Теодора Цонева: Когато ме поканиха от “Гласът на България”, не можех да говоря от системите в болницата

Да бъда актриса, за мен бе прекалено висока летва, тъй като баща ми Коста Цонев е недостижим връх

Теодора е дъщеря на две много обичани звезди - кинолегендата Коста Цонев и емблематичната телевизионна говорителка Анахид Тачева.

Тя самата е много артистична, завършва ВИТИЗ в класа на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев. Но още докато следва в академията, решава да се отдаде на голямата си страст - музиката. Пее по големите барове, а щом се дипломира, заминава да работи в Италия. Няколко пъти се връща тук, а сега е решила да остане в България за постоянно.

Има две деца - дъщеря Мария и син Дейвид, който живее с Теодора в София.

- Как се решихте да участвате в “Гласът на България”, Теодора?

- За първи път участвам в подобен формат в България. Моя приятелка разбра, че започват кастинги за новия сезон. Аз още не се бях върнала от Италия, но тя знаеше, че скоро се прибирам тук за постоянно. Тя започна да ме бомбардира със съобщения: Много ти се моля, страшно ти се моля, запиши се, ти имаш такъв глас, кристално пееш, имаш такъв слух, и т.н. Най-накрая си казах: защо не? Записах се онлайн, но когато ми се обадиха за първи път, за да ме поканят на кастинг, аз бях в болница, никак не бях добре - гласните ми връзки бяха разнебитени от тръбите, които в “Пирогов” са ми слагали 4 дни подред. Заради тях

не само че не можех

да пея, а не можех

и да говоря

- само да шептя. Когато ми се обадиха за пръв път, бях в Александровска болница и им казах, че ще се видим догодина, директно им отказах. Те обаче не се предадоха и ми звъннаха след това още 2-3 пъти. Питаха ме как съм и ми казаха, че са сигурни, че ще се оправя. “Ние много държим на вашето участие, защото знаем какъв артист сте”, ми казаха. Аз им бях пратила към документа за участие и линк към мой концерт от 2015 г. от най-известния джаз клуб в Рим с трима много добри музиканти. От екипа на предаването ми казаха, че след като са ме чули в този концерт, са разбрали веднага, че мога да пея. Тогава вече лъвското ми самочувствие се погали и казах окей.

- Докъде стигнахте и в кой отбор сте?

- Не мога да издавам, ще видите след 18 февруари, когато стартира “Гласът на България”. Това изживяване за мен беше много положително и стимулиращо. Хареса ми организацията - желязна беше, всичките хора, които се занимаваха с нас, бяха невероятно любезни, възпитани и ни накараха да се почувстваме у дома си, да ни е комфортно и спокойно.

- Как се възстановихте, след като излязохте от болница, ходихте ли на вокален педагог?

- Ходих, да. Когато се съгласих да участвам, ходих няколко пъти при моя приятелка педагожка от музикалното училище да се разпявам. Това много ми помогна, за да може да изпълня песните си като хората. Мисля, че го направих - имам самочувствието, че се представих добре. Това за мен е важно - че моите представяния са на висота.

- За постоянно ли се върнахте сега в България?

- Да.

- Защо го решихте?

- Защото се влюбих, заради любовта - това е най-важното нещо на света за мен.

- Сега съжалявате ли?

- О, не, никак, сега съм щастлива с избора си.

- Какво се случи, защо ви приеха по спешност в болница през септември?

- Налегна ме изневиделица тежка и черна депресия - от тия, от които не виждаш никаква пролука, светлина никъде. Изведнъж животът ми загуби стойност - това е много страшно и не пожелавам на никого да му се случи. Затова

имах мисли за

приключване на

всичко и дори се

опитах да го направя

Слава тебе, Господи, синът ми ме спаси. Въпреки че е на 10 г., той реагира много бързо - започна да върти телефони на мои приятели, с които предната вечер съм говорила. Излезе навън, за да търси помощ - едно 10-годишно дете хвана ситуацията в ръцете си.

- Бяхте ли в съзнание, когато той започна да търси помощ?

- Не, аз вече съм била в кома, наричат я фармацевтична. Събудих се на 4-ия ден.

- Вие какво обяснихте на сина си Дейвид?

- Каквото казах и на вас - че мама е била много болна, че ѝ е било тъжно, тежко и някак си съм имала страх, че не мога да се справя с нищо, че се чувствам безсилна, скована и парализирана. Това му обясних. Той само каза: Добре, ама нали повече няма да правиш така? Аз му отговорих: Няма.

- Как успяхте да преодолеете всичко това?

- Въпреки че винаги съм била против лекарствата, лекуващият ми доктор Пенчев в Александровска болница ми назначи терапия и лека-полека започнах да се чувствам все по-добре. Вземам си лекарствата до ден днешен. Много съм му благодарна на д-р Пенчев.

