Черешова артилерия срина Османската империя

Круповски  оръдия стрелят по въстаналите българи

Няма друг случай в историята дървена артилерия да вдигне дула срещу стоманена. Това е феномен в страната на въстаналите българи. През април 1876 г. нашите черешови топчета срещат круповски оръдия. Гърмежите родиха свободата!

Дървеният топ е българско изобретение. Без достъп до тежко въоръжение, “душманите на империята” хващат брадвите. Бук, бряст, орех, круша, черница падат под остриетата. Налага се обаче черешата, и то дивата. Тя е твърда, но сърцевината се дълбае сравнително лесно.

Отвътре дулото

е облицовано

с тръби от

ракиени казани

Отвън бъчварски обръчи или насмолени въжета стягат конструкцията. Лафетът е каруцарски колесник, а муницията - каменарски барут и кантарени топузи. Гвоздеи и други метални дреболии служат за шрапнели.

Георги Раковски свидетелства, че в Котел в началото на XIX век е имало “гърмила черешови, с железни скоби обковани”. Те участват във всички бунтове и завери, като най-масово са използвани в Априлското въстание.

В неговото навечерие излиза “Ръководство за успешен бой с турците” от Иван Кишелски. Българин на руска офицерска служба, той сочи успеха в триединството между пехота, кавалерия и артилерия.

По тази формула Георги Бенковски праща пешаците на военно обучение, организира Хвърковатата конница и заръчва направата на черешова батарея.

Стоил

Финджеков

краде чужда

технология

На млади години този панагюрец служил в Цариград при големеца Мехмед Али паша. “Аз, Стоил, много влазях в топханите, дето правеха топове, в царапаните в Сераскер капия, във Високата порта най-много”, разказва българинът.

Целта му била онова, което днес наричаме “кражба на чужда технология”. Като се върнал у дома, Стоил отворил коларска работилница. Тъкмо нему Бенковски възлага направата на пробен топ. След няколко седмици усилен труд моделът бил готов. Дълъг малко над метър, омотан с катранено въже, с колесник от каруца.

Скришом закарали оръдието в местността Мурджов лещак, югоизточно от Панагюрище. Стоил първо запалил цигара и обиколил няколко пъти черешовото построение. После щракнал огнивото на фитила.

Топчето подскочило като козле, пукнало като зряла любеница и изплюло топуза на метър-два.

Турският опит не работел!

След провала

се запретва

цяла бригада

“тюфекчии”,

тоест оръжейници. Баш майстор е Никола Бинбашиев, който прилага иновацията с ракиените тръби и железните халки. Освен това кантарените теглилки вече се претопявали и отливали в гюлета.

Вторият топ е изкаран на Куйкиния харман между баирите Каменица и Маньово бърдо. Там изстрелът стига няколкостотин метра! По тази технология са поръчани топчета и в други селища на Средногорието.

В Смолско например са издълбани четири от Стоян Балканджийски, Тото Лазаров и Иван Ладжов. Като избухва въстанието, те потеглят към съседния Петрич. Изминават 7 километра, което е най-дългият преход на черешова артилерия по време на бунта.

Първото топче

пука на 24 април

То е от смолските. Насочено от една рътлина към Златишкото поле и прицелено в башибозука на Рушид бей. Трясъкът разгонил чалмите.

На 26 април четата на Бенковски посещава въстаническия лагер на Еледжик. “Трябва ли да ви казвам - пише Захари Стоянов, - че в тукашния арсенал кипеше деятелност, че и тука се дълбяха черешови топове? Ще кажа само, че в тукашния арсенал работеха най-много майстори, на които главен майстор беше Стоян Иванов от с. Мухово.”

“Тия топове имаха дължина 2-2,5 метра, калибър като на горските топове, стегнати на три-четири места с яки железни халки и поставени върху две колелета, както обикновено биват същинските топове”, описва ги Захари.

“Горски топове” той нарича планинските оръдия в турската войска. Те са тежкото въоръжение срещу въстаниците.

Има две

модификации

с калибър 6

и 7,5 см

Максималната далекобойност е съответно 2500 и 3000 метра. Излизат от фабриката на Алфред Круп, наречен Крал на оръдията. Прусакът произвежда и чудовища, които сеят смърт на 6 километра.

