В първото си участие на “Берлинале”
преди 10 г. “Агитпроп” изпива за една
нощ хонорара от 2500 евро
Мартичка Божилова, българската продуцентка, която тия дни спечели “Златна мечка” на “Берлинале” (виж интервюто вдясно), е започнала трудовия си път като... барманка.
Тя завършва класическата гимназия в София през 1990 г. Времето вече дава право на всеки да участва в митинги и протести, както и да стане предприемач. Нашата героиня регистрира първата си фирма - ЕТ “Мартичка Божилова”, с предмет на дейност - нощен бар. Брат ѝ е диджей, тя - зад бара. Като рационалисти двамата започват бизнес (в кавички, уточнява Мартичка), а като обнадеждени наивници не пропускат митингите, протестите и шествията.
През това време тя учи едновременно право в СУ и богословие. От лекциите в Юридическия факултет опознава законите, в Богословския - търси смисъла на вярата, а в нощния бар практиката я учи как се въртят сметки, как се прави отчет, как се плащат данъци и други такива. Така от три съвсем различни места амбициозното момиче натрупва умствен и практически багаж, който след това се оказва безценен в продуцирането.
Авантюрата
не трае дълго,
защото избуява сивата икономика, появяват се мутри, които искат да охраняват бара им от други мутри... Пускат кепенците без един лев натрупан първоначален капитал, но с много опит, познанства, приятели и съмишленици.
По време на Виденовото управление с приятели от киното отварят нелегално заведение в един гараж срещу френската гимназия в София. Гаражът бързо се превръща в свърталище на прекрасна бохема, идват много млади хора, вечер близнаците Владигерови свирят джаз. Романтично време, прелестни вечери с много интелектуални разговори и спорове...
После от гаража - скок в заведението, което е известно като К.Е.В.А. (Клуб за естетическо възпитание на артиста). Заедно с Борис Мисирков и Георги Богданов Мартичка започва да стопанисва заведението в безистена до НАТФИЗ.
Двамата са поканени да работят в творческата лаборатория на голямата италианска компания “Бенетон”. Със спечелените оттам пари ремонтират из основи К.Е.В.А. и го превръщат в култов клуб за софийските студенти. Нещо като известния клуб в чешката Академия за изящни изкуства (ФАМУ).
“Бяха много хубави пет години - казва сега Божилова. - Цяла София ни знаеше, ние познавахме цяла София. Изпозвахме клуба за изкуство, за кроене на планове...”
Мисирков и Богданов вече са известни фотографи, изявяват се в рекламния бизнес, снимат за “Егоист” и другите известни тогава списания. Започват да се подписват с творческия псевдоним “Агитпроп”.
За по-младите читатели трябва да кажем, че думата идва от латински, придобива популярност през 20-те години в Русия като естетически стил и означава “Агитация и пропаганда”.
Двамата, разбира се,
го използват
с голяма доза ирония
След поредната политическа промяна и поредната смяна на ректорите в НАТФИЗ договорът на тримата за клуба е прекратен. Мартичка става безработна. Приятели ѝ дават идеята да опита в продуцентството.
И тя - полу на шега, полу на майтап, заедно с Мисирков, Багданов и режисьора Андрей Паунов, започва да развива първия проект - “Георги и пеперудите”.
Мартичка научава, че има едни пазари по света, където се презентират проекти “на зелено” и финансистите ги купуват. Тя се записва на няколко такива пазара и там ги селекционират.
Оказва се, че “Георги и пеперудите” е първият български филм изобщо, представян на най-големия филмов пазар за документални филми, който е в Амстердам. По време на презентацията получават пари от 7 телевизии - британска, финландска, датска...
Всяка телевизия участва с малка сума, но от тези пари “Агитпроп” събира един скромен бюджет. Така телевизиите хем дават възможност да бъде заснет филмът, хем не рискуват непремерено. После те са три пъти по-доволни от самите автори, защото филмът излиза много успешен. Печели десетки награди по света, продаден е на 30 държави и е гледан от милиони зрители.
На най-внушителния фестивал за документално кино в света IDFA Амстердам филмът “Георги и пеперудите” печели голямата награда “Сребърен вълк”.
Това, естествено, им отваря много врати и много познанства, но не им прави по-лесен живота. С втория си документален филм - “Проблемът с комарите и други истории”, пак трябва да започнат отначало, а финансирането - от нулата. Никой не им дава авансово пари заради това, че са имали успех с първия си филм.
“Все пак идваме от България. Нас ни няма в списъка на филмово силните държави и не бива да си правим илюзии. Затова трябва да се опитваме да бъдем най-добрите”, обяснава Мартичка Божилова. И вторият им филм е успешен, селекциониран е за Кан. Според продуцентката той е и най-прехваленият от критиците и с най-много награди.
Преди десет години “Агитпроп” участва на фестивала в Берлин с един от следващите си много успешни филми - “Коридор №8” на Борис Десподов.
От еконумическото жури печели награда, която е подплатена с чек за 2500 евро. Това се случва в събота и през двата почивни дни екипът няма как да си изтегли сумата от банката. Взимат пари от приятели в Берлин и ги изпиват за една вечер. Пожелават си да се върнат пак в Берлин с друг филм.
И сега с “Не ме
докосвай”
сбъдват мечтата си
От създаването си през 1997 г. досега “Агитпроп” е заснел около 30 филма. Мартичка Божилова не е броила получените награди от различни фестивали, но казва, че може би са над 200. Което си е добра основа за самочувствие. И тъй като киното е колективно изкуство, Божилова държи да каже, че е имала голям късмет с авторите, с които е работила досега. С по-голямата част от екипа си тя работи от самото начало - вече 17 години, от създаването на продуцентската компания. Сега екипът е от 7 човека.
Най-големият ѝ късмет се оказва партньорът ѝ Георги Богданов. Имат две деца - Дара, на 11, и Богдан - на 5 години.
Освен документални филми компанията вече има и два игрални - “Безкрайната градина” на Галин Стоев и вече набралия шумна слава “Не ме докосвай”. В момента снимат и сериал за БНТ - “Денят на бащата”. Разработват и нови специални проекти.
Продуцентката:
“Не ме докосвай” струва 1 милион евро
- Г-жо Божилова, нека първо уточним какво е българското участие в копродукцията “Не ме докосвай”, за да знаем колко да се порадваме?
- (Смее се) Това е “Златна мечка” и за България. В Закона за филмопроизводство е записано: “Български филм е филм, който отговаря на едно от следните условия. (...) Финансовото участие на българския продуцент е най-малко 20 на сто от бюджета на филма при двустранни копродукции и най-малко 10 на сто при тристранни и многостранни копродукции и българските елементи са най-малко 10 точки...”
- Какво е българското участие?
- Ние участваме с около 12 процента, но не само това прави филма български, а плътното ни участие в производството му. Аз съм продуцирала този филм не само финансово, а съм държала връзка с авторката, с екипа ѝ. Участват двама български актьори - Ирмена Чичикова и Георги Налджиев. Звуковият екип е изцяло български, начело с Веселин Зографов, който извърши подвиг, записвайки над 900 часа...
- Защо подвиг?
- Защото методът на режисьорката е много специфичен. Тя искаше да снима всички репетиции, всички видеодневници... В екипа на филма имаме още и монтажен консултант, композиторът е българин - Иво Паунов. Имаме снимки в България с участието на цял български екип - художник, оператори, техници... въобще цялата подсигуровка е наша.
- Защо сме на последното пето място, когато се изписват копродуцентите на филма?
- Не сме на пето, а на четвърто. Това е спрямо финансовото участие. Ако беше по принос, щяхме да сме на второ място. Но парите са водещи в йерархията на изписването.
- С какъв бюджет заснехте този филм?
- Филмът е нискобюджетен. Той е труден, смел и такива филми много трудно се финансират, особено от консервативни институции. Филмът струва 1 милион евро, намерени от пет копродуценти. Много хора са се обединили, за да подкрепят филма. Смея да кажа, че и петтимата продуценти сме изключително сериозни. Много добри имена имам като колеги, които се включиха в проекта, и съм горда за тази комбинация. Работихме наистина с голям ентусиазъм. Имаме голяма дупка в бюджета на филма.
- Защо?
- Защото още не сме набавили парите до 1 милион. На “Берлинале” спечелихме и награда за дебют, която ни донесе 50 000 евро. Този път няма да ги изпием, ще запълним с нея част от бюджета.
- А “Златната мечка” какво парично изражение има?
- Няма пари за нея. Тя си е една статуетка, на която крачето, ръчичката и ушенцето са български.
- Статуетката все пак отиде в Румъния, нали?
- Да, при режисьорката Адина Пинтилие е.
- Няма ли да извадите копие от “мечката” и да го сложите при другите награди?
- Твърде е възможно... но предполагам, че е много скъпо удоволствие. В Берлин се снимахме с наградата и направихме график кога и къде ще гостува “мечката”. Това е наистина голям трофей.
- Георги Дюлгеров, който през 1978 г. взе “Сребърна мечка” на същия фестивал, ми каза, че никога не би спечелил награда, ако в журито не е била Лариса Шепитко. Кой беше вашият агент в журито?
- О... според мен това би трябвало да е председателят на журито Том Тиквер, култов немски режисьор. Снимал е филми като “Парфюмът: Историята на един убиец”, “Облакът Атлас”, “Холограма на краля”... В момента е топрежисьорът на “Вавилон. Берлин”, най-добрия европейски сериал. След като спечелихме, разбрах, че той още в началото на фестивала казал, че търси диви и неудобни филми. Искал това да види. И смея да кажа, че в цялото състезание от 18 филма ние бяхме единственият див и неудобен филм, който просто стърчеше спрямо останалите.
Предполагам, че журито от шестима души е взело крайното решение с консенсус. Благодаря им, че проявиха смелост и доверие. Така, както ние като продуценти се доверихме на Адина Пинтилие, защото проектът ѝ е наистина необичаен. Ако си нормален продуцент, не би тръгнал към този проект. Добре, че не сме много нормални и... нещата станаха.
- Добре, Мартичка, но сега на филма му предстои по-трудното: среща с публиката. Ще го хареса ли тя?
- Това е труден филм и наистина човек, който не се интересува от темата, може лесно да бъде отблъснат. Наша задача като продуценти е да осигурим правилната комуникация на този филм. Най-добре е той да бъде излъчван през дискусии и през дебати. Да бъдат провокирани хората, които да дойдат максимално отворени.
Филмът и като форма е по-различен. Той има нелинейна структура на монтаж. Трудно се разбира кое е истина, кое - документално, и кое - игрално. Непрекъснато има игра между реалност и фикция, което е абсолютно умишлено от страна на режисьорката, която е и визуален артист. “Не ме докосвай” е хибрид между визуално изкуство и филм.
“Гардиън” за филма:
Посредствен, лишен
е от чувство за хумор
Докато българите се радваха на успеха на “Не ме докосвай”, филмът предизвика смесени чувства из другите части на света заради горещите сексуални сцени, които се оказаха крайно неприемливи. Част от публиката на “Берлинале” с възмущение напусна салона по време на премиерата на лентата.
Филмовият критик от вестник “Гардиан” Питър Брадшоу също не се изказа ласкаво за “Не ме докосвай”. Той определи филма като лишено от чувство за хумор, непохватно направено полудокументално есе. Дори го сравни по катастофалност с Брекзит и избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ.
Най-общо казано, сюжетът проследява емоционалното пътешествие на Лаура, Томас и Кристиан. Тримата едновременно жадуват интимност, но и са дълбоко уплашени от нея. Опитват се да преодолеят старите модели на поведение и табутата, за да се почувстват свободни във всяко едно отношение, включително сексуално.
Интимността обаче е трудна тема за представяне, защото хората реагират чувствително. Брадшоу пише, че опитът на “Не ме докосвай” да разкаже за сексуалността е успял да го доведе до депресия. Определя филма като посредствен, лишен от хумор и самодоволен. Подходът за представяне на интимността пък смята за повърхностен, като отгоре на всичко е поднесено с евро-хардкор
клишета за
садомазохизма,
алтернативните сексуални идентичности, фетишизма и ексхибиционизма.
Критици на филма не липсват, но и феновете му не са никак малко. Изтъкнат италианец, член на журито във фестивала, бил убеден, че “Не ме докосвай” е най-добрата лента в програмата. Предпочитанието към нея критикът от “Гардиан” определя като унищожително, защото ощетява другите участници. Това обаче намира типично за “Берлинале”, защото фестивалът е безхарактерен и всеки път успява да отличи най-скучните и лишени от стойност заглавия, докато добрите произведения се откриват почти случайно.
“Не ме докосвай” разказва за емоционалното пътешествие на няколко персонажи. Структурата на ленатата се основава върху импровизацията и драматичното пресъздаване на сцени с оригиналните участници в тях. Лаура Бенсън влиза в образа на Лаура, жена с проблеми, свързани с гняв и воайорство, явно породени от отношенията с баща ѝ. Кристиан, изигран от Кристиан Байерлайн, е мъж с гръбначна атрофия, който се интересува от провокативни идеи за образа на човешкото тялото. Тома Льомарки изпълнява ролята на Томас, който изследва същия набор теми.
Филмът започва в почти клинична обстановка - с група облечени в досадни бели тениски и бели панталони участници. Самата Лаура има различни срещи с хора, които може би ще отключат травмите ѝ, въпреки че те не са анализирани или дискутирани по интелигентен и полезен начин, а Лаура, Кристиян и Томас са умни герои. “Ние сме насочени само в една посока - към сексклуб. Честност, откритост, интимност, емоционална интелигентност - всички те са свързани със сексклуба, място, към което
режисьорът се отнася
с голяма наивност
Няма причина да мисли, че там има по-малка прикритост и емоционална измама, отколкото ако пием кафе в “Старбъкс”, пише Брадшоу. Харесва му образа на Лора. Намира я за умна, леко язвителна и много интересна. Най-скучното в нея са сексуалните ѝ проблеми. Предпочита да чуе какво има да каже за живота и идеите си.
“Не мога да обвинявам журито. Аз самият съм участвал в международни кинофестивали, които са завършвали с ексцентрични решения. Сработването с непознати води до необичайни прояви, даже спазми на консенсус”, пише Брадшоу. Все пак пожелава успех на Адина Пинтилие и “Не ме досковай”, въпреки че смята глупостта и самодоволството във филма за потискащи.


Коментари (0)
Вашият коментар