- Синът ви ученик ли е?

- Да, Дейвид е в 4-и клас. Той вече много добре говори български, всички са му приятели в училище, ходи с огромно желание, което за мен е радващо.

- Голямото ви дете Мария в Америка ли е?

- Да, тя е там при баща си. Решихме, че от тази година трябва да започне да учи там в гимназия, за да може след това да влезе в хубав университет.

Лятото ще идва тук и ще остане един-два месеца.

Виждаме се през

видеовръзка и

си говорим

Аз ѝ говоря на италиански, защото не искам да го забрави, българския вече го поназнайва - и на него говорим. На нея много ѝ харесва България, само ме пита колко време остава до лятото.

- Децата ви какви искат да станат?

- Мария е много музикална, но за професия си е избрала ветеринарен лекар. Дейвид иска да стане инженер - наистина има такава мисъл. Обича да му купувам “Лего” и обикновено не строи това, което е на картинката, а си измисля свои неща.

 - Вие с какво се занимавате сега?

- Имам уговорка с Италианския културен център, когато ми съберат сутрешна група, да започна да преподавам италиански при тях. Другата уговорка ми е с културния дом в жк “Лагера”, където да направя открит урок по италиански с дечица. На него ще присъстват и техните родители - курсът ще бъде с пеене, ще си пускаме най-красивите песни от филмчета на “Дисни” на италиански. Децата ще ги учат и ще пеем заедно. Третата ми опция е юмейху, за което започнах курсове, вече съм в процес на практика, за да мога да се явя на втора степен. След това ставам терапевт.

- Завършвате ВИТИЗ, а как тръгнахте към музиката вместо по пътя на баща си или на майка си?

- Като певица на сцената се чувствам много по-пълноценна, отколкото като актриса. Да бъда актриса, за мен бе прекалено висока летва, тъй като баща ми е недостижим връх. Не исках да бъда в сянката му. Когато започнах да вземам уроци по пеене, аз усетих невероятно удовлетворение и че там съм аз и няма с кого да се сравнявам. Затова тръгнах по този път.

- Защо тогава се записахте във ВИТИЗ?

- Когато израснеш в театъра,

на снимачната

площадка, където

ме водеше баща ми,

просто се заразяваш

и не можеш да си представиш, че би могъл да правиш нещо друго. А пеенето и театърът са доста близки.

- Имате ли роли?

- Единствените ми две постановки са двата ми дипломни спектакъла. Участвах и в един филм - режисьор беше Хачо Бояджиев, баща ми също играеше. Филмът се казваше “Тази хубава зряла възраст”, където баща ми ми беше баща, а Невена Коканова, Бог да я прости, ми беше майка. Аз бях една 16-годишна тийнейджърка. Снимките на този филм ми доставиха особено удоволствие, защото се чувствах вкъщи, не се чувствах не на място.

- Какво беше да израснеш в семейството на Анахид и Коста Цоневи - обичани, уважавани от всички?

- Мисля, че съм привилегирована, не знам с какво съм го заслужила.

- Баща ви Коста не ви ли упрекна, че искате да се занимавате с музика вместо с актьорство, за което сте учили?

- Не, той дори не искаше аз да кандидатствам във ВИТИЗ. “Недей да го правиш, иди в Художествената академия, имаш по-голям талант като художничка, там ще бъдеш независима, недей да влизаш във ВИТИЗ”, ми каза той. Аз обаче съм инат, как някой ще ми казва какво да правя, дори да е баща ми. А той преди изпитите се обадил на Надежда Сейкова, с която са състуденти. “Да не си помисляш да вземеш на изпитите дъщеря ми. Искам да я скъсаш на първия кръг”, ѝ казал той. Аз минах на първия кръг, баша ми се обажда разярен: “Как можа, нали ти казах да не я вземаш!” А тя знаеш ли какво отговори?

“Абе, Коста, как да

не ти взема детето!

То беше единственото, което се радваше на другите си колеги на сцената. Другите всички - злобни, а твоето е като слънце! Как да не я взема!”

- С брат ви Димитър Цонев бяхте ли близки?

- Ние имахме 8 години разлика, той беше по-големият. Когато бях малка, него много го ползваха да ме гледа - професията и на майка ми, и на баща ми ги извеждаше по много часове извън вкъщи - някога с дни не съм ги виждала. Те ползваха Митко да ме наглежда - той беше тийнейджър тогава, в най-лудата възраст, когато предпочита да е с приятели, да ходи по купони - а той - вързан с мен вкъщи. Този старт не беше много добър, а и ние сме две различни поколения - той слушаше една музика, аз - друга. Той имаше своите приятели, аз - мои. Нашите животи започнаха да вървят по някакви паралелни линии, без обаче много да се допират. Но това не означава, че не сме имали добри отношения. Аз всяка година се връщах по два пъти от Италия, защото ми беше мъчно за приятели, семейство, той винаги ме прегръщаше и казваше: Теодорче, каква си скица! Той винаги е бил много доброжелателен.

