Безспорно Ким Филби е един от най-интересните, мистериозни и проучвани шпиони на всички времена. И до ден днешен хората, които се интересуват от личността и работата му, не спират да се питат, всъщност, чий агент е бил.
Предлагаме ви откъс от книгата на Петя Минкова „Истината за Ким Филби”, от който ще научите кои са били ръководителите на агента и дали са били просто негови шефове или нещо много повече.
Сталин избива вербовчиците на Ким
За мнозина големият въпрос е защо Ким продължава да сътрудничи на Съветите, след като само за 4 години – от 1934 до 1938 г., той губи и тримата си ръководители.
С Кеймбриджката петорка едновременно работят както Арнолд Дойч – Ото, така и шефът на резидентурата в Лондон Теодор Мали. Самият Дойч е смятан за явление в разузнаването. Двайсетгодишен той вече знае няколко езика. Пламенен привърженик на идеите на Коминтерна, задачата му е да открива перспективни младежи от различни европейски страни и да ги вербува.
В чисто човешки план Филби е привързан към Арнолд.
„Казваше, че Ото бил очарователен“, спомня си днес ген. Тодор Бояджиев. Ким му разказал как една петъчна вечер му звъннал телефонът. Бил Дойч, който му дал подробни указания къде ще го чака в Париж. Ким моментално тръгва, очаквайки поредната сложна задача. За негова изненада, той и Ото прекарват два дни във френската столица и Дойч Орлов, Дойч и Мали не казва нищо за целта на посещението. Накрая Ким не издържа и го пита защо е трябвало спешно да дойде в Париж. Ото само се усмихнал и казал: „Париж е толкова прекрасен. Щеше да е светотатство да го разглеждам сам“. „Тогава Ким разбира, че Дойч не му е само шеф, а и приятел, който държи на него – обяснява Бояджиев. – Както и че топлите, човешки отношения между ръководител и източник са в основата на разузнаването. Всъщност шефът е единственият, на когото можеш да довериш всяка тайна.“
Както с А. Дойч, така и с Теодор Мали, Филби се е запознал чрез талантливата фотографка Идит Тюдор-Харт.
Малко след това, същата година – 1938 г., Т. Мали и Арнолд Дойч са извикани в Москва почти едновременно. Това е периодът на чистките, когато Сталин иска да ликвидира всички поддръжници на идеите на Ленин. Затова функционерите на Коминтерна са изпращани в лагери, в затвори или са убивани. По същия начин Й. Висарионович постъпвал и с интербригадистите, избягали в СССР след поражението в Испанската гражданска война. Вероятно това е една от възможните причини Сталин да изпрати Дойч на сигурна смърт – задачата му била да замине за Аржентина, където да създаде резидентура. Първоначалният маршрут се оказва твърде опасен и разузнавачите се връщат в Москва. Заминават отново по море, но корабът е подложен на силен обстрел. Дойч загива докато спасява давещите се пасажери. Това е официалната версия, но има и друга, че той просто изчезва по време на сталинските репресии.
Шефът му Теодор Мали се връща в Москва, знаейки, че ще бъде разстрелян. Една от причините е, че по това време Сталин си разчиствал сметките с ветераните болшевики. Освен това подозирал всички, които са в чужбина, че не работят за него, а са верни на идеите на Ленин. Което донякъде било така, защото те били лоялни на идеите на Коминтерна и световната социалистическа революция, които Висарионович искал да унищожи. Затова разпоредил много от интернационалистите да бъдат затваряни или убивани.
От ръководителите на Ким оцелява единствено Александър Орлов, който наблюдавал работата му в Испания. Там руснакът създава и голяма шпионска школа. В автобиографията си Филби го описва като човек на действието, който винаги ходел въоръжен. Най-често с автомат под шлифера. Също както и колегите му Теодор Мали и Арнолд Дойч, той е извикан в Москва през 1938 г. Орлов бил опитен в занаята и също като тях знаел какво го очаква. Затова открадва 30-те хиляди долара от касата на резидентурата и с тях заедно със семейството си бяга в САЩ. Той е наясно, че ще го преследват, за да го убият, затова много старателно описва всички престъпления на Сталин, за които има доказателства, и му ги изпраща лично. Като го предупреждава, че дори да му изпрати наемни убийци, неговият адвокат ще ги публикува в книга и светът ще разбере, че лидерът на СССР е жесток престъпник и масов убиец. Орлов предвидливо адресира писмото си и до шефа на НКВД, в което подчертава, че ако го оставят на мира, той никога няма да предприеме каквито и да е действия срещу държавата и партията. Малко след 1953 г., когато Йосиф Висарионович умира, Орлов публикува книгата си „Тайната история на престъпленията на Сталин“.
