Людмила Живкова посвещава живота си на популяризиране на българската култура и на нейния принос в световен мащаб. Освен на честванията на 1300-годишнина от създаването на България, тя се посвещава и на Международните писателски срещи. Благодарение на нейните усилия на форума в страната ни идват едни от най-значимите писатели и поети на XX век.
Предлагаме ви откъс от книгата на Недю Недев, който разкрива повече за организацията на първата писателска среща, както и пикантни подробности около някои от прочутите писатели, посетили България.
Глава V
Световни писателски срещи
Важен момент от културната дейност е решението на Людмила да възобнови международните писателски срещи, проведени в Париж и Мадрид в навечерието на Втората световна война. Обсебена от властничество и фантасмагории, уверена, че България гради най-високия стадий на обществото, тя излиза в ролята на световен меценат и решава да превърне София в международна станция на духа. В тези измерения тя е мотивирана от 1300-годишния юбилей, разкрил националния принос в световната култура. Българите са първосъздатели на славянската цивилизация. Людмила доказва, че писателските срещи не могат да се организират от Великите сили, защото те се конкурират. Не могат да се подхванат и от останалите източни страни – нито от Чехословакия, нито от Унгария. Това дело може да го реализира България. Наистина, българите ще авангардизират себе си, но те са единствената страна, която няма да засенчи Москва. Това схващане се възприема от Леонид Брежнев, още повече че България ще демонстрира процъфтяване под знамето на комунизма. Приказките, че Людмила се готвела да откъсне страната от социалистическия лагер, са фантасмагории. Те са писани от приближените след смъртта є и за собствено оправдание.
Получила съгласие, макар и с не голяма охота, тя се развихря, вдига на крак всичко, показва организаторски талант, заплашва посланици и пълномощни министри, че ако не осигурят делегати и гости, да си вземат куфарите и да се връщат. Писателският съюз поема инициативата. Богомил Райнов, Георги Джагаров, Емилиян Станев, Вера Мутафчиева, па даже и Блага Димитрова не се спират в България. Те тръгват по Европа и Америка като емисари на великата идея „Мирът – надежда на планетата”. „В края на май 1977 г. отидох за три-четири дни в Атина, за да поканя като личен приятел Янис Рицос да дойде в София за Международната писателска среща, посветена на мира”, така пише в спомените си Павел Матев. Всичко е вдигнато на крак.
Легациите канят гости, организират срещи, разговори и подкупи и предлагат благодатни условия. Българите плащат пътни, дневни, хотелски и издръжка на делегатите и гостите. Раздават награди на името на Никола Вапцаров, Георги Димитров, Христо Ботев, „Сердика” и други. Левите и умерените творци възприемат идеята. Някои тръгват сами, но много със съпруги, дъщери, сестри, секретари и хетери. Гор Видал идва със секретаря си, Уилям Мердит – със сестра си.
Поканата за форума е подкрепена от именити творци и отзвукът е положителен. Срещата има информативен и морален характер, тя не е обвързана с политически искания, не предвижда подписване на декларация или заключителен документ, тя е познавателна и възродителна.
Създаденият от нея ръководен щаб за посрещане на гостите в новооткрития хотел „Москва” работи изрядно и експедитивно. Всичко блести от новост, а ресторантите и развлекателните заведения – от щедрост и изобилие. Грейнала е и новопостроената резиденция „Бояна”. България може да бъде домакин на световни форуми. Престъпността е обуздана и хората, било чужденци или местни, спокойно се разхождат по градини и булеварди. Голяма помощ й оказват главният секретар на Комитета, Стефан Ганев и неговият щаб, личните й помощници и Тодор Рибаров, координатор на Оперативния екип за 1300-годишния юбилей.
През тези дни блесва първият й заместник Любомир Левчев. Той става вторият след нея организатор на писателските срещи. Поет новатор, творец от ранг, той излиза на авансцената като протагонист и начинател. Проявява се не толкова като интелектуалец, колкото като извънреден легат, диалогичен, умен, но и еквилибрист. Помага му фактът, че има десетки книги, преведени в 36 страни. Ботев и Вазов могат да мечтаят за това.