- Поддържате ли връзка със сестра си Анахид, която е в Америка?

- С нея имам страхотни отношения. Когато тя стана на 13 г., майка ми и баща ѝ решиха да я пратят да учи в английски колеж в Монтрьо. Аз през това време бях на езерото Изео - там, където след години Кристо направи проекта си за плаващите кейове. Беше ми близо с влак да ходя да я виждам - най-малко веднъж в месеца бях при нея. Вземах влака от Милано и отивах до Монтрьо, изкарвахме по 12 часа заедно, и после се прибирах. Освен това гледах, когато тя има ваканция и се прибира в София, аз също да се прибирам - да ни съвпаднат пътуванията, за да се виждаме. Тя наистина е прекрасна сестра, прекрасно дете, защото съм ѝ сменяла памперсите, разликата ни е 12 г.

- Как се промени животът ви, след като заминахте за Италия?

- Драстично се промени - изведнъж трябваше да порасна. Това беше голям шок - заминах на 1 юни 1990 г. с моя приятелка.

Когато се озовахме

в Италия, бяхме

в културен шок,

отношението беше коренно различно. Ако в софийските барове бяхме кралици, бяхме певиците, там изведнъж започват да гледат на теб като на пушечно месо. Чувството е много неприятно. Моята колежка искаше да си тръгне веднага, аз ѝ казах да изтърпим малко. Аз не обичам да се предавам, като си надробя нещо, попарата после я сърбам, свикнала съм, не искам да бягам. Тя се съгласи и останахме. Мястото, в което работихме, не ни харесваше въобще - беше чист бардак, което беше много шокиращо.

Изпоженихме се, за

да можем да

избягаме от това

място, но тогава

стана още по-кофти

Аз съм много свободолюбив човек, а италианската ревност е пословична и аз за първи път се сблъсках с ревнив мъж. Това беше ужас - не съм си представяла, че човешките същества могат да стигнат до тази низост. Правеше ми се проблем затова, че съм се усмихнала на някого! Аз съм дете на художествената академия, идвам от театралните среди, това е общуване в най-чист вид - всички сме братя и сестри. И изведнъж аз попадам на един ревнив мъж. Това така ме срина! Мисля, че корените на моята депресия са още оттам. Оставайки в този брак 12 г., съм се принуждавала на живот, който не е за мен. Изневерявала съм на себе си и затова плащам толкова висока цена. Моята депресия започва от това. Плаща се тежка цена, когато човек изневерява на себе си.

- Как решихте да се разведете?

- Срещнах стара любов. При мен любовта винаги е тласъкът. При тази среща наяве излезе пак моето истинско аз, което ми каза: Стига толкова! Тогава реших да се прибера, но нещата не ни се получиха. Върнах се пак в Италия, намерих пак работа.

- Сега имате ли любов до себе си?

- Аз съм безумно влюбена в един мъж, той знае това, но засега запазваме приятелските си отношения. Това за мен е добре, защото приятелството е завинаги, а другото - днес го има, утре го няма.

- С майка ви Анахид виждате ли се, помага ли ви?

- Да, тя сега е в България. Снощи вечеряхме заедно. Тя живее близо до мен и се виждаме често.

- Участвали ли сте в други тв предавания?

- Да, в Италия. Веднъж участвах в конкурс за млади гласове за Сан Ремо, в който стигнах до полуфинал. След това се явих и в още един музикален формат, през лятото на 2009 г. Синът ми беше малък. Понеже бях изпуснала прослушването в Рим, където живеехме, отидох с влак до Неапол. Детето беше в количката, взехме нощен влак, в 22 ч пристигнахме там, а на сутринта в 8 ч пях Don't Cry For Me Argentina на Мадона акапелно. Изпълних го много добре, но не продължих. После човек, който работеше в италианската телевизия, ми каза: “Много съжалявам за вас. Знаете ли защо никъде няма да ви вземат - защото сте прекалено добра.”

- Това не ви ли отчая?

- Не, защото това, което съм аз, никой не може да ми го отнеме. Аз нямам нужда от одобрението на някого, за да знам колко струвам и за да знам какво мога. Аз тогава се успокоих и повече не се явявах на такива конкурси. За мен пробивът беше с този концерт, който направих в Рим. Първо на 15 април, а след това на 8 юни, пак 2015 г. Това беше за мен нещо голямо - да пея в джаз клуб, чиито стени са осеяни с подписите на най-големите световни джазмени, които са минавали оттам.