Стас, Крис и Ясен, които се губят нарочно в села и откриват друга България

Момчетата пътуват без ясна посока, GPS и хотели

Едно старо БМВ, една карта на България, трима младежи с по една раница на гръб и 35 летни дни. Толкова е нужно да обиколиш непознатите кътчета в България - и да се изгубиш в тях. Резултатът - 5640 изминати километра, или разстоянието от София до Кения.

Това е проектът “Да се изгубиш нарочно”, с който се захващат Крис, Ясен и Стас - трима студенти в НАТФИЗ. Идеята хрумва на Крис, докато пътува с БДЖ. “Винаги ми е било интересно, когато минаваме покрай малки селца и гарички.

Наблюдавах

различни хора

и се питах какви

истории могат

да разкажат,

какви приключения има в техните села - такива, които не са известни. Тогава ми хрумна, че може да се направи пътуване до такива селца и затънтени места”, разказва младежът. Той споделя идеята си със Стас и Ясен и те веднага се съгласяват. Решават да тръгнат през ляатото на 2017 г. - стартират на 8 август, а за крайна дата си поставят 15 септември, когато почват учебните им занятия. Всеки ден описват в дневник и заснемат с камери и дрон.

“Всеки заснемаше своята гледна точка. Тръгнахме с много малко техника, която се събираше в раница”, казва Крис. От заснетите кадри той и монтажистът им Дани Колев създават кратки филмчета, които качват в ютюб. Епизодите ще бъдат общо 12. Вече са излъчени и две прожекции в Дома на киното.

За пътуванията имат посока и набелязани райони, но не и конкретен маршрут. Ползвали изпитан метод, с който избират къде да отидат - завързват си очите, разпъват картата, отбелязват периметър и където докоснт картата с пръст - отиват там.

“Много често виждахме някаква табела и решавахме да се отбием. Избирахме села с интересни имена - Плешивци, Къртожабене или някой ни препоръчваше да отидем да си говорим с някой негов познат в друго село. Беше напълно на случаен принцип, което за мен като режисьор на проекта беше риск, защото можеше и нищо да не се случи. Но нещата вървяха и приключение имаше”, разказва Крис.

Момчетата се ориентират с карта и питане, а GPS използват само за да излязат по правилния път от София.

Губят се

много често

- някои малки пътища изобщо ги няма на картата, а чувството за ориентация на хората понякога ги подвежда.

“Винаги стигахме по тъмно и не знаехме точно къде сме и какво ще видим на сутринта. Ведъж те събужда жегата, друг път стадо овце, които ръфат палатката, трети път - хулигани. Случи ни се на сутринта да видим, че пред нас има язовир”, допълва Ясен.

Първоначалната идея на Крис е да направят пътуването с влак, но така не могат да стигнат до всяка точка на България. Затова решават да е с кола. “Избрах лада, за да е по-атрактивно, тя носи повече живот и предизвикателства, а и беше мост между поколенията - да ни приемат по-лесно на село. Аз не им бях показал колата, исках да е изненада”, споделя Крис.

Отиват до Поморие да я вземат, но тя се чупи на първия ден. Купуват втора лада и ... тя се разваля на следващия ден. Така се стига до старото БМВ на бащата на Крис, което е по-възрастно и от ладите. То издържа до края, но в окаяно състояние.

Обикновено

момчетата ядат

лютеница с хляб

около или

върху колата

Носят си и едно малко газово котлонче, на което варят ориз, леща, боб. “Веднъж се опитахме да си направим кюфтета. От това ми остана белег на ръката. Доста пострадах, много ме хапеха и насекоми, с по-големи животни нямахме пресечни точки. Но ни беше страх първата седмица, защото спяхме по полянки и на места чувахме около нас как вият чакали”, спомня си Ясен.

Девиза на пътуването се превръщат думите на един художник от Ново село: Куде и да сме, ми смо си ми! В превод: Където и да сме, ние сме си ние!

А техният извод от приключението им е, че ако животът е като едно пътуване, човек преминава през различни сезони, в които може да се чувства обезкуражен. Но това не означава, че цялото пътуване ще бъде такова. Губиш се, но все някога намираш верния път и винаги можеш да се върнеш и да поемеш по друга отсечка.