Отрупан с успехи и пълномощия, той кръстосва света. Рангът му е висок – член е на Световния съвет за мир, член е на Бюрото на Европейската академия за наука и изкуство в Париж. В България титлите му са престижни, той е народен представител. Левчев е познат с ген. Филип Бобков, началник на 5-о идеологическо управление на КГБ. Той го запознава в Москва с легендарния Ким Филби. Допускам, че Левчев е съпричастен с тези служби. В предговора към мемоарите на Нобеловия лауреат Пабло Неруда, с когото се е познавал, Левчев споделя, че не може да забрави визитата си в Чили през 1972 г.
„Най-ярко – спомня си той – се е забил в съзнанието ми споменът за посрещането на Гор Видал. Всички знаеха, че е ексцентричен талант. Но никой не го беше виждал наяве. В предварителната кореспонденция някои заявяваха, че ще дойдат с жените си, други – с дъщерите си или със секретарките. Гор Видал заяви, че ще дойде с приятел-секретар. Посрещнахме го на трапа. Беше едър, широкоплещест, иронично усмихнат. Зад него слизаше „секретарят” – бледолик младеж, с широкопола черна шапка, на чиято периферия грееше букетче изкуствени черешки. В ръцете си грациозно носеше виолетова папка. Прегърнахме се с Гор, като че ли бяхме учили в един и същи колеж, тупахме се по гърбовете и аз му представих неговата преводачка. Тя бе деликатно, притеснително момиче. Още от първите думи на Гор то се изчерви като черешките на неговия секретар. Писателят я запита интимно: подскажете ми някаква дивотия, с която да направя най-силно впечатление. Изведнъж Гор се обърна към младия си приятел:
– Свали шапката си бе, гринго.
Младежът изпусна папката и от нея се разхвърчаха чисто бели листове – квадрати на Малевич, гълъби на Пикасо… Дали не беше театър? Журналистките се нахвърлиха на госта. Първа го докопа някаква умопомрачителна интелектуалка и му нанесе първия въпрос:
– Вие ли сте американският писател Гор Видал?
Преди да изкрещя, той отговори:
– Не. Аз съм антиамериканският писател Гор Видал.
Това доведе всички до буен възторг. Дори ръкопляскаха. Които не си бяха включили микрофоните, го молеха да повтори.
– А какво ще кажете за мира?
Отговорът на Гор избухна като ядрен опит…
– Аз съм против мира.
Подиграни и обидени, микрофоните се изключиха. По-късно в приемната ВИП-зала или още по-късно – в моя дом, Гор Видал със същата двуостра иронична усмивка се връщаше към темата: – Не разбирам защо ви е потрябвала вашата борба за мир. В момента вие сте по-силни във военно отношение. Трябва да започнете война, да унищожите омразния ви капитализъм и след това да си решите социалните проблеми.
В тези негови мигове на делириум секретарят с черешките му теглеше тих ритник под масата. 
На заседанието в парк-хотела Гор Видал неотменно сядаше до Джон Чийвър, като че ли бяха стари приятели. Но аз не съм сигурен, че са се познавали лично преди това. Повечето от американските писатели, разпилени в своята огромна страна, затворени в своята творческа самота, се запознаваха на нашите световни срещи. Това ли беше прочутата алиенация, която ни измъчваше, която искахме да преодолеем?
На 7 юни 1977 г. в голямата зала на парк-хотел „Москва” Международната писателска среща за мир се откри с „Ода на радостта” от Деветата симфония на Бетовен, Европейският съюз все още не беше припознал този сигнал. Тревогата за бъдещето все още държеше за гърлото радостта. Ние все още не се познавахме истински. Но мисля, че в този миг всички бяхме в апогея на илюзиите. Така музиката въведе и словото и то проговори с гласа на Жан-Ерве Базен. Старият магьосник трябваше да докаже нашите, пък и своите, световни пълномощия. Той си спомни как веднъж на фестивала в Анже заедно с Албер Камю срещнали младеж, който им казал: „Смешното във вашия занаят е това, че писателят всъщност взема думата, без никой да му я е дал. Без пълномощия”. Камю подскочил: „Как без пълномощия?! Ние имаме пълномощие, и то е от най-висшите – съвестта ни.”