Подобна книга със зверствата на Сталин и геноцида му срещу руския народ публикува през 1938 г. в САЩ и бившият съветски разузнавач, избягал на Запад, Валтер Кривицки. На този фон едва ли информиран и умен човек като Филби не е бил наясно с масовите чистки и убийства през 30-те. Твърде много хора от цял свят са търсели убежище в СССР, искайки да работят за идеите на Коминтерна. Много от тях панически са се връщали в страните си, ужасени от репресиите срещу другарите им. Ким е знаел за това най-малкото от приятелите си от социалистическия клуб в Кеймбридж. Освен всичко той губи и ръководителите си, които са знаели, че ги чака незаслужена сигурна смърт. В такава ситуация Филби най-малкото трябва да си е задавал въпроса, че след като те изчезват безследно, подобна съдба може да застигне и него. Въпреки риска той продължава Великата игра, което поставя под голям въпрос дали неговата лоялност към СССР е истинска. Или Филби е продължил да работи за глобалната идея на Интернационала за един по-справедлив свят, а сътрудничеството за съветското разузнаване е било само част от пътя към целта?
Да се допусне, че Ким изобщо не е подозирал за сталинистките репресии, е абсурд и в това няма никаква логика.
Първо, той не е обикновено момче от народа, което няма информация. Той е син на баща си и за неговото развитие са се грижели влиятелните му приятели, а те са били наистина добре информирани.
Второ, само изключителен глупак може да продължи да е лоялен към режим, който избива приятелите ти интернационалисти, рискуващи живота си за идеалите си.
Трето, Ким е знаел за сталинските репресии и от непрекъснатите тайни посещения на британци в СССР – има сведения в Британския архив, че дори хора от „Кеймбриджката петорка“ са посещавали Москва. Както и че с тях е бил и Филби. По това време Коминтернът е имал съмишленици в цяла Европа и те много добре са знаели, че Сталин им е обявил война.
След всичко това Филби едва ли е имал илюзии, че неговият социалистически идеал може да се реализира от хора като Висарионович и обкръжението му. Оттук спокойно може да се направи изводът, че някъде в този период – в края на 30-те, идеализмът на Ким, ако изобщо е имал такъв, се е изпарил.
Въпреки това той продължава Великата игра, оставайки в една изключително опасна за живота ситуация, което доказва, че е бил мотивиран от съвсем друга идея. Че е действал като част от бригада, която е имала много по-висши глобални цели, оправдаващи огромния риск.
Играта на Групата
След смъртта на ръководителите си Филби започва да работи още по-усърдно за Москва, най-вероятно защото през 1939 г. Хитлер се съюзява със Сталин и атакува Полша. Полша от своя страна е съюзник на Англия и Франция и светът е изправен пред Втора световна война.
Приятелите на Ким са шокирани, че в подобен повратен момент „Даунинг Стрийт“ продължава да се бори с болшевизма, вместо да спечели Москва за съюзник срещу общия враг. Макар и твърде млади, момчетата виждат, че Хитлер ще сложи край на познатия им свят и ще постави началото на нов, мракобесен ред, където за тях и за евреи като Ротшилд няма бъдеще. Вероятно именно това подтиква през 1940 г. Виктор да активизира връзките си и да помогне на приятелите си от университета да започнат работа в британските спецслужби. Според ръководителя на Филби Юрий Модин единствено Ротшилд е могъл да ги представи на важни фигури като шефа на МИ6 Стюърт Мингис, влиятелния Дик Уайт от контраразузнаването МИ5 и Робърт Венситарт от Форин Офис. Напълно допустимо е, че Ротшилд е бил наясно, че като група те ще са многократно по-ефективни и изобретателни в борбата срещу Хитлер в сравнение с всички останали звена на спецслужбите. В крайна сметка той се оказва прав, както става ясно по-късно от ювелирните им съвместни операции.
