Човекът, открил Путин, на гости у нас по покана на Иван Кръстев

Разказ за живота на най-известния руски политтехнолог – Глеб Павловски. Предлагаме ви да разберете нещо повече за детството му в Одеса и за това как се е изградил като личност. На 29 януари (понеделник) от 18.30 ч. ще можете лично да се срещнете с него в литературен клуб „Перото”, където Иван Кръстев ще представи последната си книга „Време и място”, която съдържа интервюта с Павловски.

Очакваме Ви!

Глеб Павловски Лирическо въведение

Роден съм на същия ден, в който е починал Сталин – на 5 март, но две години преди неговата смърт – през 1951 година. Втората ми годишнина семейството ни отбеляза, като всички се поздравяваха взаимно шепнешком при плътно затворени капаци на прозорците. Горд с голямата си рождена дата, аз от малък знаех, че живея в несталинско време. Макар оптимизмът от 50-те години сам по себе си да беше отглас от сталинизма, хората живееха в една светла пауза, на границата между страшното минало и вечната тревога то да не се завърне в бъдеще.

Не познавам войната, но през детството си не помня нито една стена, която да е останала необстреляна. Роден съм в Одеса, която заема специално място в съветската топография. През 50-те години деидеологизираните жители на Одеса живееха по-весело, отколкото на други места в СССР. Тук цареше култът на ежедневието, онзи, който разсъждаваше за идеи, го гледаха като луд. От друга страна, одеският топос сам по себе си е митологичен. Митовете пазеха Одеса с нейните свободи от СССР. Така например филмът „Броненосецът „Потьомкин” на Айзенщайн даде на града трайно фалшиво свидетелство за героизъм. В Одеса през 1905 година е имало престрелки, имало е страшен еврейски погром. Но броненосецът „Потьомкин” няма нищо общо с това – след като доплува до града и изстрелва няколко снаряда, той отплава за Румъния. Затова пък Айзенщайн му подарява защитния мит за „революционна Одеса” и съветската власт го приема.

Митологията замества търговията в Одеса, загинала след 1917 година. Населението на града намалява наполовина – от 640 на 320 хиляди души. Моят дядо Василий Романович се лишил от струга си заради неизплатения кредит, но пък се оженил за баба ми Федосия Ивановна. НЕП-ът (Нова икономическа политика. Въведена е в СССР през 1921 г.) поражда следващия мит за Одеса – на комедийна дребнобуржоазност, който завинаги остава в съветското кино. Незнайно защо в СССР обичаха да показват, че през тежките години на революцията Одеса е търгувала и се е веселила. Тя е официално призната за маргинален „полусъветски” град, където през Гражданската война властта често се е сменяла. Това е разигравано в безбройните съветски комедии, но на никого не биха позволили да заснеме подобен филм за Севастопол и за Ленинград.

Преди войната евреите в Одеса са били една трета от населението – някъде около 150 хиляди. След войната остават 100 хиляди, и то защото мнозина успяват да заминат. По време на румънската окупация няма тотална ликвидация на евреи, както в Прибалтика или в Киев. Дори в края на окупацията Одеса не се превръща в „юденфрай”. Но румънските съюзници на Хитлер дават своя принос в Холокоста. Моделът им на антисемитска политика се основава на сегрегацията и погромите. Когато окупационният щаб в Одеса е взривен от партизаните, румънските войски предприемат многодневен погром и избиват над 20 хиляди човека. Убиват ги зверски – натикват евреите в стари къщи и складове, обстрелват ги с гранати и ги подпалват. Баща ми помнеше обгорелите трупове, наслагани за назидание по улиците. В еврейския погром румънските военнослужещи са били готови да участват, но в „ендльозунга” – не. Румънците не са изтребвали педантично евреите по списък, както германците в Киев и Харков.

Самото понятие „коренно население” е чуждо на тези места. Ако трябва да вярваме в родословията, в одеските семейства всички са по произход европейци. Ако от Русия бягаха на Запад, то с Одеса нещата стояха обратно – тук се стичаха бродяги от цяла Европа, което създаваше космополитна атмосфера. По бащина линия в рода ми има един енергичен германец на име Дорн, който в средата на ХIХ в. бил прокълнат от баща си да търси съдбата си извън Германия. Дорн заминал за Америка, но след като я обиколил цялата, не намерил за себе си нищо. Прекосил Русия и след всички тези странствания се спрял и се оженил в Одеса. Неговият син станал православен свещеник.