Паднал зъб в Северозападна България

Крис: Опънахме си палатката и спахме на едно пристанище в с. Връв (община Димово, област Видин). Там се срещнахме с една група възрастни хора, които бяха толкова мили и ведри, толкова живи. В самото село имаше само възрастни хора, но те носеха живота - бяха разлепили например обяви за турнир по табла с парична награда. Веднага се заговорихме с тях, това бяха първите хора, които срещнахме на пътуването. Почерпиха ни с какво ли не - дини, кафета, вафли, кебапчета, хляб. Разменихме си и телефоните и те продължаваха да ни звънят, след като си тръгнахме, за да ни питат докъде сме стигнали.

Ясен: Докато пътувахме натам, минахме покрай едни скали, до които имаше рекичка. Отидохме да скачаме в нея и да направим снимки. По време на последния кадър, където скачахме и тримата, при изплуването се получи рязко високо налягане и ми се изстреля зъбът. После го търсихме, но безуспешно.

Нападение от хулигани в Дунавската равнина

Крис: В с. Глогово,община Тетевен, област Ловеч, ни поканиха на кръщене. Беше огромно събитие, цялото село беше там. След като свърши празненството, си разпънахме палатката на една поляна над Глогово. В 2 часа през нощта дойдоха пияни хулигани, бутаха ни палатката и искаха да се бият с нас. Обвиняваха ни, че сме им изгонили конете от поляната. Но Стас, нашият дипломат, успя да ги убеди, че ние нямаме вина и най-накрая си стиснахме ръцете и те ни пожелаха лека нощ. Беше доста страшно – посред нощ на някаква безлюдна поляна да ни нападнат 6-7 здрави момчета.

В Дунавската равнина се срещнахме и с дядо Димо от с. Босилковци (община Бяла, област Русе), който беше изключително мил. Той е най-възрастният човек в целия регион, на 89 години. Селото беше претърпяло много бури през последния сезон и половината от градината на дядо Димо беше унищожена, но въпреки това той много държеше да ни почерпи с домати, моркови, сирене – всичко, каквото има. Той имаше едно малко мобилно телефонче. Държеше си го в едно калъфче, което видяхме, че е скъсано. Затова в замяна на следащия ден отидохме до града, купихме едно калъфче и му го занесохме. Той беше много трогнат.

Нова прическа от Минка, фризьорката в Добруджа

Крис: Минавайки през Добруджа, отидохме да се подстрижем в с. Кайнарджа (община Кайнарджа, област Силистра) при Минка фризьорката. Търсихме и други опции за подстрижка в съседните села, но всички ни насочваха към Минка. Отидохме и наистина тя ни направи хубави прически, за които ни таксува по 4 лв. Понеже трябваше по някакъв начин да се изкъпем, таксува ни по още 1 левче, затопли ни вода с бързовар и ни даде едно канче да си измием косите. Това беше хубаво, защото не ни се случваше често.

Ясен: В Добруджанския регион спонтанно се качихме на едно малко самолетче - туристическо, четириместно. Минахме случайно покрай летището, до с. Средища, след Силистра. Беше много интересно, защото аз се возих с Крис, а той не се беше качвал на никакъв самолет досега. Видяхме и залеза, беше невероятно красиво.

Пихме най-старата лимонада на Черно море

Крис: На морето не седяхме много по самата крайбрежна ивица, защото там е доста туристическо. Топнахме се във водата може би само един път и мен и Стас ни тръшна морският вирус. Ние вечеряхме с някакви пици, а Ясен пропусна, защото си репетираше монолозите за кандидатстудентските изпити в НАТФИЗ. В едно село някъде около Провадия пихме най-старата лимонада в България – 150-годишна. Не самата напитка, а машината, с която се прави. Там цепихме дърва на една баба, която беше на 93 години. Тя не знаеше какво е камера, целия си живот е прекарала в това село. Никога не е идвала в София - най-големия град, в който е била, е Пловдив – веднъж, когато е била млада.

Запознахме се и с един моряк, който навремето е бил готвач на кораб. Разказваше как е давал българско сирене на африканците около Екватора, показа ни много снимки.

Партия карти в пенсионерския клуб в Странджа

Крис: Запознахме се с кмета на с. Кондолово (община Странджа, област Бургас). В него живееха буквално 5-6 човека и за да не се чувстват те самотни, кметът беше пуснал радиоточка, за да имат радиосигнал. Той преди е бил радист. Кметството беше светлосиньо, изглеждаше като поддържана къщичка и вътре имаше различни стаички. В неговата се намираше радиостанцията.

