Римляните разпъвали на кръст бунтовници срещу империята

Ползвали десетки начини да убият осъден на смърт

Смъртта чрез разпъване е много болезнена, дълга, но и кръвопролитна. Тя е била само едно от десетките смъртни наказания, които се прилагали в Древен Рим.

За всяко тежко престъпление е имало и отделен вид екзекуции, като към I до V век сл. Хр. броят на осъдените става все по-голям, а престъпленията, заради които те са убивани – все по-незначителни.

Разпъването е било смърт за разбунтували се роби. То всъщност не е изобретение на римляните, използвало се е в древността и в Ориента. Разпъвани са били най-вече избягали и заловени отново роби. Най-мащабното разпъване се случва през 71 година преди Христа, когато 6000 души от армията на Спартак са разпънати по протежението на Вия Апия. Самият Спартак пада в боя малко преди това, а

половината му

армия е провесена

на кръстовете

Другите успяват да се оттеглят, но са изклани дни по-късно.

След въстанието на Спартак разпъването става наказание, което се прилага все по-често срещу неримляни, за да сплашва и държи в подчинение народите на империята.

Разпъването се среща още при финикийците – те “доразвиват” така обесването. При тях обаче осъденият бива само привързван с въжета към кръста. От финикийците разпъването е прието като наказание и при персийците, а по-късно и от Древна Македония.

Македонците

започват да

приковават с пирони

осъдените на кръста. През 332 г. пр. Хр. Александър Велики разпъва 2000 души наведнъж. По-късно наказанието е възприето и от римляните.

Исус е осъден на разпъване, защото оспорва властта на Пилат в Юдея и по този начин оспорва римската власт. Религиозното учение на Исус за римляните е всъщност политическо учение. Христос е обявен за цар на юдеите и по този начин се пренебрегва законът, според който само римският император може да поставя и сваля от трона крале и царе. С показната му екзекуция точно на Пасха Пилат Понтийски иска да опровергае вярата, че Исус е месията, и също така да сплаши всички евреи, че ако последват въстанието му, ще имат същата нерадостна съдба. Исус всъщност е провесен на кръст, който обаче наподобява повече буквата Т, а не днешния символ на християнството.

Преди да бъде разпнат, той е

бичуван с 40 удара

с т.нар. флагрум – бич, който на края си има железни парчета или твърди кости и оставя дълбоки рани. Тялото на разпнатия се превръща в безформена маса от кръв и разкъсано месо. След бичуването той е занесъл до стълба, на който е разпнат, само напречната му греда, а не целия кръст. Заради мъченията обаче дори и това му струва огромни усилия. На гърдите си е носел табелка, на която е било написано престъплението, в което е обвинен – задължителна практика при смъртните наказания в Римската империя.

За кръста той е прикован, като един пирон минава и през двете стъпала. Ръцете също се приковават, но след като бъдат привързани, защото иначе няма да издържат тежестта на тялото. Пироните трябва само да причиняват още повече болка на осъдения. Често разпнатите са имали малка

дъсчица под таза,

на която се е опирало тялото – това освобождава дишането, но удължава смъртта с часове. Тя настъпва заради колапс на кръвообращението или задушаване. На някои са им чупели подбедриците, за да не се опират на краката си. Смята се, че Исус е умрял след около три часа на кръста. При полагането му в гроба са използвани алое и миро – билки, които тогава са служели за лечение на рани. Невярващите археолози се опитват по този начин да обяснят възкресението му – има теория, според която към устните

на Исус е

подадена гъба,

напоена

не с вода,

а с опиум,

и той е изпаднал в безсъзнание, а не е починал. Билките, с които е положен в гроба, също подкрепят тази теза – с тях тялото му е намазано, за да се затворят и дезинфекцират раните. 

Дали Христос е успял да се надигне два дни след разпъването си, обаче не може да бъде доказано научно.

От днешна гледна точка мъченията, на които е подложен Спасителя, са ужасяващи и варварски. Те обаче са представлявали част от стройна правосъдна система, в която екзекуциите играят централна роля, за да се държи в подчинение огромното население на империята. За всеки вид престъпление е имало и точно определено наказание.

Така например предателите са били хвърляни от скалите. За престъпления на военнослужещите – например проявен страх, виновният е трябвало да премине през шпалир от колеги, които го удрят с бичове с тежки възли. Това се е правело до смъртта на престъпника.

Екзекуции са се полагали както на мъже, така и на жени. Само девиците можели да се отърват от смърт чрез палач, но обикновено осъдените на смърт девствени момичета първо били

изнасилвани

от палачите,

за да се приложи наказанието според закона.

Прелюбодейци и весталки, загубили девствеността си, били заравяни живи. Забранено било да се пролива кръвта на весталките. Убийци на родителите си са завързвани в чувал с живи змии, кучета и котки и потапяни в Тибър. Крадците били обесвани. Ако един роб убие господаря си, екзекутирали всички негови роби от къщата – така господарите били сигурни, че при заговор робите им няма да наблюдават безучастно, а ще ги защитят.

За римските граждани смъртта била по-щадяща – те са обезглавявани с меч. Удар с остър тежък меч между прешлените означава и светкавична смърт без мъчения. Друг вариант на смъртта от меч бил театралното представление - екзекуция в амфитеатъра, което се провеждало в обедните часове. Двама осъдени на смърт се изправят един срещу друг – единият е невъоръжен, другият носи меч. След като убие противника си, срещу оцелелия се изправя друг осъден с меч. В публичните екзекуции римляните проявяват огромна фантазия. Пред публика

осъдените са

разкъсвани от

диви животни,

Нерон пък накарал да облекат осъдени на смърт християни като Икарус и ги катапултирал. Известни са т.нар. “факли на Нерон” – християни, които той обвинил за подпалването на Рим и накарал да намажат със смола и да ги подпалят като факли, за да осветят едно от празненствата в градините на двореца му.

Гладиаторските битки също са вид смъртно наказание, което се развива до развлечение за масите. При най-голямата гладиаторска битка в историята един срещу друг се изправят 5000 гладиатори от 150 училища и оцелелите накрая биват помилвани.

Разбира се, публичните екзекуции не са били предназначени само за забавление, а и за дисциплиниране и сплашване. Те са били и публичен израз на действащото право, гаранция, че то се прилага за всички и никой няма да остане ненаказан за престъпленията си. В днешно време остатък от тази част на римското право са публичните процеси.

500 000 осъдени

загиват в Колизея

Наричан Амфитеатър на Флавиите или също Амфитеатър на Цезарите, Колизеят е построен от Флавиите в началото на първи век като подарък към римските граждани, почти на мястото на предишната резиденция на Нерон. 

Той се издига в Рим, близо до двореца на Нерон – Domus Aurea, който е построен след опожаряването на Рим през 64 г. Името Колосео му е било дадено към VIII век заради намиращия се до него Неронов колос, от който днес е запазен само постаментът.

В амфитеатъра са провеждани игри, включително битки между животни, убиване на затворници от животни и други екзекуции, военноморски войни и битки между гладиатори. Богатите са задължени по закон, а и според очакванията на народа да организират игри, както и да печелят благосклонността на гражданите. Организацията на зрелищата, която включва и разходите по тях, е обществен въпрос и се регулира от множество закони. Близо 500 000 души загиват на сцената му.

Гладиаторите bestiarii, които се биели срещу зверове, са включени в Ludus Matutinus, наречени така заради сутрешното провеждане. После следват Ludus Gallicus, Ludus Dacicus и Ludus Magnus.

Последната гладиаторска битка според наличните сведения е проведена през 404 г., а последни ловни сцени – през 523 г., когато Флавий Максим отбелязва с тях своето консулство и е критикуван за големите разходи от крал Теодорих Велики.

Постепенно вкусът на публиката се променя, но основната причина за замирането на игрите е военната и финансова криза в западните части на империята, както и многото нашествия на варварски племена в Италия. Никой вече не може да понася огромните разходи, нужни за организиране на представленията, поради което Колизеят престава да функционира.