Родът на майка ми също имаше свой семеен мит – мъгляв, за някакъв холандски моряк, който през ХIХ в. се бил оженил за една башкирка. Линията на мама тръгва от Варшава, а след войната нейният баща белорус се заселва в Херсон. Херсон е град близо до Одеса – на два часа път от нея, в устието на Днепър, но е съвсем различен. Това е речният alter ego на Одеса. В миналото също много богат град, столица на износители на зърно, Херсон е бил губернаторска резиденция, но изобщо не е бил космополитен. Това е родината на Лев Троцки, град, който несъмнено е украински.

Дълго време въобще не възнамерявах да напусна своя град. За първи път такава мисъл ми хрумна през 1968 година, заради култа към левите и Че Гевара. Наскоро, прелиствайки записките си, намерих една тетрадка, изписана с испански фрази – тогава през 1969 г. бях решил да уча испански, за да избягам в революционна Куба. Но философският роман с диалектиката на Маркс погреба екзотиката и интересите ми се пренасочиха към Москва, където живееха новите ми учители.

В Одеса нямаше лява традиция и ние с моите приятели я изобретихме, за да се ориентираме в историята, като имахме зад гърба си 1968 година. В списание „Куба”, което излизаше на руски език, прочетох историята на Че Гевара. СССР тогава все още воюваше идейно с Кастро заради неговия износ на революция и критиката му по отношение на „съветското обуржоазяване”. (Прелом настъпи по-късно, когато Кастро рязко одобри нахлуването в Чехословакия.)

От ученическите си години живеех с международните новини за войните във Виетнам и в Близкия изток, деколонизацията и превратите и поглъщах прекалено много литература по световна политика за един ученик. Там търсех скрития от мен конфликт. След свалянето на Хрушчов властите склоняваха масите към деполитизация, като наблягаха на потреблението и отказа от идейния универсализъм. Петдесетата годишнина на октомври през 1967 година е последният революционен празник, когато все още се мяркаха остатъци от идейна искреност. В страната на победилата утопия сега тя бе станала неприлична дума. Хоризонтът се стесни и Съветският съюз започна да потъва в провинциален „реален социализъм” и да губи глобалистичното очарование на soft power.

В Одеса това се чувстваше даже по-силно. Градът приличаше на неоправен подиум на световен театър. Следите от историческите събития бяха все още реалистични и емоционално силни. Аз растях сред руини от имперските конфликти, революцията, Гражданската и Втората световна война. Дядо ми ме водеше да гледам мемориала на жертвите от погрома и на стената на еврейското гробище ми показа следите от залп: тук през 1920 година са били разстрелвани френски комунисти-легионери. Посредствените наглед граждани бяха участници в драматични събития. Учителят по английски в училище – от групата преводачи на Сталин – ни разказваше смешни истории за него. Библиотекарят от съседната библиотека пък беше бивш секретар на аржентинската компартия. По време на преврата се скрил в съветското посолство и дълго живял там, докато не го изнесли в куфар. Естествено, нищо от това не можеше да бъде проверено.

От нашето семейство беше загинал само един човек – мъжът на сестрата на баба ми, инженер Дулидзе, грузинец. Мъжът на другата ми баба Нина Романовна, чичо Тоня, на младини бил „зиновиевец” и за малко да стане подследствен. Тогава той събрал семейството си и заминал да строи Днепрогес и там оцелял. През съботните дни мъжете играеха домино. Идваше началникът от цеха на дядо – един инженер, който наскоро се беше върнал от сибирските лагери. Той със замах удряше плочките на доминото по масата и нареждаше: „Ето така се удря, другари, вие не знаете да удряте!”. Инженерът се гордееше с това, че въпреки побоя по време на следствието беше запазил зъбите си и ги показваше охотно: зъбите му бяха възчерно-жълти и ме плашеха. Той весело разказваше как накарал един човек, който писал срещу него донос и после заел жилището му, да му върне една от трите стаи. Сега всички живеели заедно и сутрин инженерът чукал на вратата: „Ставай, сексот, твой ред е да миеш клозета!”. Хората се завръщаха от страшните лагери, но изглеждаха миролюбиви и лесно се социализираха. Темата за Сталин присъстваше в разговорите на възрастните само дотолкова, доколкото я поддържаше тогавашната съветска преса. Терорът от 1937 година беше насочен срещу партийната интелигенция, а Одеса беше град на безпартийни. Безпартийността в Одеса бе станала норма за интелигенцията. Още повече че онези, които, както моят баща, бяха преживели окупацията, ги държаха извън партията. Въпросът „Живял ли си под окупация?” стоеше в съветските анкетни листове като ограничителна линия и присъстваше дълго време след войната. Така аз израснах в едно семейство на безпартийни.

