Бил ли е Георги Марков сътрудник на Държавна сигурност или не?

Има хора, чиято съдба е необикновен, изпълнен с обрати и драматични събития. Несъмнено живота на Георги Марков е такъв, а загадъчната му смърт вече 40 години е повод за хиляди въпроси и търсене на отговори, за разследвания, конспирации и становища. Какво ново е открил авторът Бончо Асенов по случаят „Георги Марков” и до какви заключения е стигнал, ще откриете само в едноименната книга, която вече е на пазара.

ГЕОРГИ МАРКОВ – СЪТРУДНИК НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

В България е разпространено и мнението, че Георги Марков излиза зад граница и се устройва в Би Би Си със съдействието на Държавна сигурност.

И все пак бил ли е сътрудник на Държавна сигурност Георги Марков? Сътрудничеството, т.е. ангажирането и помагането на Държавна сигурност в изпълнение на нейни задачи от български (и чужди) граждани по това време се е осъществявало по два начина. Първият е използването им като агенти – те се изучават, за да се види дали имат обективни и субективни качества да подпомагат негласно органите на Държавна сигурност, и след като се установи, че имат такива качества и може да се разчита на тяхната лоялност, се провежда вербовъчна беседа с тях, за да дадат съгласието си за сътрудничество. Попълват декларация за сътрудничество, дават им се псевдоними, откриват им се дела (работно и лично дело). В разузнаването тези сътрудници се делят на две категории: агенти – това са чужденци, които са се ангажирали с Държавна сигурност, и секретни сътрудници – български граждани. Те изпълняват задачи по събиране на информация (политическа, военна, икономическа, научно-техническа, социална и т.н.) за чужди държави, организации и граждани, която има отношение към националната ни сигурност и може да се ангажират в провеждани тайни операции (активни мероприятия). Така че, ако Георги Марков беше вербуван по класическия начин от контраразузнаването, той щеше да бъде регистриран като агент, а ако сътрудничеше на външнополитическото ни разузнаване, щеше да бъде регистриран като секретен сътрудник. Такава регистрация на Марков не е намерена в архивите на Държавна сигурност.

Другият начин на използване на български граждани от Държавна сигурност в изпълнението на нейни задачи е чрез привличането им като доверени лица (или както са наричани по това време – доверителни връзки). Това са граждани, които, водени от идейно-патриотични подбуди, доброволно подпомагат органите на Държавна сигурност в тяхната работа. Не им се взема декларация за сътрудничество, не им се дават псевдоними, не се срещат в конспиративни квартири, не се регистрират в оперативния отчет, нямат оперативни дела.

От следственото дело на Георги Марков се разбира, че той е използван като доверителна връзка от полковник Костадин Кюлюмов, зам.-началник на Шесто управление.

Фактите, колкото и да са оскъдни и косвени, показват, че Георги Марков е изведен зад граница със съгласието на Държавна сигурност и това е била една добре замислена операция за внедряване в западни идеологически подривни центрове. Първоначалната му задача е била да се внедри в Би Би Си, като използва благоразположението към него на дългогодишния й авторитетен служител Петър Увалиев. Но основната цел на извеждането на Марков зад граница е била внедряването му в радиостанция „Свободна Европа”. Защото не Би Би Си, а „Свободна Европа” се е смятала тогава за най-опасната и открито антикомунистическа централа, за най-активната, за най-антибългарската, която отгоре на това е била поддържана финансово от ЦРУ. И Държавна сигурност се е интересувала не толкова от английската официална радиостанция, колкото от мюнхенската радиостанция. Тя е била обект на внимание на всички социалистически разузнавателни служби и те са се стремели да проникнат агентурно в нея. Едно внедряване на писателя Марков в радиостанцията и след това завръщане в страната – какъв триумф е очаквал българското разузнаване.

Това извеждане зад граница с такава задача, разбира се, е станало със съгласието на Георги Марков. Да обясним логиката на неговото поведение.

Първо, той отдавна вече е смятал, че се е изчерпал творчески в България и е имал желание да се запознае по-отблизо със западната литература. А може би и да пробие там с нови творби. Това е бил един „легален” начин да излезе зад граница с тайнственото покровителство на Държавна сигурност. Или както той е казвал на своя приятел Любомир Левчев: „Те (Държавна сигурност – бел. авт.) ме използват и аз ги използвам”. Тази мисия, при която той ще живее дълго време в чужбина, ще опознае живота там, ще участва в една „шпионска история” може би ще му даде нови теми и сюжети, които търси неговият творчески дух. И отново ще спомена Левчев, който на разпита казва, че Марков „тези игри с Държавна сигурност и МИ-5 е правел в името на литературата”. Тези свои терзания Марков ги е предал и на героите в книгите си. Те често се измъчват от чувството, че не са постигнали мечтите си, че се разминават между желание и възможности, че може би са посредствени. Марков се е страхувал, че болестта няма да му позволи да „достигне световния литературен хоризонт”, твърди приятелят му Александър Костов. Но се е и съмнявал в своите способности, в писма до близки е пишел, че ще се откаже от литературата и ще се върне отново към инженерната си професия, или ще стане шофьор. И от „Джери Марков отново ще стана Георги Марков”. Дали не е смятал подсъзнателно, че напускайки България и устройвайки се за по-дълъг период в чужбина, нещата с писането, с литературата ще се оправят. В писмата до неговите родители и съпругата му в България проличава неистовото му желание да пише и да получи признание в Англия, вярата му, че „аз наистина ще си напиша произведенията, които искам да напиша, без да се съобразявам с когото и да е...”, „които ще докажат най-убедително правотата на моята по-стъпка...”. Очевидно той вярва (или се надява), че освободен от щампите на социалистическата действителност, от партийните изисквания, останал най-после да твори, както той иска, ще разгърне до край своя талант и ще успее да напише забележителни световни творби.

Второ, това ангажиране с подобна задача задоволява неговия авантюристичен дух. Да си спомним, че той е обичал в младежките си години да чете книги с разузнавателен и приключенски характер. Неговият приятел от това време Александър Костов твърди, че по поръчение на княжевския партиен деятел Тодор Богословов Георги Марков е станал член на местната организация на опозиционния Земеделски младежки съюз, за да имат там „свои очи и уши”, който да ги информира за обстановката в нея и че той е изпълнил успешно поставената му задача. Пак той твърди, че Марков (заедно с брат си Никола) е бил ангажиран от Държавна сигурност да наблюдава от къщата си отсрещна вила, в която се намирала по това време чуждестранна мисия. Според Костадин Чакъров на 18 години той е проявил самоинициатива пред Държавна сигурност да следи Съюзническата контролна мисия, която се е намирала в Павлово, София. Да припомним също, че и двете новели в първата му книга „Цезиева нощ” са с разузнавателно-приключенски характер и касаят дейността на Държавна сигурност по разкриване вражески прояви срещу България на чужди държави. И да не забравяме, че той е един от сценаристите на „На всеки километър”. Където заедно с останалите сценаристи и най-вече с Костадин Кюлюмов разиграва различни оперативни комбинации, операции, игри, внедрявания, дезинформации и какви ли не други мероприятия. Така че той е бил наясно с този конспиративен свят, явно го е увличал тайнственият свят и мисълта да го изживее истински и да го пресъздаде творчески. А това, че той е „хулил” социалистическата действителност и се изказва крайно негативно за писатели, критици, интелектуалци, не е трябвало да го безпокои много, защото, когато се върне в България и се разбере, че той го е правил в името на изпълнението на задачата, поставена му от Държавна сигурност, всички ще оправдаят тези негови писания и ще опростят неговото поведение.

Георги Марков си е падал по „играта”. С всичките й рискове и адреналинови изживявания. Ненапразно е обичал и често използвал сентенцията, която възприел от Христо Друмев: „Ние играем, за да се реализираме”. Това вероятно го е тласкало така неудържимо към покера, където го е интересувала не толкова печалбата, колкото надиграването с останалите участници. Може би това го е тласкало и към заиграването с властта и лично с първия ръководител Тодор Живков. Към ангажирането му с Държавна сигурност. Когато Любомир Левчев го пита, още докато живее в България, защо се обвързва с Държавна сигурност, той му казва: „За това че си давам мнението по въпроси, за които тези тикви нямат мозък, получавам свободата да правя каквото си искам, да не се съобразявам с тъпи чиновници и партсекретари. Получавам достъп до секретни документи. И главното – мога да пътувам по цял свят, когато си поискам. Това исках да имаш и ти! Разбра ли, нещастнико?”. Очевидно е имал причини неговият приятел Костадин Кюлюмов да го определя като „хазартен човек”.

И трето, излизането му по този начин в чужбина не прекъсва връзката му с България и му гарантира безопасното завръщане в Родината. И то не какво и да е завръщане, а триумфално, като герой. Но се питам, ако беше успял като писател в Англия и беше пробил на западния литературен небосклон, дали щеше да се върне в България. По-скоро не. Но засега е важно, че вратата му за връщане към България е открехната. Това му е давало известно спокойствие и увереност и свобода в действията му. Да постъпи така, както е най-изгодно за него. С двата изхода – да остане за постоянно в Англия, или да се върне някой ден в България.

Веднъж влязъл в Би Би Си, от него се иска да разшири своите възможности, като се опита да пробие в „Дойче веле” и „Свободна Европа”. Което той и прави по-късно. Първоначално успява да спечели доверието на директора на българската секция на „Дойче веле” Михаил Антонов и от декември 1971 г. всяка седмица се четат негови литературни есета. Това е един месец, след като окончателно е скъсал с България, тъй като срокът на българския му паспорт е изтекъл. Той вече е един свободен гражданин на Западна Европа, не е зависим от българската държава и може да си позволи да се ангажира с по-острата пропагандна дейност на германското радио. През 1975 г. успява да спечели и доверието на ръководството на българската секция на „Свободна Европа” и започва да излъчва по него първоначално литературни есета, а след това и своите „Задочни репортажи за България”. И докато предишните му предавания по Би Би Си и в известна степен в „Дойче веле” са по-безобидни за властите в България, то тези по „Свободна Европа” не могат да имат друг характер освен да са силно критични към действителността в страната. Няма друг начин за спечелване на това радио, освен ако не се навлезе в открито антисоциалистическата му тематика. И това Георги Марков прави със своите репортажи. Което е вече нов момент в неговото поведение, определящо и нов етап в ролята, която играе – готов да сътрудничи на една антисоциалистическа радиостанция.

