Горбачов, Раиса и дъщеря им живели в две стаи, с обща кухня и баня

Първият и последен президент на СССР – Михаил Горбачов – разказва за живота си искрено и с най-различни подробности. Говори както за политическата си кариера, така и за личния си живот, за любовта си към Раиса и дъщеря им Ирина. В книгата „Насаме със себе си. Моят живот” Горбачов разкрива душата си.

Оказва се, че той е новатор в различни области на обществения живот, че стремежът му да помага на обикновените хора го подтиква към редица нестандартни решения на техните проблеми. Предлагаме ви откъс от книгата, който описва промените след развенчаване култа към личността и организиране на първите дискусионни клубове в СССР в края на 50-те.

Хората не вярват

В началото на 1956 година се случи едно събитие, което разтърси цялата страна: ХХ конгрес на КПСС и докладът на Н. С. Хрушчов за култа към личността. Из всички местни партийни органи бяха разпратени червени книжки с подробно изложение на този доклад и материал, на основата на който идеологическите работници трябваше да проведат разяснителна работа. Реакцията към доклада и решенията на конгреса не беше еднозначна.

Аз се оказах сред тези, които бяха изпратени да разясняват работата и решенията на конгреса. Още от първите дни на моето пребиваване в Новоалександровския район почувствах, че хората, а това бяха предимно казаци, не вярват на нищо, което им казвам, опирайки се на фактите и на доклада на Никита Хрушчов. Споделих впечатленията си със секретаря на районния комитет на партията Николай Веретенников и чух от него:

– Михаиле, приятелски ще ти кажа: ние самите не знаем какво да правим. Хората не вярват.

Уточнихме се през оставащата една седмица да организираме срещи с неголеми групи в ремонтните работилници, фермите, бригадите. Така и направих. Това беше правилният ход. Хората започнаха да проявяват интерес, задаваха въпроси, учудваха се: как така, не може да бъде?!

На една от срещите казах:

– Но вие знаете всичко. И в района ви много невинни хора бяха подложени на репресии през 30-те години. Фамилиите? Вие си ги знаете. Част от тях са загинали, другите дълги години бяха заточени.

Една от жените, оправдавайки Сталин и репресиите, каза:

– Ние изплакахме всичките си сълзи от тези, които ни вкарваха насила в колхозите и притесняваха народа. Сталин няма нищо общо с това.

Постъпващата по това време от всички места в Центъра информация доведе до коригиране оценките за дейността на Сталин: на „върха” кой интуитивно, кой напълно съзнателно разбираше, че критиката към Сталин е критика на самата система, заплаха за нейното съществуване. И най-важното – хората започнаха да питат властимащите: а къде бяхте всички вие?

След много години по време на почивка в Кавказ, срещайки се с Юрий Владимирович Андропов, се заговорихме за Унгария и събитията от 1956 година. И той сподели един спомен. Веднага след ХХ конгрес него като посланик в Унгария неочаквано го поканил на лов тогавашният унгарски лидер Матиаш Ракоши. В разговор насаме (Ракоши владееше руски) той му казал:

– Това, което направихте на вашия конгрес (имал е предвид ХХ конгрес) – е беда. И аз не знам в какво още ще се излее това и у вас, и у нас.

В обстановка на неразбиране, която се настани в страната, ръководството на КПСС започна да дава „заден ход”: в препечатана в „Правда” статия от китайския вестник „Женмин жибао” се казваше, че Сталин „изразявал волята на народа и бил виден борец за марксизъм-ленинизъм”.

В края на юни излезе постановлението на ЦК „За преодоляването на култа към личността и неговите последици”, в което се подчертаваше „предаността на Сталин към марксизма-ленинизма” и се твърдеше, че никакъв „култ” не може да промени „природата на нашия обществен строй”.

Често днес се чуват гласове, пишат се статии и книги за грешките на Н. С. Хрушчов. Имаше ги, но аз си мисля, че неговите заслуги са толкова значителни, че те надхвърлят грешките му. Той положи началото на борбата със сталинизма, настойчиво придвижваше политиката за мирно съществуване, осъществи реабилитацията на милиони невинно репресирани хора, отмени Сталиновите решения за изселване в Сибир на цели фамилии. Бяха изселени карачаевци, балкарци, ингушети, чеченци, калмики, кримски татари.