По това време Виктор вече е подчинен на зам.-шефа на МИ5 Гай Лидъл и отговаря за контрашпионажа и подривните операции. Затова не е изключено именно той да е в основата на приятелствата на Филби с Лидъл и дясната му ръка Дик Уайт.
Освен Ротшилд бащата на Ким също активизира връзките си, за да уреди сина си на добър пост в британските спецслужби, което подсказва, че вероятно са преследвали едни и същи цели. Хари лично се застъпва пред шефа на МИ6 Стюърт Мингис, за да вземе сина му на работа. Това умело се прикрива от Филби, който в биографията си твърди, че назначението му е уредено от разкрития по-късно като съветски агент Гай Бърджис. Ясно е, че пуска тази версия нарочно, защото което и друго име да спомене, ще застраши кариерата и репутацията му.
Самият директор на Външното разузнаване Стюърт Мингис също е много интересен човек, който цял живот е съпътстван от слуха, че е незаконен син на краля. Това обаче не му пречи да е сред най-талантливите ръководители на МИ6 и да проведе някои от ювелирните операции срещу нацистка Германия.
Вероятно на тази основа Мингис се сближава с Групата около Филби, който старателно се опитва да прикрие това. Дори в книгата си нарочно омаловажава ролята на Мингис и на моменти дори го осмива, което е най-сигурният начин да го оневини и да не му навреди, след като вече е разкрит.
Началото на приятелството им е поставено през 1940 г. благодарение на солидните връзки на Ротшилд и на баща му Хари. Те уреждат Филби да постъпи в СИС25, но достъпът му до информация все още е силно ограничен. Затова той залага на интензивни контакти, като ежедневно пие кафе или посещава пъбове с тогавашните и с бъдещите звезди на контраразузнаването МИ5 и МИ6.
В книгата си „Моята тайна война“ Филби описва дните, прекарани в школата на СИС в Брикендбъри за обучение по специални операции, като „безпросветен мрак.“ Само дружбата с готвача Томас Харис ги правела по-поносими. Всъщност бащата на Томас е човекът, уредил творбите на Веласкес, Гоя и Ел Греко да бъдат изложени във Великобритания още преди Първата световна война. Самият Томас е талантлив артдилър, художник и скулптор. Втората световна обаче го принуждава да изостави професията си и да започне работа в Брикендбъри.
Поразени от блестящия ум на Харис, Филби, Виктор и приятелите им решават да му издействат подходящ пост в МИ5. През това време Томас и съпругата му ежедневно канят Групата в разкошния си дом на ул. „Градините на Честърфийлд“ №6. Сред редовните посетители на сбирките са офицерите от МИ5 и МИ6 Гай Бърджис, Антъни Блънт, Филби, Виктор Ротшилд, Дейвид Лидъл, Тим Милн, Ричард Бруман Уайт, Питър Уилсън и др.
„Те бяха известни просто като Групата и се виждаха във великолепната къща на Харис, който бе наследил много от артистичния талант на баща си, както къщата и богатството му“, отбелязва в книгата си „Измяна на кръвта“ Антъни Браун.
„Това бе неформален клуб на млади офицери от спецслужбите“, пише Хуан Пужол Гарсия в книгата си „Операция “Гарбо”: Личната история на най-успешния шпионин на Втората световна война”. Според него от цялата група впоследствие само Филби и Милн остават на служба в разузнаването. Дейвид Лидъл става актьор, Виктор Ротшилд се отдава на науката и бизнеса, Антъни Блънт става съветник на кралицата по въпросите на изкуството, Харис се връща към арттърговията, а Питър Уилсън оглавява „Сотбис“. Ричард Бруман Уайт става журналист, а по-късно и депутат и благодарение на връзките си през 1952 г. организира парламентарната защита на Филби по време на първото разследване срещу него. Дали той стои и зад речта, с която външният министър Харолд Макмилън го оневинява, не е ясно. Факт е, че веднага след това Макмилън кани Бруман Уайт за свой съветник.
Неслучайно по-късно Филби ще разкаже, че умствената мощ на тези млади офицери в Групата била толкова голяма, че началниците им трудно ги догонвали. Това е неговият дипломатичен начин да каже, че всъщност младежите са водели шефовете си за носа, преследвайки своите цели.
Из „Истината за Ким Филби”
Книгата може да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар