Възрастта, полът и социалният статус определят действията на похитителите

Ако си мислите, че кризите със заложници в криминалните сериали са пълна измислица, прочетете този текст. Разбира се, има и нереални неща, но една немалка част от действията на телевизионните полицаи, следват работата на истинските органи на реда. Какви са типовете кризи със заложници, как се прави психологичен профил на похитителя, какви могат да си причините за вземане на заложници? Всичко това ще разберете от откъса от книгата на доц. Д-р Неделчо Стойчев – „Насилието”.

5.4. Кризи със заложници

Една от областите, в която психологичното профилиране може да бъде полезно, са преговорите с терористи и барикадирали се лица, взели заложници. Специфичното в този вид профилиране е, че започва като профилиране на неизвестен извършител, а в процеса на преговори се придобива информация, която дава възможност за съпоставка с предварителните изводи за особеностите на личността и на практика в края на процеса неизвестният извършител вече става известен. С други думи профилът на неизвестния похитител, взел заложници, може лесно и сравнително бързо да бъде верифициран.

В този случай от изключително значение са адекватната преценка и точната ориентация във водещите личностни характеристики и особености на похитителите, за да може да се прецени нивото на риск за заложниците и да се определи тактиката за водене на преговорите. При криминален акт с вземане на заложници изготвянето на профила се основава на информация от непосредствения вербален контакт с престъпниците, от техни близки и очевидци на инцидента, като същевременно се прави оценка на действията, предприети от терористите и особеностите на самото местопрестъпление.

При криминален акт с вземане на заложници е важно да се изясни водещата мотивация на извършителите. В теорията и практиката са известни четири типа на вземане на заложници, свързани с различни цели на извършителите.

Първият тип е криминално задържане на заложници в случаи на извършване на престъпление, което е разкрито от полицията и извършителят иска да си осигури предимство пред силите на реда, за да има възможност за оцеляване и евентуално безпрепятствено бягство. В тези случаи заложниците се използват от похитителя като средство за самозащита, за оказване на натиск при вземането на решения от полицията и като средство за постигане на някаква договореност в негова полза.Вторият тип е вземане на заложници от хора с психични отклонения. Мотивацията на тези извършители не е много ясна, по-скоро е объркана и обикновено отразява субективните им параноидни преживявания, мисли и фантазии, като в някои случаи е свързана със систематизирани налудни идеи за преследване и влияние. По принцип те не са съвсем сигурни какво искат да постигнат и като заложници обикновено вземат свои близки в пристъп на панически страх, че са лично застрашени от външна агресия.

В контекста на похитителите с психични проблеми са и случаите на хора изпаднали в депресивно състояние, които се барикадират и могат да вземат заложник – не е задължително да бъде близък. При депресията има възможност извършителят да е в такова състояние поради социални или емоционални неблагополучия, а не да има истинско психично заболяване с депресивна симптоматика. Много често депресивните похитители имат самоубийствени импулси и искат да умрат, но нямат сили да го направят самостоятелно. Те използват предизвиканата заложническа криза като провокация към силите на реда, за да се стигне до т.нар. „самоубийство чрез полицията”.

Третият тип е вземане на заложници при бунт срещу някаква институция, при което извършителите поставят ясни искания и претенции относно отношението към тях. Често жертви стават служители на тези институции. Такива кризи възникват в затворите и бързо прерастват в организиран бунт, който има лидер и вътрешна организация. Този тип похитители са по-специфични, тъй като те няма какво да губят и преговорите с тях са проблематични.Четвъртият тип е истинският тероризъм, който е мотивиран от идеологически, политически или верски причини. Ситуацията с вземане на заложници се използва като възможност за пропагандиране на тяхната доктрина и като средство за оказване на натиск върху правителството и обществото. Тези извършители са фанатични, безразлични към опасността и риска, придържат се към ролята си на борци за някаква кауза и са трудно предвидими в реакциите си на обичайни стимули.

При психологичния анализ на кризи с взети заложници от съществено значение е да се провери достоверността на източниците на информация за похитителите. Основно правило е, че постъпващата информация трябва веднага да се анализира от гледна точка на стабилизиране на ситуацията и изграждане на линия на поведение на преговарящия. На първо място се оценява ситуацията от гледна точка на риска за здравето и живота на заложниците. Тази оценка се базира върху поведението на похитителя – отправя ли заплахи и колко често; поставя ли крайни срокове за исканията си; използва ли оръжие, за да респектира заложниците и силите на реда – изстрели във въздуха или някаква друга демонстрация на сила и решителност.

Първите часове на заложническата криза са най-рискови, тъй като това е периодът, в който похитителите са най-агресивни в опита си да установят контрол и да преодолеят собствените си страхове. Същевременно заложниците са най-изплашени и дезориентирани и съществува реален риск някой от тях да реагира импулсивно или неадекватно, с което да изостри ситуацията и да предизвика агресията на похитителите. В този период заплахите за физическо насилие спрямо похитените са най-реални и практически приложими.

