Поетесата Мирела Иванова: Седем красиви актриси ще рецитират стихове от новата ми книга "Седем"

Прекосих булеварда и от битовото Вазово място отидох в символното

Мирела Иванова е родена в София. Завършва немската гимназия в столицата и българска филология в Пловдив. Първите си стихотворения публикува през 1977 г. в сп. “Родна реч”.

Оттогава до днес неизменно е на българската литературна сцена. Пише стихове, разкази, литературна критика, публицистика, киносценарии и пиеси. Един от създателите на поетичното общество “Петък 13”. Издала е седем поетични книги.

През 2002 г. получава в Мюнхен наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа. Има авторски рецитали в Берлин, Щутгарт, Хамбург, Хайделберг, Лондон, Оксфорд, Брюксел, Виена, Залцбург Инсбрук, Будапеща и др.

Дългогодишен уредник на къщата музей “Иван Вазов” в София. Сега е драматург в Народния театър. Тази вечер от 18,30 ч там ще бъде представена най-новата й книга “Седем”.

- Мирела, за поезия ли е днешното време?

- Нямам обяснение откъде се поражда и защо витае този въпрос, но често ми го задават. Поезията е всемогъща стихия, неназовим словесен и духовен необят и просто си съществува във всяко време и извън времето. Случва се да обземе някого, да преобърне живота на другиго, да се яви като небесен полъх, като гръм от ясно небе или трагическа дамга върху челото и духа - забележителното в появата на поезията е съдбовната внезапност, тя е пронизващ знак и свобода, невъзможно е да я ограничаваме, да я предпоставяме, да я сместваме между другото.

Да, и днешното време се домогва до насъщното й високо присъствие. Чета стихотворенията на младите, на съвсем младите и виждам каква могъща тяга ги дърпа, движи и мами да се самоизразят,

да създадат своите

си светове от думи

- Случайно ли е библейското число 7 в заглавието на най-новата ти книга?

- За числото 7 са изписани трактати, то е божествено и свещено не само в християнството, но и в други религии, свръхестествено, от духовен порядък, с ореол и хиляда смисъла, значения, символи - магическо число, белязано със свръхсила в нумерологичните тълкувания.

Как да го избера случайно при толкова струпан върху му свръхбагаж от познание и мистика? Дори да бях искала, дългата му сянка щеше да ме застигне, защото и числото на моя живот е 7... Но изборът ми на заглавие е много личен, заключен е в последния цикъл на книгата, който събира седемте ми кратки поеми с дълги заглавия на едно място.

Друг сложен и дълбок отговор на вашия въпрос се съдържа и в послеслова на Митко Новков.

- Защо тези ваши стихотворения са с биографии? Стиховете от предишните ви книги без биографии ли бяха?

- Стихотворения с биографии е опит за “жанровоопределяща” игра, подобни игри ме привличат от началото на 90-те, когато от езика паднаха всички окови, той се изтръгна от клишетата и преживя свое си автентично, опияняващо буйство, отвори се, разкрепости се и се изпълни с многообразие, с чувствителност и чувственост, с кураж да прегазва норми и догми.

Разбира се, моята игра съдържа в себе си огромна почтителност - прилича на закачка, на намигане. Подзаглавието на “Разглобяване на играчките” през 1995 г. гласеше “поезии и прози”, после избрах да нарека една от поетичните си книги “Еклектики” като далечен, по-скоро фонетичен отглас на Вергилиевите “Буколики” и “Георгики”, публицистичните ми текстове в “Площад България” са жанрово обозначени с “високи патоси и всекидневни притчи”. Всъщност това са невидимите и красиви тайни в общуването с думите, сияйни радостчици в самотата на посвещението.

Защо “стихотворения с биографии”? Защото стиховете - също като хората - са самостойни субекти и прави ли ви впечатление колко някакви никакви човечета, батки, кифли, показвачки и прочее безтегловности, без бекграунд, каквъвто е модният израз, без нищо зад гърба си, без присъствие и без биографии се бутат непрекъснато да са постоянен, досадлив, епидермален обществен фокус?

Да кажем, че е разцвет на телесността, глупостта, провинциализма, криворазбраната светкост, че е дребната шарка на свръхинформираността в Мрежата... Но същата тенденция замърсява и високото пространство на Словото, иде ми да я нарека “нов инфантилизъм” - лековати хрумки, невежество, безцеремонна злоупотреба на думите, тройнопреварени претенции и

най-банални глупости

се представят

като стихове,

легитимират се като модерност, издават се в книги. Не говоря за графоманията, тя е неизбежна, а за мимикриращите думи, за леснината на писането, за евтиното джиджи-биджи на суетността.