В срещата участват представители от 22 страни със 160 делегати и гости. Сред тях виждаме имената на Уилям Мердит – американски поет, Константин Симонов от СССР, Уилям Сароян, американски писател, Джон Ъпдайк, Ерве Базен, президент на Академия „Гонкур”, Джани Родари и много други. Събитието е голямо, а посрещането е крезовско. За всеки има компания, преводач и обслужване. Изказванията са свободни, вълнуващи и в духа на сътрудничеството и мира. Създава се атмосфера и настроение. Гостите са впечатлени от организацията и щедростта. Разбира се, всичко е под контрол. „Отговорниците по сигурността надничаха навсякъде”, доверява Левчев.
Домът му е превърнат в клуб. Влизат и излизат, когато искат. Съветският публицист Аркадий Ваксберг бил във възторг. Лорд Чарлс Пърси Сноу се разболява от пренапиване. Състезавал се с Георги Джагаров, но загубил баса. Наложило се да го лекуват. Лордът така се загледал в чаровната сестра, която дошла да го лекува, че не издържал и се нахвърлил да я целува.
Людмила е в центъра на вниманието. Гостите са възхитени от младата министърка. Тя става знаменитост. Сияеща от вълнение дошла в дома на Левчев. Смесила се с изпадналите в делириум творци. Но пушекът от лули, пури, папироси, смесен с алкохолните изпарения, я уплашил и тя си тръгнала. Затова допринесли и „лудите словесни вулкани”.
След заседанията гостите са разведени по резиденциите (15 на брой), посещават Черно море, Боровец и Розовата долина. Срещата оправдава надеждите. Наречена е литературен Хелзинки.
През 1979 г. в София се състои втора среща, но тя е по-бедна заради убийството на Георги Марков. През 1981 г. е третата. Четвъртата е през 1982 г. и петата – през 1985 г.
Срещите са събитие, но още по-важно е това, което Людмила лансира. Тя дава да се разбере, че новото поколение, което възглавява, не ще върви по старите отъпкани пътища. България няма да бъде както е била при Георги Димитров и Червенков – само изпълнител, резоньор, послушник и фигурант. България има потенциал, тя може да бъде едновременно сателит и партньор, индикатор на идеи и проекти със стойност. Няма защо да се учудваме, че претендира за нова роля. В далечните векове България по-рано е възприела християнството и дава на вси славяни книга да четат. Идеите й коригират генералната линия на партията.
Баща й не е много убеден в тези залитания, но се радва, че дъщеря му е новатор, както той е бил през 1956 г., когато е отхвърлил култа към Червенков. Тогава е начертал априлската генерална линия, повлияна от мощната национална вълна, обхванала Източния блок. Засилващата се лична власт поставя на дневен ред проблема за династизъм. През 1976 г. Леонид Брежнев поема и двата поста – генерален секретар на ЦК на КПСС и председател на Президиума на СССР и се произвежда в маршал, па даже и писател, с което утвърждава пожизненост на властта.
Никой министър на културата нито до нея, нито след нея може да се похвали с нейните начинания и мащаби. Тя заявява, че София става столица на духа и културата. Внушава, че българският език ще стане международен и прокламира: „Ние, българите, сме предопределени да бъдем културен феномен – световен културен феномен. София може и трябва да стане световна столица на културата”. Това го потвърждава и Костадин Чакъров: „Живкова искаше България да стане културен център на света и до 1990 г. светът да говори български”.
Забягвайки напред, ще кажа, че промените, които стават в Съветския съюз след идването на Михаил Горбачов на власт, отхвърлят подобни идеи. Няма място за авангардизъм и световни форуми. Нещата тръгват към крах. На срещата с Роналд Рейгън на 31 май 1990 г. във Вашингтон, новият съветски велможа харизва Източна Германия на Запада и дава съгласието си тя да влезе в НАТО, харизва и Източния блок. Капитулация без война и без особено голяма криза.
Из „Людмила Живкова. Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко”
Книгата може да поръчате тук! 
Коментари (0)
Вашият коментар