За мен религията тогава почти нищо не означаваше, но самият съветски живот беше есхатологичен. Той вълнуваше и разпалваше утопична жажда. От малък знаех, че живея между два апокалипсиса, 1917 и 1937 година, и бъдещето, чиято картина беше неясна. Хрушчов ни уверяваше, че апокалипсисът на комунизма ще настане в нашия живот, но без нова световна война. Учителите ни учеха, че армията е отживяла институция, че с Америка скоро ще има разоръжаване и ние няма да трябва да служим в казармата. Между другото, съветската фантастика – за разлика от американското фентъзи – го потвърждаваше. Неистовият разколнически дух на болшевизма прие мирна форма на устременост към светлото бъдеще. Вече никой никого не искаше да убива.

Когато си играехме на малката улица “Школьная”, ние стихвахме, слушайки по радиото гласа на Левитан: „Предават всички станции на Съветския съюз!” – пак ли война? Но не, всеки път това беше нов полет към Космоса. Трудно ми е да предам онзи почти религиозен патос от 1950-те години. На мен ми се падна да видя края на времето в комунистическото човечество без войни и граници.

В Одеса изобщо беше трудно човек да се срещне с държавата. Видях милиция по улиците, когато пристигнах в Москва. Преди това милиционерът за мен беше „кварталният” – важният човек, който идваше много рядко, но знаеше всичко за всички. Той обсъждаше дори лудориите на учениците с техните родители, но да го срещнеш по улиците беше голяма рядкост. Съветската власт беше представена по-скоро от обществото, отколкото от държавата. Пацифисткото общество обаче се превръщаше в хищно, ако трябваше да се фокусира върху теб. Тогава тази невероятно уютна система изведнъж се превръщаше във враждебна и ти диктуваше еднозначни искания, които по друго време никой не спазваше.

Съветската социализация представляваше едновременно капилярно „одържавяване” на личността. Човек се социализираше като съветски, без да има избор. Съветските хора са най-добри в света, ние сме нови личности, ние сме надеждата на трудещите се от целия свят. Непрекъснато ни повтаряха, че децата в СССР са управляваща класа. Същевременно, според същата сталинска антропология, с теб можеше да се отнесат колкото си искат безчовечно. И хората, които току-що са ти се усмихвали, можеха да повикат милицията или КГБ. Дори родителите – за децата, знаех за такива случаи.

Татко и мама винаги бяха на работа, а с мен се занимаваха бабите ми. Когато бях малък, те играеха огромна роля, до тях опираше „родовото начало”. Светът на моето детство се крепи върху трите ми баби. Едната бе Федосия Ивановна, майката на баща ми, в чиято къща живях, докато почина дядо ми през 1963 година. В Херсон живееше майката на майка ми София, където прекарвах летата. И третата – Нина Романовна, сестрата на моя дядо Василий. През войната тя бе загубила детето си и много ме обичаше. Живееше в Одеса, близо до нас, и ми разрешаваха да прекарвам неделните дни при нея.

Бабите ми създаваха атмосфера на дейна и безкористна тотална любов – без условия, изисквания и натиск. Облъчван от лъчите на любовта, бях защитен от много неща, но, разбира се, не и от нарцисизма си.

Още когато бях на 5 години, книгите станаха най-важното нещо за мен. Три баби – три библиотеки. Още преди да съм се научил да чета, чувах отвред: „Чети книги, чети книги”... Така казваха и бабите ми, и мама, която обичаше да чете и ми четеше на глас. Така казваше и татко – той беше библиоман и през годините на окупацията се е опитвал да отвори магазин за размяна на книги. Лесно е купувал книги, а му е било жал да ги продава и те са се трупали в библиотеките при бабите ми. Помня тези библиотеки, които се огъваха от случайна, невъобразимо пъстра литература. Тук имаше и руска класика, и Жул Верн, и предреволюционни издания на Луи Жаколио, на Дюма, Аверченко и на Карл Май.

Докато бях малък, ме слагаха на гърне пред библиотеката, защото нямаше друго място. И право пред очите ми, върху сивата подвързия с големи букви пишеше „ИДИОТ”. Аз знаех, че това е „лоша дума” и ако я повторя на глас, баба ще ме перне по врата. От друга страна, ето я, напечатана е с големи букви и върху корицата. Седя на гърнето и се вълнувам, а надписът загадка „Идиот” е като двоен символ на забраната и съблазънта да я наруша.

