов театър НДК е последното представление на „Пилето, което казва Ку“. Защо да си направят този подарък хората, които обичат театър? 

Иван: „Пилето, което казва Ку“ е много специален спектакъл за мен – това е първият ми моноспектакъл, който мисля, че вече доказа въздействието си върху публиката. Изпитвам ужасно удоволствие да го играя и виждам, че публиката също не остава безпристрастна. Няма нищо по-хубаво от това да си подарим такова преживяване преди Нова година. Театърът е като цяло сълза и смях, а „Пилето“ съдържа повече смях и по-малко сълза. А може би за някои е обратното. Със сигурност задава въпроси и може би дава някои отговори. Защото не е нужно само да консумираш изкуството – да се смееш заради самото смеене. Хубаво е да се смееш съдържателно. Да го отнесеш вкъщи, а не да го оставиш на стълбите на театъра, когато излезеш.

- Как ще посрещнете Коледа?

Иван: От няколко години на Коледа аз съм Дядо Коледа. Връчват ми костюм и чувал и ме изпращат да раздавам подаръци. А възрастните се вдетиняват и се радват наравно с децата. Лошото е, че като във всяка къща почерпят Дядо Коледа, в последната той вече влиза със сиртаки.

Андрея: На Коледа сигурно ще уча, защото съм в седми клас и всичко е само “учи, учи, учи”. На 29-и обаче ще дойда да те гледам – мама каза, че това ми е подаръкът за Коледа. Надявам се не само това, де...

Иван: А мен пък хич ме няма в избора на подаръците. Други неща обичам да подарявам.

- Какви?

Иван: Ами обичам хората. И възпитавам себе си да дарявам постоянно от сцената под формата на театър, кино и всички изкуства, с които се занимавам. Красота, доброта и човечност – тези неща мога да дам...

Интервюто взе МИЛА ИВАНОВА