Е, за повече прегледност в голямата ценностна мърлявина, аз уточнявам, че моите стихотворения са с биографии. Дълъг отговор стана, но пък ясен.

- През последните години осъществихте няколко успешни “експеримента” и направихте ярки пътувания в други жанрове. Не се чувствахте достатъчно уютно в разказите и публицистиката ли, та се връщате отново към поезията?

- Уютът не е моето състояние...Макар и да не ми личи, съм напрегнат, невротичен, действен, разтърсен от идеи и въображение “атом”. Издадох две книги с разкази, тъй като насъбралите се у мен, споделени, видени или чути човешки истории вече щяха да ме взривят отвътре.

Писането

на проза

е друг

ритуал,

“бягане в друга дисциплина”, изисква различна мисловна и сетивна нагласа, отстранение от себе си. Позволява ти множественост от превъплъщения и ти дава несравнимото усещане да бъдеш “воден за носа” от герои, които сам си съчинил. Публицистичните ми текстове пък години наред ми предоставяха безценната възможност да осъществявам мислещия, страстен гражданин у мен - много се вълнувам от ставащото в България, още повече - от неставащото...

- Стихосбирката още не се е запознала истински с българските ви почитатели, а вече част от стихотворенията й са преведени на немски и публикувани в най-авторитетното и старо немско списание “Зин унд Форм”. С какви “връзки” успяхте да постигнете това?

- Вече споменах, че стихотворенията, а най-вече книгите, са самостойни субекти и водят независим от автора си живот. Та преди време в Берлин се срещнах отново с Румяна Еберт, пристрастна към литературата, разпъната между двата езика и много всеотдайна в работата си жена. Та тя се обзе от идеята мои разкази, преведени от Габи Тиман, да бъдат публикувани в списание Sinn und Form, оттам обаче предпочетоха първо да отпечатат цикъл стихотворения, защото с двете си поетични книги в Германия съм по-известна като поет. И ето как се случи - публикацията в това несъмнено най-авторитетно литературно списание почти съвпадна с излизането на книгата, просто малко я изпревари.

- Сега сте драматург в Народния театър. Как помирявате двете музи - поетичната и театралната? Не си ли завиждат чисто по български те? Не си ли пречат?

- Народният театър е много специално място за всекиго, дори само да зърнеш сградата отдалеч, да си припомниш величествените артистични сенки, вградени в историята на първата ни сцена е предостатъчно, за да се вълнуваш дълбоко, същностно.

Много съм благодарна на Мариус Донкин, че ме покани на работа в театъра и така предизвика отново енергията ми за работа, за различно проявления на натрупания ми във времето писателски и донейде артистичен опит.

Прекосих булеварда и от битовото Вазово място отидох в символното, и как музите да си съперничат и да си завиждат? Немислимо би било, истинските музи изобщо не са глупави. А отвъд шегата: времето ми в театъра е и преизпълнено, и вдъхновяващо - ще видим за какво още ще ми стигнат силите, как ще се отдължа за този подарък...

- Вярно ли е, че на премиерата на книгата ви в Народния театър на 11 юни ще участват 7 от най-обичаните актриси? Кои са те?

- Да, вярно е. Познавам актрисите, които поканих, но по-скоро с яркото им и одухотворено присъствие на сцената, по-скоро отдалеч... Интуицията ми подсказваше, че тъкмо те ще приемат поканата ми да четат от тази нелека книга, вече изяснихме, че стихотворенията в нея са с биографии,

а не някакви си

джиджи-биджита

Трябва да изрека на глас изумлението си от прекрасните (по азбучен ред! ) Александра Василева, Ана Пападопулу, Вяра Табакова, Илиана Коджабашева, Мила Люцканова, Радина Боршош и София Бобчева, защото ги натоварих с трагическите думи на “Седем”, с обгарящ опит и достатъчно болка, които младосттта им сигурно не заслужава...

Не сме общували надълго и широко, не сме фамилиарничили помежду си, получи се едно интересно, неназовимо сцепление помежду актрисите и стихотворенията, писахме си кратички и вълнуващи имейли, довършвахме разговорите си по вайбър, срещата ни се случваше в някакво друго измерение и за мен това е най-важното, най-същностното, за което от сърце благодаря на актрисите...