Баща ми, който беше таен опозиционер, вечно търсеше критичната истина за системата. Съветският печат не ставаше за това и той си изписваше разрешените списания от всички страни на „народната демокрация” – полски, германски, български, югославски, и за целта беше научил съответните езици. В СССР беше разрешено да се изписват печатни издания от „братските страни”, а след 1956 година те започнаха да стават интересни. И до края на училището аз прелиствах чудните списания с „буржоазни” картинки и карикатури.

Баща ми беше архитект и инженер-конструктор в одеския институт „Черномор НИИ проект”. Към огромното Черноморско параходство имаше една фирма, която строеше морски гари, пристанища и докове. В нея баща ми беше единственият безпартиен сред директорите на важния департамент. Бяха строили дори и у вас, в България – във Варна, баща ми беше пътувал дотам. През онези години той хранеше семейството. По празниците у нас се събираха неговите приятели инженери. Лоялни към властта, умерено инакомислещи, слушащи Би Би Си (но не Radio Liberty), те се смятаха за прогресивни хора. Тяхната любима политическа тема беше, че освен тях в СССР не работи никой. Нито партийците, нито работниците – само ние, инженерите, вършим всичката работа. Особено се оплакваха, че нямаха право да накарат работниците да работят добре – в СССР никой не можеше да бъде уволняван и тяхната главна мечта беше да се „въведе безработица”. Те постоянно се връщаха към мисълта, че в Полша има безработица, а в СССР незнайно защо я няма.

Този познат за мен набор от предразсъдъци нахлу по време на перестройката с реформаторските a priori: Собственик, Безработица, Свободни цени, Твърда валута. Идеята за защита на работника предизвикваше у инженерите ярост – стига профсъюзи. В производството трябва да има само един стопанин – директорът – и към него – неговият верен инженер-конструктор. Те ще имат цялата власт върху предприятието и ще получават заплатата си в твърда валута. На клетите и през ум не им минаваше, че когато директорът „стопанин” завладее предприятието, най-напред ще уволни тях, а не работниците, които е опасно да ядосваш. Баща ми споделяше техните идеи. За разлика от татко мама обичаше фантастиката и изобщо беше романтично същество. Професията й също беше необичайна – тя беше хидрометеоролог. Мама работеше в метеорологичната станция в Одеса, в една стара къща над морето, която приличаше на готически замък. Там имаше шкафове от махагон и трева до пояс в двора, в която лятно време свиреха безброй щурци. Тя много ми четеше, когато бях малък, и аз съм запомнил наизуст баладите на Жуковски и Едгар По, тя ми четеше „Крал Матиуш” на Корчак и „Одисея”. Тя събуди в мен интереса към научната фантастика – нещо, което татко не одобряваше. Но още през годината, когато беше изстрелян първият спътник, аз четях романа на Ефремов „Мъглявината Андромеда”. И мама формира в мен интерес към бъдещето.

Тя казваше: „Погледни наоколо – ние сме победили и това е нашата страна. И комунизмът също така ще победи. Всичко това е заслуга на дядо ти Костя. Макар да има все още много лоши хора – „търгаши” (мама не обичаше Одеса), все пак ние ще победим.”. Дядо Костя, нейният баща, беше кадрови военен и в края на войната в Австрия беше подполковник при ген. Василий Маргелов. Беше починал, преди да се родя, и като малък отбелязваха израстването ми с молив върху огромната ножница на неговата кавалерийска сабя.

До сериозната литература стигнах през научната фантастика. Още мама ми създаде маниакална страст към Гогол и Юго, които препрочитах безброй пъти. Но в училище четях само фантасти, а от голямата литература – ако ми я препоръчаше някой от фантастите. Така например Стругацки споменават Достоевски, „бащата на фантастиката”, и аз започнах да чета Достоевски, и той ми стана много интересен. Станислав Лем е написал едно прекрасно есе за „Доктор Фаустус” и аз прочетох Томас Ман. Но с руската класика започнах да се занимавам едва по-късно, когато лежах в московския затвор „Бутирка”.

Някъде на 12-годишна възраст започнах да се опитвам да се бунтувам, без много да разбирам какво точно искам. Правех странни неща. Кенеди още беше жив и мама често ми казваше: „Ах, какъв хубавец!”. Тя го сравняваше с шишкото Хрушчов, когото като офицерска дъщеря презираше. Всичко това завърши с една беля, в която участвахме аз и Рая, тогавашна моя приятелка и според двете семейства – моя бъдеща годеница. Тя ме накара да прочета книгата „Капитан Луда глава” и самата тя беше луда глава, при това вече сексапилна. Та заради своята приятелка аз написах първата листовка в живота си.

