Когато ректорите бяха студенти

Кой какво си спомня от периода на следването

Ректори на отличени в седмото издание на рейтинговата система на университетите разказват спомени от студентските си години.

Те споделиха с читателите на “24 часа” интересни истории от периода на следването си - един си спомни за сватбата си, друг - за раждането на сина си. Има снимки от казармата, от чужбина, от селскостопанска бригада, дори и от студентските им книжки. Всеки от представените ректори е влюбен в професията си и е горд с висшето училище, което ръководи. Отличници са в различни професионални направления.

Проф. Анастас Герджиков, ректор на Софийския университет: На концерт на Ал ди Меола в Берлин малко преди падането на стената

Следвах в Хумболтовия университет, който тогава беше в Източен Берлин. Германците много страдаха заради разделението на страната и града. На един концерт на Ал ди Меола публиката го вика няколко пъти на бис, докато накрая не излезе мъж с официален костюм, който строго ни каза, че трябва вече да пускаме изпълнителя, защото има и концерт в друг град.

Публиката веднага се досети, че “другият” град е Западен Берлин, и освирка официалното лице. Ал ди Меола излезе отново на сцената и за всеобщ възторг пожела на германците свободата, която заслужават.

Няколко месеца по-късно станах свидетел на падането на Берлинската стена.

Проф. Георги Михов, ректор на Техническия университет в София: Как защитих проекта си по “Елементи на фината механика”

Бях първи курс студент по “Електроника” (годината е 1974-а и специалност “Електроника” беше най предпочитаната и модерна - в нея се влизаше най-трудно).

Още в първи курс имахме курсов проект по дисциплината “Елементи на фината механика”. На нас “електрониците” не ни се полагаше да учим класическите дисциплини на машинното инженерство, затова ни бяха изобретили тази дисциплина, която включваше по малко механика, съпротивление на материалите и машинни елементи. Когато ни даваха заданието на проекта, на мен ми се падна “Проектиране на самопишещ галванометър”. Ходих редовно на груповите консултации, вземах си бележки и като че ли цялата методика на проектирането беше подробно записана и подготвена за реализация. Както обаче това се случваше, конкретното приготвяне на проекта беше непрекъснато отлагано във времето, докато не дойде последният ден, след който на сутринта трябваше готовият проект да бъде предаден.

Подготовката за окончателното оформяне на проекта не траеше дълго. Заедно с един колега, който също имаше като задание на проекта самопишещ галванометър, но с други параметри, се събрахме в моята квартира (накрая на “Младост 1”). Преди това минахме през най-близкия супермаркет и си купихме две сурови наденички за печене, бутилка вино и една лимонада. Виното беше бяло (“Манастирска изба” с остатъчна захар), което, разредено с едно шише лимонада и парченце лимон, много добре се вписваше в тогавашната проектантска дейност. Изпекохме си наденичките, сипахме си разреденото вино в глинени чаши с пасторални шарки (две мили колежки ми ги бяха подарили преди това за 20-ия рожден ден) и започнахме. Не знам дали затова, че бяхме уморени, или просто остатъчната захар ни замая, но виното ни “хвана”. Писахме, смятахме и някъде към 3 часа сутринта колегата възкликна: “Готово, получих основния радиус на гърбицата на самопишещия галванометър - 1,6 метра”. Чакай, бе, викам, ти локомотив ли ще движиш с тази гърбица? А той ми отговаря: “Каквото ми е зададено, това ще задвижвам”, и легна да спи.

Аз продължих сам и около 4 часа сутринта получих и основния радиус на моята гърбица - само 1,2 метра. Не ставаше за локомотив, но за трамвай беше достойна!

Продължиха терзанията, нови сметки – все това се получаваше. Към 5 часа сутринта взех кардиналното решение – заместих навсякъде сантиметрите с милиметри и гърбицата на самопишещия ми галванометър се събра в нормалните си размери.

Влязох в банята, избръснах се, сложих си чиста риза и вратовръзка, събудих колегата и тръгнахме към ВМЕИ (тогава така се казваше Техническият университет). Движехме се пеша (тогава автобус 88 още не вървеше) и минавахме през с. Дървеница.

Пристигнахме към 7,20, а от 7,30 ч започна защитата на проектите. Редът ни дойде след около 1 час. Влязохме заедно с колегата, защото проектите ни бяха на една и съща тема. Преподавателят, доколкото си спомням се казваше Лилов, погледна първо моят проект, хвърли поглед само върху заданието и крайния резултат и без да ме пита нищо, ми писа шестица. Колегата обаче беше подложен на сериозен разпит. Накрая преподавателя му каза: “Колега, сгрешили сте още в началото една от дименсиите - вместо милиметри сте записали сантиметри - ако бяхте се консултирали с колегата, щяхте да получите истинския резултат”.

Не си спомням колко му писаха на проекта, и двамата успешно завършихме специалността, но споменът, който ми остана от този проект, е, че се чувствах страшно уморен, а той беше свеж като репичка!

Проф. Димитър Цанев, ректор на Националната музикална академия: В критичен момент ми подадоха ръка

Най-интересното в моето следване, което даде поука и извод за мен като изпълнител, като педагог, като личност, която академично се разви, е една трансформация.