Круповските оръдия срещат черешовите в боя на 30 април. Стоил Финджеков разказва:

“Аз впрегнах топа, потеглих с Атанас Койнин за Каменица, срещу Висок баир. Курдисах топа до Каменица и до Маньово бърдо, по пътя срещу Висок. Конете изпрегнах; пазеше ги Атанас Койнин. Напълних топа с гюлета, истински топчийски, запалих фитила, правен да не гасне. Хафъз паша с около десет-дванайсе хиляди войска и башибозук се яви на Висок. И конница, и топове.”

Пашата разделя аскера на две и чака нашите да му пратят хабер с бял байрак. Когато ориенталското му търпение свършва,

поробителят

командва:

“Юруш! Гяур

гиди!”

“Аз, Стоил - продължава топчията, - гърмя с топа бърже, падат гюлета в Хафъз-пашовата войска; куршуми като град падат. Видях под Кукла, при Драгулин махала, другата войска в куп. Барутът бе ингилиски, турих гюлета, запалих го. Силен гръм изгърмя. Гюлетата - във войската, на топа скъса се една халка - половината удари в земята, а половината фърчеше въз небето като гарга. Един куршум ме нарани малко на ръката. Видях, че войската откъде мен стигна близо, ще ме хванат жив. Аз теглих топа на гръб - да не иде роб. Тежък, не може. Взех само барута.”

Стоил Финджеков се опитва да спаси топа “да не иде роб”. Помага му като на човек!

Над 50 дървени оръдия участват във въстанието. Гърмят в Панагюрище, Клисура, Брацигово, Батак, Ново село, Кръвеник и другаде.

Около десет

топчета

са пленени

“Отиват роби” по думите на Стоил. Едно от панагюрските попада в Одринския затвор. Там е фотографирано от чужди кореспонденти, разпространена е гравюра по снимката. През ноември 1876 г. френското списание “Илюстрасион” я помества с описание на трофея:

“Това оръдие, което е много примитивно, е било пленено от турците край Отлуккьой, наричан от българите Панагюрище. Ефектът му, както можете да си представите, е нищожен. Снарядите могат да нанасят смъртоносни удари на стотина метра.”

“Моделът - четем по-нататък - е направен от въстаниците. Той е от твърдо дърво, обкован с железа, вързан с насмолени въжета. Колелата напомнят старите каруци, които още се срещат във Франция - в Брес или Вал ромей. Хората, показани вляво от оръдието, са четирима български въстаници: командир, знаменосец и двама подофицери. Те са пазени от четирима заптии (турски стражари).”

Днес нямаме

автентична

черешова

реликва

Последният въстанически топ у нас първо е изложен в Народната библиотека и музей. После е пренесен в Етнографския. Оцелял от пожарищата на бунта, изгаря по време на бомбардировките през Втората световна война.

Черешовата артилерия срива Османската империя. В примитивните “гърмила” светът вижда непреодолимия стремеж към свободата. На един народ, който никога не е скланял глава пред робството!

Два топа влизат

в Цариград

СТЕФАН КИСЬОВ*

Помня, беше май. Бях отишъл да купя нещо в един магазин до подземната железница на Каракьой (Галата). Изведнъж чух, че се говори нещо за българите. Напрегнах слух. Гърци оживено разправяха, че въстаници българи били изклали много турци и гърци и след десетдневен бой били разбити и селата им изгорени, а от останалите живи и изловени по-главните виновници били избесени, а другите, затворени.

“Ами тези, които отзарана обесиха на моста, какви са?”, попита един. “И те са от тях, отвърна друг, който дотогаз само слухтеше, я прочети снощния брой на в. “Неологос”, та да се чудиш и да не повярваш какво са извършили над турци тези афоресани българи!”

Аз веднага припнах към моста, за да видя обесените българи. Там се беше събрал много народ, но най-много бяха туркини и турчета, които

замеряха

с камъни

обесените

и ги плюеха

отдалеч

Туркините още разправяха, че тези кератии гяури (проклети неверници) искали бейове да стават и избили много туркини и турчета и че на срещната страна на моста имало обесени и други двама българи.