Бях включен пряко в процеса за възстановяването на някои региони, преди всичко, разбира се, на територията на Ставрополския край. Това засягаше карачаевци. Те се завърнаха в земите, в които живееха преди. Не беше много лесно, защото свободни територии и най-вече свободни жилища нямаше. Трябваше всичко да се прави отново, да се устройват хората. За да се реши този проблем, разшириха територията на Карачаево-Черкесия. На всяко семейство държавата даде средства за строителството на къщи и за снабдяването с други материали, необходими за устройване на бита.

Наложи ми се да отделя особено много време за изпълнението на поръчението да се създаде комсомолска организация в Калмикия, която на първо време влизаше в състава на Ставрополския край.

В продължение на много десетилетия съвместен живот ставрополци бяха свързани с калмиките, които са спокоен и трудолюбив народ и истински степни хора. Преди всичко ги разселиха из селските райони заради любовта им към коневъдството, овцевъдството, животновъдството и най-вече заради отглежданата калмицка порода едър рогат добитък за месо, която се беше запазила при тях.

Тогава се запознах с много млади хора. Това приятелство се запази и след като Калмикия се отдели като автономна република.

Седна дума, ХХ конгрес сложи началото на преоценката на вътрешната и външната политика, осмислянето на историческите факти, но този процес вървеше противоречиво и много болезнено. Ако при Хрушчов, в една или друга форма, така или иначе продължаваше борбата с последиците от култа към личността, то при Брежнев започна неговата реанимация, развиваше се идеологията на постсталинизма. Започнаха отново да величаят Сталин. И макар под влиянието на ХХ конгрес на партията да се формира „поколението на шейсетте години”, което има специални заслуги в развитието на нашето общество, самият процес на обновление, демократизация, изходът към нова политика се забави. В такава атмосфера, напълно характерна и за Ставропол, започна моята политическа дейност. Между впрочем, през последните години, изказвайки се пред масови аудитории, неведнъж съм казвал, че на практика моята обществено-политическа дейност е започнала още през 1948 година, когато заедно с другарите си, завършили осми клас в различни села на моя Краснодарски район, пристигнахме в районния център, за да завършим средното си образование. Училището се помещаваше в сградата на бившата гимназия. Това беше голямо училище. В него учеха над 1000 души. Ползваше се с добро име.

На комсомолско събрание трябваше да бъде избран секретар. Всяка от седемте групи, пристигнали в районното училище, издигна свой кандидат. От приволненската група ме посочиха мен.

Събранието реши да се изкаже всеки член на „великолепната седморка”. Изказващите се говореха – кой насериозно, кой на шега. Дойде и моят ред. Аз също казах нещо, не помня какво. Готвех се да седна, а някой ми беше дръпнал стола. С всички сили се сгромолясах на земята. А залата се взриви от смях. След това на тайно гласуване ме избраха за секретар на комсомолската организация. Така започна обществената ми дейност. Оттогава съветвам всички да не изпадат в паника, когато се спънат или паднат. Трябва да станат, да си направят изводи и да продължат напред. Но всичко това предстоеше!

... След ХХ конгрес животът ми в Ставрополието започна бързо да се променя. През август 1956 година бях избран за първи секретар на Ставрополския градски комитет на комсомола. През изминалата година с Раиса се запознахме с много млади хора като нас. Нали бях нов човек в краевия център, и моето избиране беше неочаквано дори за самия мен, да не говорим за другите.

Най-голямата новина за нас с Раиса беше нейната бременност. Радостното очакване и голямата тревога се смесиха. Пред нас изведнъж изникна въпросът: какво ще стане? В Ставрополието тя се чувстваше добре. И ние се решихме: ще ражда. Добавиха ми се още грижи.

Живеехме при елементарни условия. Водата трябваше да точим от кран на улицата, да цепя дърва, да мъкна от мазето въглища. Забранявах на Раиса да се занимава с тежката работа и вършех всичко сам вечерно време. Къщата, в която живеехме, беше недалеч от центъра. Но не беше така лесно да се добереш дотам, тъй като домът ни беше на баир. Едно падане при изкачването, а още по-лошо при слизането надолу, можеше да завърши лошо за Раиса. Тогава си помислих, че все пак е добре, сега работя в града и нямам командировки. Разбира се, работата ми отнемаше много време. Въпреки това можех да отделям значително повече време на Раиса.