Ясен: В с. Граматиково (община Малко Търново, област Бургас) в пенсионерския клуб ни биха на карти. Имаха си схема на плащане – като седнеш на масата, плащаш наем 15 стотинки на час за кент, 30 стотинки за белот и т.н. в завимост от играта. Загубилият плаща. Там ни научиха на играта ром.

С кану по река Арда в Родопите

Крис: В Западни Родопи карахме канута по р. Арда, а на устието ѝ спахме на хамаци. Сутринта, като станахме, цялата река беше сякаш замръзнала - нямаше никакви вълни, никакво течение, беше като огледало. В нея се отрзяваше гледката на планините и горите – беше сюрреалистично, много красиво.

Спахме и в най-високото село на Балканския полуостров – Орцево (община Белица, област Благоевград). Там се приютихме в един фургон. Веднъж замръкнахме в с. Киселчово край Смолян. Чудехме се къде да спим и паркирайки, покрай нас мина една кола. Човекът в нея ни попита какво правим тук и веднага ни предложи да спим в техния артхостел, който с жена му са си отворили.

В Балиновчарк махала, до яз. “Беглика”, ни посрещнаха в дървена колиба. Попаднахме на махалата в гората изведнъж, докато карахме колело в продължение на 7 км. Тя представлява само дървени къщички. Запознахме се с едно семейство от 10 човека, което живее в една от тях. Те ни почерпиха с 2 буркана масло, 2 буркана кисело мляко, 2 буркана боровинки, 2 буркана мед.

Чистене на боб с народна песен на уста в Пирин

Крис: В с. Пирин (област Благоевград, община Сандански) се запознахме с една баба, която беше народна певица. Помогнахме й да чисти боб, а през това време тя ни пееше.

Преди да тръгнем към Рила, минахме през Кюстендил. Искахме да стигнем до най- западната точка на България, но без да искаме ѝ прекрачихме границата и се озовахме в Сърбия - в едно сръбско село точно на границата. Там сърбите ни подгониха, защото помислиха, че сме емигранти. Спахме на площада на едно почти изоставено село, за цялата нощ минаха две коли, а ключовете за самото кметство си бяха закачени до вратата.

Посрещнахме Ясен в Самоков след кандидатстудентските му изпити и заедно стигнахме до последната дестинация – връх Мусала. Видяхме България от край до край и затова решихме, че трябваше да я зърнем и отгоре. Но не видяхме почти нищо, защото беше много мъгливо и студено. Тогава заваля първият сняг на Мусала, а ние бяхме с леки екипировки. Спахме завити с три одеяла на 7 градуса температура - с яке, пуловери, шапки. Нощувахме в заслон Подслона – една триъгълна хижа, беше страшно, навън се вихреше буря. Спря и токът, а с него и единствените печки в хижата.

Крис Захариев е на 20 години. Учи втори курс кинорежисура в НАТФИЗ. Обича да пътува, да твори и чрез изкуството си да разказва истории. Има канал в ютюб от 4 г. и комбинира интернет културата с други по-големи проекти. Обича да се среща с интересни хора, харесва сладкото и не обича сирене, въпреки че често го черпят по време на пътуването. Другите две момчетата го смятат за много креативен, голям оптимист и с чувство за стил.

Анастас Шипков е на 20 години. Учи втори курс операторско майсторство в НАТФИЗ и едновременно парамедицина. Той е лекарят в екипа. Но още първия ден му се налага да се самолекува: ужилва го пчела, забиват му се трески. Много обича планината и зимните спортове, изкачвал е много върхове. Помага в различни лагери за деца, които ги водят на планина. Има дипломатически умения. Момчетата казват, че е приключенец, не се отказва никога и е голям романтик.

Ясен Атанасов е на 21 години. Учи актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ. Много обича да пътува, колкото и изненадващо да звучи това. Обича да се губи, като посещава други държави си изключва GPS-а и се оставя да види какво ще се случи. Обича да кара колело, да се среща с нови хора и готините идеи, в които се впуска с ентусиазъм. Момчетата го описват като забавен, целенасочен и талантлив.