Обесените бяха селяни 40-45-годишни, с увиснала настрана глава, посиняло лице и прехапан език. Докле още уплашен ги гледах, от срещната страна на моста се зачуха зурли и тъпани. Веднага всички впериха очи към тази страна - за миг оставиха обесените на покой.

След малко зададе се шествие. Начело му вървяха двама турци зурладжии и един тъпанар, след тях - друг турчин, носещ прикачено на прът турско червено знаме (в средата му полумесец и звезда - от бяло платно), след него четворица заптии с извадени с жълти медни дръжки касатури (войнишки ножове) в ръце и облечени в потури и аба от тъмнозелен плат и украсени с червен ширит по ръкавите, пешовете и гърба, а на главите им стояха

големи

и накривени

назад фесове

с дълги

пискюли,

които падаха до рамената им. Сега вече след тях идеха два взети от българските въстаници дървени топа, качени всеки един на предница от волска кола и които теглеха по две магарета. След всичко изброено вървеше голяма шумяща навалица.

При това и на моста се бе струпал толкоз много народ, че заптиите с мъка отваряха път на шествието. Когато стигна до обесените българи, един от навалицата турчин извика: “От небето падна дъска, царството на българите не трая нито седмица!”

При вида на кротките и с наведена глава магарета, които бяха издигнати на такава голяма чест, избухна голям смях и весел шумен разговор. После пак по адрес на обесените, и изобщо на българите, турци и гърци сипеха безспирно най-мръсни ругатни. И аз тръгнах, смесен с навалицата.

От всички дюкяни и магазин в Каракьой наизскачаха стопаните да видят

каква е тая

шумна навалица,

какво е това

чудо

Из пътя се приближи и друга навалица, като че ли из земята извираше и се притискаше да види дървените топове, изобретение на дебелоглавите българи.

Топхането, където е последната спирка на двете български оръдия. До самия часовник, както отбелязва Стефан Кисьов.

Минават покрай обесени въстаници

Едни турци пък се смееха, а други ругаеха властта, задето излагала сама себе си на подигравка пред чуждия свят.

Един грък говореше на съседа си турчин юрганджия: “Мехмед ага, виж, за бога, този афоресан български милет (народ), иска с дървени топове да съсипе великата османска държава!”До баничарницата на Каракьой шествието се спря да стори път на конния трамвай. Изведнъж се изпречиха двама чужденци - приличаха на англичани. Те пуснаха по нещо (сигурно пари) в ръце на заптиите и изрисуваха набързо топовете, па след като ги разгледаха внимателно, единият от тях потупа по рамо едното заптие и на развален турски език каза: “Буну япан, чок зор вар!”, сиреч искаше да каже, че който бил направил тези топове, се бил намирал в голяма неволя - па бързо и двамата си отминаха.

За да стане

шествието

по-интересно,

към него се присъедини и известният тогаз на цариградчани турчин Чиплак Мустафа (Гол Мустафа), който и лете, и зиме все гол ходеше. Турците го считаха за светия и ханъмките се считаха щастливи, когато той се приближаваше до тях и слагаше ръката си върху рамото им. Затова към тях негово високо благоволение те пък му поднасяха със своите меки, бели и с къносани нокти ръце хубавите си кесийки и той взимаше колко пари си искаше.

Дървените топове откараха в двора на Топхането, до самия часовник, а голямата навалица остана вън покрай оградата да гледа още и продължаваше да бъбре всичко. Една стара туркиня, случайно минавайки оттам, се спря въздивена и попита защо се е бил събрал толкоз много народ. Няколко турци подигравателно й посочиха двата топа с четирите магарета.

Туркинята отначало се позасмя, но после тя навъсено избъбра: “Знаете ли вие, че ние сами сме вкарали вълка в кошарата при овците и че тези дървени топове скоро ще станат стоманени и ще съсипят нашето царство?”

На турците не стана яко добре, но аз си отминах доволен от думите на туркинята. Наистина нейните думи били пророчески!

* Стефан Кисьов е роден през 1862 г. в Калофер. Живее в Цариград и оставя ценни спомени за османската столица. Този откъс е от мемоарите на възрожденеца.