... Най-големият проблем през онези години беше липсата на работа. Младите хора – и комсомолци, и не-комсомолци – идваха с молби в градския комитет. Комсомолските комитети се превърнаха в младежка „трудова борса”. Откровено да си кажа, на нашите запитвания за работа реагираха слабо. Често ми се налагаше да чувам: „С цялата си душа сме „за”, но няма никаква възможност”. Тогава започнахме ние да събираме информация за работните места. Оказа се, че все пак те се появяват, но се разпределят тихомълком срещу определена цена. Започнах да се замислям как да накараме стопанската и партийната бюрокрация да се съобразяват с градския комсомол. Намерихме изход в създаването на „Отряд на леката кавалерия”, по опита на комсомолците през първите години на съветската власт. Това беше обществена инициатива за младежки контрол на всичко, което става в града. Естествено в рамките на закона, без изземането на чужди функции. Действащо средство стана вестникът „Не проходите мимо”. Проверките на „Леката кавалерия” бяха съпроводени със снимки и публикации във вестника за всяко безобразие в различните области на живота. Вестникът се окачваше в центъра на града, на кръстовищата. Никой не искаше да попадне в нашето издание. И ръководителите започнаха да търсят “приятелството” на градския комитет на комсомола.

Беше очевидна необходимостта от промени в съдържанието и методите на работа с младежта. Всичко това ставаше под влиянието на ХХ конгрес на партията. Тогава се роди идеята да се създаде дискусионен клуб към градския комитет на комсомола. По-късно, през 60-те години, подобни клубове и „устни вестници” се появиха в много градове на страната. Но когато ние заедно със завеждащия катедра в педагогическия институт Иларион Анисимович Руденко се захванахме да правим такъв клуб в Ставропол, това за нашия край си беше нечувана новост. На нея реагира не само младежта, но и цялата мислеща част от населението. Трябваше само да окачим табло, на което предлагахме темата за дискусия: „Да си поговорим за вкусовете”, и последва незабавна реакция. Бдителни граждани зазвъняха в градския комитет на партията: „В самия център... Някакво табло... Явно е провокация!”.

Първата дискусия надмина всички очаквания. Спорехме разгорещено, предизвикателно, без да жалим гласните струни. Срещите в клуба следваха една след друга. Интересът към нашите дискусии нарастваше. Хората идваха и сядаха по пътеките и стъпалата. Наложи се да потърсим по-голямо помещение. Такова се оказа Клубът на милицията.

... Новата 1957 година с Раиса посрещнахме у дома. Немалко празнични вечери, концерти и увеселения бяха организирали от градския комитет на комсомола заедно с отдела за народно образование и студентските комитети. А ние чакахме с нетърпение и тревога раждането на детето. Това трябваше да се случи в близките дни. На 5 януари отидохме на гости у наши познати, където започнаха родилните болки на Раиса... След няколко дни, които тя прекара в родилния дом, аз пристигнах с цветя, за да я взема у дома заедно с дъщеричката ни. Бях радостен. Сега бяхме семейство. Но колко щастлива беше Раиса! Преживяванията ни – дали всичко ще мине нормално – останаха зад гърба ни. Започваше нов живот, нови преживявания, но за много от тях не бяхме подготвени.

А Раиса трябваше скоро да се върне на работа: не можехме да живеем само с моята заплата. Трябваше спешно да намерим бавачка. С помощта на близки я открихме в близкото село. Ох, колко беше трудно на Раиса! За да накърми детето, трябваше да тича до дома по обяд и да остави мляко за следващото хранене. Нямаше и помен от детски храни и ние сами измисляхме всичко. Нищо не ни достигаше и ние бедствахме истински.

Нашите колеги по комсомолска линия, станали свидетели на нашите грижи, решително настояха пред властите да ни дадат жилище. И скоро получихме две стаички в така наречения „административно-жилищен дом”. Наричаше се така, защото два от горните етажи наистина бяха построени за жилища и там имаше прекрасни и с всички удобства за онова време апартаменти. Долният етаж беше предназначен за учреждения, или както сега ги наричат, офиси. И тъй като в града не достигаха жилищата, то и първият „офисен” етаж беше преустроен в огромен деветстаен комунален апартамент с общи части за ползване и една кухня.

Животът в комунална квартира беше познат на московчаните и жителите в големите градове, но не само на тях. В нашата живееха със семействата си заварчик, полковник от запаса, механик във фабриката за шевни машини, ерген алкохолик с майка си, четири самотни жени – и всеки от тях си имаше своя живот. Уникален свят, където се преплиташе всичко – и раздразнение, даже и злоба заради теснотията, безпорядък и искрена взаимопомощ. Изобщо това беше съветски колективизъм: дружахме, карахме се, изяснявахме си отношенията, помирявахме се, заедно празнувахме рождените си дни, празниците, а често вечер играехме домино. Три години живяхме в тази квартира. А след това получихме отделен двустаен апартамент от 32 квадратни метра, с кухня – 12 квадратни метра, също и баня, тоалетна и антре. Беше събитие! Струваше ни се, че повече не ни е нужно. И както се казва в приказката: „и заживяха щастливо”. Дъщеря ни растеше. И тъй като си имахме проблеми с бавачките, ни се наложи първоначално да я оставяме в яслите, а след това в детската градина.

През това време се случиха и други промени. Станах втори секретар на краевия комитет на комсомола, а Раиса я назначиха за преподавател в катедрата по философия в медицинския институт. Буквално се разкъсвахме, а от това на първо място най-много страдаше нашата дъщеричка. Прибирахме я вечер вкъщи. Понякога, когато се прибирах късно от работа, заварвах Раиса в сълзи. Трябва на другата сутрин да чете лекции, а не може да успокои Ириша и да я сложи да спи. Случваше се да я задържат на събрание в института, а през това време дъщеря ни в детската градина. Когато Раиса закъсняваше, Ириша плачеше. И никой не можеше да я успокои. Майка й се добираше на бегом до детската градина и я сварваше със сплескан на стъклото на вратата нос и лице, обляно в сълзи. Това изкарваше Раиса извън релсите. Стараех се, колкото мога, да й помагам. Но невинаги можех, защото отново и отново бях на път, в командировки.

1958 година се оказа богата на събития. Ставрополци дадоха на държавата 102 милиона пуда зърно, най-вече пшеница. Ставрополският край беше награден с орден „Ленин” и за неговото връчване през октомври пристигна Никита Хрушчов. Тогава за първи път имах възможност да видя Никита Сергеевич. Направи ми впечатление на открит човек. Забелязах критичността и желанието му да установи контакти с всички. След това бях на конгреса и имах възможността да го наблюдавам, и впечатленията ми бяха много положителни. По-късно научих много неща за Н. С. Хрушчов, в това число и лоши.

„Стилът Хрушчов” ставаше своего рода еталон и много ръководители от по-нисък ранг се стараеха да му подражават.

Бедата беше, че като подражание, и то при обща ниска култура, този лидерски стил придобиваше често вулгарни форми. Непосредствеността и народността преминаваха в откровена простащина, да не говорим за псуването и пиянството.

След разгрома на „антипартийната група” през 1958 година Булганин беше освободен от постовете председател на Министерския съвет, член на Президиума на ЦК на КПСС и „изпратен” при нас в Ставрополието като председател на краевия съвет за народно стопанство. Ставрополци го посрещнаха добре. Сутрин, когато Булганин идваше на работа, пред сградата често се събираше тълпа, понякога от няколкостотин души. Тази ситуация изкарваше от нерви секретаря на краевия комитет Лебедев, който се подмазваше на Хрушчов.

– С народа ли флиртуваш? – крещеше той срещу Булганин от три буната на краевото събрание на партийния актив. – Ти какво, да не си дошъл тук да насаждаш демокрация?

Лебедев буквално го малтретираше, без да пропусне и най-малката му грешка. След това реши да го свали от поста председател на съвета за народно стопанство и го назначи директор на малък завод. Единствено намесата на самия Хрушчов спаси Булганин от това „преместване”.

Лебедев го погуби безогледното му престараване. В края на 1958 година, когато еуфорията от първите успехи в селското стопанство окончателно завъртя главата на Хрушчов, той публично огласи задачата да догоним и надминем САЩ по производство на животновъдни продукти на глава от населението. Никита Сергеевич не криеше от партийните ръководители, че чака бързи и осезаеми резултати. И тъй като тази задача беше абсолютно нереална, с това той, независимо субективните намерения, поощряваше откровената измама.

Като всички, и аз споделях очакванията, които се пробудиха в нашето общество след ХХ конгрес. Възприемах ги като нов жизнен шанс за себе си, за моите връстници. Едновременно с това видях, че промените стават с огромен труд, непоследователно, импулсивно.

С идването на Фьодор Кулаков в Ставрополието ситуацията се промени към по-добро. Промените засегнаха и мен.

Из „Насаме със себе си. Моят живот” от Михаил Горбачов

Книгата може да си поръчате тук!