И както казва Левчев по повод писмото на Марков до него, прочетено по радиото, той „е бил принуден да напише това писмо, за да разберат в каква степен е искрен антикомунист”. Ангажирането с тази „вражеска” дейност на радиото е единственият начин да се осъществи внедряването на Марков в радиото. Това е изисквало години за нейното постигане, искало е Георги Марков бавно и методично да се стреми към осъществяването на крайната цел. Разбира се, подкрепено е и неговото желание да се опита да пробие на литературния небосклон в Англия. Разрешено му е в името на тази цел да представя в негативна светлина обществено-политическата обстановка в България, при евентуално негово сътрудничество на Би Би Си, „Дойче веле” и „Свободна Европа”. Защото това е единственият начин да спечели доверието им, а също доверието на английските специални служби, които неминуемо ще наблюдават неговото поведение. Въобще на Марков е дадена свобода на действие да постъпва така, както той намира за най-правилно, но преследвайки методично крайната цел – да влезе в р. „Свободна Европа”. За Държавна сигурност този компромис е необходим, за да постигне своята крайна цел.

Ролята, която ще играе Георги Марков, трябва да се подсили и от отношението на българските власти към него. А то е като към невъзращенец и човек, който се е ангажирал с дейността на чужди и вражески идеологически центрове. Първоначално от Държавна сигурност демонстрират, че са разтревожени от евентуалното му оставане на Запад и се опитват чрез свои агенти, чрез доверени лица или обществено значими по това време хора да „окажат” влияние върху Марков да се върне в България. Да си спомним, че няколко души отиват при него в Лондон да го склоняват да се върне. Единият от тях се е смятал за двоен агент, но това е било изгодно за случая. Целта е тази „кампания” за връщането му в България да стигне до английските специални служби. Същевременно машината на Държавна сигурност, на следствието и прокуратурата, на съда се задейства по тогавашните традиционни правила. На него му се завежда дело на невъзвращенец във Второ главно управление с окраска „Вражеска емиграция”, за да се наблюдава и изясни поведението му зад граница. И когато се разбира, че Марков очевидно ще остане в чужбина за постоянно и още повече, че е започнал работа в Би Би Си и сътрудничи на р. „Дойче веле”, се задейства Шесто управление на ДС, което през юни 1971 г. му открива Дело за оперативна разработка „Скитник” и започва да следи неговото поведение чрез агенти, чрез проверка на пощенската му кореспонденция, чрез подслушване на телефонните му разговори с близки негови хора в България и чрез внимателен прочит на неговите коментари по трите радиостанции. Задейства се и отдел „Следствен” на Държавна сигурност, който провежда свое разследване през 1972 г., и след като установява, че той е извършил престъпления по Наказателния кодекс, предава материалите от следствието на прокуратурата. Тя се задейства също и потвърждавайки обвиненията на следствието предава материалите на съда. През декември 1972 г. Георги Марков е осъден задочно на 6,5 години лишаване от свобода. Едва през април 1976 г. в Първо главно управление се “сещат” да се открие разработка на Георги Марков. Със същата цел – да се наблюдава и неутрализира евентуално неговата дейност. Така че властите извършват всички необходими действия, които биха извършили по който и да е невъзвращенец, занимаващ се със сходна на Марков дейност.

В началото на 1978 г. Държавна сигурност предприема допълнителни стъпки, за да засили престижа на Георги Марков пред английските специални служби. През януари 1978 г. заместник-министърът на външните работи Мария Захариева провежда среща с посланика на Англия в София. На нея тя изразява възмущението на нашите власти от това, че писателят Георги Марков от ефира на Би Би Си говори срещу българското правителство и най-вече срещу нашия пръв партиен и държавен ръководител от онова време Тодор Живков. Наред с него обаче тя споменава и Владимир Костов, и Петър Семерджиев, които имат по това време изяви по радиото. По този начин е повишена цената на Марков пред английските власти и конкретно пред специалните им служби.

В крайна сметка преследваната цел от българското разузнаване е постигната благодарение на нейната тактика. Защото през август 1978 г. Георги Марков вече си е уредил всички подробности относно назначаването му на работа в радио „Свободна Европа”. Уточнил е рубриката, която ще води, и битовите подробности относно преместването и настаняването му в Мюнхен. Фактически внедряването му в радиостанцията е осъществено успешно след девет години търпеливо ръководство от страна на Държавна сигурност.

Но идва 7 септември, Марков се почувства зле, влиза на другия ден в болницата и на 11 септември 1978 г. почива...

Из „Случаят „Георги Марков”

Книгата може да поръчате тук!