Вероятността похитителят да предприеме насилствени действия спрямо заложниците може да се определи, като се отчитат следните фактори (Л. Томпсън, 2005):

• Актуални или предишни психични или психиатрични проблеми в миналото на похитителя – наличие на психично разстройство, остър психотичен пристъп, параноични нагласи или ситуативно дезорганизиране и дисбалансиране на личността. Поведенчески индикатори за повишен риск от спонтанно насилие са тревожна възбуда и безпокойство, съчетани с враждебна подозрителност; наличие на свръхценни или налудни идеи за специална мисия; чуване на гласове, които подтикват към упражняване на насилие; объркани мисли, които затрудняват установяването на адекватно и целенасочено общуване.

• Възраст и пол на похитителя – похитителите в младежка възраст, които са от мъжки пол, са по-склонни да прибягнат до насилие.

• Интелигентност – лицата с невисоко ниво на интелекта представляват по-голяма опасност за себе си и за околните.

• Годишнина от личностно значимо събитие, което е ощетило похитителя и той приписва вина за това на външни фактори и обстоятелства. Такова събитие може да бъде смърт на любим човек, уволняване от престижна работа, финансов крах, развод и раздяла с любим човек и др.

• Невисок социален статус, материални трудности и безработица.

• Криминално досие, в което има данни за хулигански прояви, склонност към садизъм и чести конфликти с полицията.

За степента на изразеност на тези фактори се прави преценка, като се наблюдава и анализира вербалното и невербалното поведение на похитителите. Като признаци за потенциален риск от импулсивно насилие се определят прояви на:

• Враждебна подозрителност, която най-често се демонстрира под формата на отказ от комуникация; отправяне на заплахи и закани; изразяване на убеденост, че ще бъде изигран и др.;

• Объркано съзнание, нарушена ориентация в актуалните събития, бърз темп на речта, разпокъсаност и алогичност на мисленето, споделяне на налудни идеи и халюцинации;

• Тревожна възбуда, ажитираност и безпокойство, хаотичност на поведението и непоследователност на исканията и претенциите;

• Наличие на психотично състояние, което се характеризира с контрол върху мислите и действията на субекта от външни сили.

Правени са опити за типологизиране на извършителите на терористични актове. Един от възможните подходи за такъв анализ е разграничаване на извършителите в зависимост от причините (мотивите) за тези престъпни актове:

• Извършители по идейни подбуди – обикновено това са хора, приобщили се към определена кауза, надхвърляща личните им интереси и желания. При този тип от особено значение са фактори като харизматичност на лидера, приобщаване към група от съмишленици, силна емоционална привързаност и идентификация с груповите ценности. В този случай терористичния акт може субективно да се възприема като своеобразна „мисия”, която поставя извършителя в ролята на герой и пример за подражание.

• Извършители с меркантилни мотиви – това са хора с деформирана ценностна система, слаба социална свързаност с другите, егоцентрични и често социално неадекватни. Често имат изразени акцентуации в характера. Озлобени към света, в който се чувстват пренебрегнати и ощетени. Проявяват изразен стремеж към материални ползи, като компенсация на системните си психологични загуби.

• Извършители, насочени към активна промяна на света и обществото – тази мотивация приоритетно е присъща на хора, които се определят като професионални терористи и често целите им са политически. Те възприемат терора като ефикасно средство за въздействие върху хора, организации и държави за постигане на набелязаните промени.

• Извършители, които искат да осъществяват лична власт и контрол – чрез насилието или заплахата от насилие тези извършители целят утвърждаване на „Аз”-а и преживяване на нарцистична удовлетвореност от демонстрираната сила и мощ. Те залагат на упражняване на влияние чрез внушаване на страх и непредсказуемост на поведението им.

• Извършители с авантюристични нагласи – за тях терористичните актове са възможност за екстремни преживявания и рисково самоутвърждаване. Вълнуват се от скритата власт на конспиративността, стратегическото планиране на предстоящи събития и възможността да се чувстват като господари на човешки съдби.

При криза с взети заложници изготвянето на профила на извършителя има известна специфика, свързана с източниците на информация за него и за основните параметри на ситуацията. От важно значение е бързата и точна преценка за психичния статус на извършителя. От тази преценка до голяма степен зависи организацията на преговорите и действията на тактическия екип.

При диагностициране на похитител с болестни психични отклонения или такъв, който се намира в психотично състояние, преговорите целят преди всичко печелене на необходимото време за подготовка и проникване на тактическия екип. При психично болните основната опасност е, че не може да се разчита на тяхната адекватна преценка на протичащите събития и това снижава ефективността на преговорния процес.

В случаите на похитител в психична норма се прави опит за извеждане на негови характерни поведенчески реакции, свързани с доминиращите личностни особености. На тази основа могат да бъдат формулирани неговите потребности и актуалните му желания и цели. Акцентира се върху негови пристрастия, зависимости и неща, на които придава висока субективна значимост. С други думи, определят се неговите “слаби места” и „чувствителни зони”. Както е известно, всеки човек има такива сензитивни теми, които улесняват постигане на желана промяна в неговото поведение. В този смисъл, анализът се насочва към създаване на стратегия и тактика на предстоящите преговори, които се актуализират и променят в зависимост от развитието на ситуацията и по-детайлната ориентация в психичните и личностните особености на похитителя. Внимателно се анализират акцентите в неговите искания, отправените заплахи и конкретни агресивни действия, за да се изгради адекватен личностен профил на извършителя.

Из „Насилието” от Неделчо Стойчев

Книгата може да поръчате тук!