Това беше, когато бях в пети клас. 1963 година – пролет и ваканция. Отидохме да се разхождаме до одеската поща, която тъкмо беше открита – от времето на войната 20 години си стоеше в руини. Там взех една бланка за телеграма и с големи букви написах: „ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ДЖОН КЕНЕДИ” – но какво по-нататък? Приятелката ми се беше поотдалечила и ме въодушевяваше, като искаше нещо повече. Намазах листовката с лепило, каквото имаше навсякъде из пощата, и я залепих за една дама с елегантно палто. Бяло, много пухкаво палто – и сега е пред очите ми. Беше незабравимо. Аз, малкият негодник, бях лепнал листовката на гърба на жената – направо върху бялото й пухкаво палто. Последваха крясъци „Момче! Момче!”, дърпане на ушите, когато ние с Рая вече летяхме по „Садовая”. За щастие наблизо беше многолюдният нов пазар и ние се скрихме в тълпата. Ако ме бяха настигнали, животът ми щеше да се преобърне. През 1963 година за лепене на листовка никой нямаше да ме похвали – в центъра на Одеса апел да се гласува за президента на САЩ? Щяха да ме изхвърлят от училище, баща ми щеше да загуби работата си. Сигурен съм, че случката в пощата е влязла в дневната сводка на одеското КГБ, а листовката ми лежи някъде из архивите и до днес. Но никой не ни настигна и после никой не се поинтересува от това.

Бях в Одеса, когато започнаха конфликтите ми с татко, които преминаха в същинска война. Той не приемаше моите хуманитарни пориви. Неговата позиция беше строга: „Сине, в какво се изразява твоята политическа програма? Ако я имаш, разкажи ми я, върви и се бори. А ако загинеш – казваше той, – ще нося цветя на гроба ти. Но ти нямаш програма, ти просто си играеш с огъня, а аз ще загубя работата си.”. Чувството за отговорност в мен тогава, когато бях 20-годишен, беше слабо развито. В края на краищата, той ми е баща, а аз се смятах за прав да го надмина. Не бях запален радикал – напротив, у мен имаше чувство за вкорененост, което дължах на семейството си. През онези години имах дворянски маниери, станах изключително високомерен младеж – от най-малкото изпадах в сляпа ярост.

1968 година ми подари правото на избор и аз бях опиянен от всекидневна радост. Радостта, че завършвам училище, съвпадна с глобалната вълна на свободата, която премина през планетата от Варшава и Прага до Париж. Разбрах, че отсега нататък всичко решавам само аз. Много непосредствено усещане за свобода на избора и на сила за него. Почти физиологично усещане. Потопих се в промененото, месианско време на 1968 година. Дистанцията между личния ми живот и руската история изчезна, всичко, което се е случвало през ХIХ и ХХ в., ми стана еднакво близко, а тези, които не чувстваха нещата така, както аз, ми изглеждаха като картонени фигурки. Дори Одеса стана значителна. Прелиствайки старите списания, виждах, че градът е преживял няколко епохи на подем, след които винаги е имало десетки години скука. Моята епоха на 60-те години беше епоха на подем на същата тази интелектуално бляскава Одеса от ХХ в.

В мен се породи теорията за цикличния исторически живот на Одеса и написах курсовата си работа на тази тема. Подемът на 1820-те години, епохата на Пушкин и Ришельо. Наблизо беше Херсон, бързо растящ плацдарм за замислите на граф Потьомкин – да създаде „средиземноморска Русия” с излаз към Балканите. И изведнъж – нищо: в средата на ХIХ в. Одеса стихва, градът замира. Но през 187 0-те години – отново подем и Одеса е политическо торнадо на империята. Тук се заражда руският народнически терор, когато интелигентите започват да стрелят, ако ги арестуват... И тези цикли са няколко. Последният е накъсаният следвоенен, неговите хора са мои учители. В момент на “избухване” Одеса губи изтъкнати хора, те заминават за някъде, градът се изпълва с чиновници и селяни. По-нататък техните деца получават образование и – нов подем.

Одеса е на края на Русия, след последната трамвайна спирка градът свършва и се простира степта. В Одеса видях истински град на Борхес, експериментална граница на европейската история, и оттук тръгнах с мисълта да създавам нейните бъдещи варианти.

Из „Време и място”

Книгата може да купите тук!