Влязох на първо място в академията. След това отидох в казармата. Загубих допир с пианото, с което цял живот работя. Попаднах при една от най-видните професорки. Имах големи надежди. След влизането ми в консерваторията работата ни се оказа неуспешна. Аз ли не разбирах, тя ли не ме разбираше. Така или иначе се получи твърде голямо разминаване, което с месеците се задълбочаваше. Това ме доведе до тотална криза и почти до отказване, въпреки че винаги съм бил изявен инструменталист. В този момент ми беше подадена ръка от други видни професори, които бяха мои приятели и ме познаваха още от ученик. Те буквално ме изтеглиха от едно блато на затъване, в което се бях оказал най-вероятно поради себе си. Аз действително бях в критично състояние, не знаех какво искам да правя със себе си. Тези хора ми помогнаха в нелегална атмосфера. Те ми даваха уроци нелегално. Стъпих си на краката.

Това го казвам не за да съобщавам криминална картина. Това остана инкрустирано в моето съзнание, за да разбера, че трябва да се отнасяме изключително внимателно и със страшно филигранно психологическо внимание към младата психика. Невинаги първичният резултат от това, което ги караме да правят, е показателен за това, което могат. Ние трябва да се отнесем по-изследователски, трябва да се отнесем по-любовно, с много повече проникновения да се отнесем към младия човек, за да разкрием неговия потенциал. При нас обучението е индивидуално, пряко ученик - учител съобщаване на информация, на вдъхновение. Оттогава насам винаги съм бил страшно внимателен и чувствителен към младия човек, към неузрялата психика, към цялото лутане. Това е идиоматична случка в моя живот. Пътят ми не е бил равен.

Проф. Станислав Семерджиев, ректор на НАТФИЗ: В първи курс внезапно станах преводач на филми

Още третата седмица в първи курс изведнъж се оказах филмов преводач. Имахме задължителни прожекции по американско кино и се оказа, че преводачът е болен и нямаше кой да превежда филмите на Грифит “Раждането на една нация” и “Нетърпимост”. Бях единственият във випуска, който беше завършил английска гимназия. Моите колеги малко и на майтап ми казаха да превеждам, аз малко на майтап се съгласих. След това през цялото следване превеждах. Това ми отвори вратите към филмотечното кино “Дружба”. С колеги отидохме да гледаме “Бостънският удушвач”. Преводачът пак беше болен. Пак моите колеги ми казаха: я, отивай да превеждаш! Директорът на киното Сашо Наков влезе в залата, за да съобщи, че филмът се отлага. Щом ме видя, ме извика. Вкара ме в преводаческата кабина, сложи ми слушалките и пуснаха филма. Срам не срам, страх не страх, след 5 минути се овладях и почнах да превеждам.

10 години след това си вадех хляба по този начин. Това се оказа големият ми пробив в областта на кинознанието, защото едва ли щях да изгледам толкова филми, едва ли щях да овладея така добре английския език и най-важното - едва ли щях да овладея драматургията. Благодарение на това, че съм гледал един филм 20-30 пъти, овладях законите на драматургията.

Проф. Митко Георгиев, ректор на Химикотехнологичен и металургичен университет: На дежурства в казармата четях химия

Завърших техникума по индустриална химия. По мое време се ходеше 2 години в казармата. Служех във Военновъздушните сили на летище в Чешнигирово. Имах възможност да чета там при разни дежурства и четях само химия, толкова ми беше приятна. Когато дойдох в университета, първи курс химията ми беше практически безинтересна.

Когато отидох на занятия, ми казваха, че мога да си позволя да отсъствам. Това беше куриозното - от голямата любов към химията и четенето в казармата, първия и втория семестър на първи курс химията не ми беше приоритет. Учих специалността “Химия и технология на полупроводниковите материали. Електронни елементи”, много модерно за онова време направление. Нямаше книга, която преподавател да ни е препоръчал, която да не сме намерили и да не сме я прочели от кора до кора.

Проф. Иван Марков, ректор на Университета по архитектура, строителство и геодезия: Големият ми син се роди след първи курс - голяма радост

Три са най-интересните и важни неща от студентските ми години.

След като завърших първи курс, се роди големият ми син. Това беше огромна радост.

По време на следването всяка година организирахме поход до местността Оборище за честване на годишнините от Априлското въстание. Виждах голяма гордост и патриотизъм у моите колеги.

Успешно завърших висшето си образование с една изключителна професия – строителен инженер, с която много се гордея.

Проф. Любен Тотев, ректор на Минно-геоложкия университет: След първата брачна нощ трябваше да отида в рудника

Бях втори курс, когато се ожених за съпругата си Райна. Сватбата ми беше в понеделник, на 11 юли 1977 г. Тогава обаче ми започваше стажът в Перник. Ръководителят на практиката ми разреши само един ден да отсъствам. След първата брачна нощ сутринта вече бях в рудник “Света Ана” в Перник.

Проф. Пенчо Гешев, ректор на Националната спортна академия: Вместо на бригада - на ветроходно плаване

Най-яркият спомен от следването ми в Националната спортна академия (тогава ВИФ “Г. Димитров”) е, че докато всички студенти бяха на есенни бригади, аз, като учещ в специалност “Ветроходство”, участвах в учебни ветроходни плавания по Българското Черноморие.

Участвах в учебни лагери по туризъм, алпинизъм, ориентиране и снежни спортове.

Ожених се като студент в последната година от следването.

Съпругата ми Мария тогава беше четвъртокурсничка във френска филология в Софийския университет.