"Камък падна от небето" е класика за нашите овчари

Захари Стоянов хроникира

поминъка през ХIХ век

Градушка от камъни удари родното овцевъдство. Черна чума връхлетя цели стада добитък. Някои стопани се вдигнаха на бунт срещу неизбежното умъртвяване. Други го приеха философски. Този драматичен епизод е част от ненаписаната история на българската овца.

Тя е сред най-древните одомашени животни. Траките гледали в кошарите си примитивния “цигай”. С витиевати рога и груба вълна, породата е много близка до дивия муфлон. Днес нейни потомци са каракачанската и медночервената шуменска овца. Каракачанската е планинска, а шуменската пасе в Добруджа.

Там е въртяло

гега

медвенското

овчарче,

бъдещият Захари Стоянов. Неговите “Записки по българските въстания” не започват с революционен епизод, а с пространно изложение за битието на някогашните чобани.

“Най-богатите от тях, повечето котленци - пише Захари, - имат 1000-2500 овце; други по 500-800; трети, наречени средня ръка, от 200-300, а най-сиромасите от 25-100. Въобще човек, който не притежава ако не повече, то поне 10-15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото “него не го боляло на сърцето за имането”…”

Заможните имат “къшли”, в които се събират дружини по десет-двадесет човека. Живата стока е от 5000 до 12 000 глави добитък, разделени на “сюрии”. На кочовете викали “празове”, а овцете за доене били “сагмал”. След като ги отбият, агнетата стават шилета. Негодната стока е “яловина”.

“Одаджията”

е изборна

длъжност

Издигнат с вишегласие, той не ходи с овцете. Меси хляб и готви на дружината. Както в казармата, готвачът е на почит и уважение.

Отпуските са регламентирани. “Това отсъствие - сочи Захари - си има определеното време през годината, което строго се съблюдава. То бива обикновено по Великден, Гергьовден, Димитровден, Заговезни, Рождество, Велики заговезни и понякога за Голяма св. Богородица. Това време се избира именно затова, защото тогава овчарите са най-свободни.”

“Всичките разноски и приходи, направени подир овцете - продължава летописецът, - разхвърлят на овца, тъй щото всеки плаща и приема съобразно със силата си. Ако разходите се падат по 10 гроша на глава, то оня, който има 25 овце, ще заплати 250 гроша и т. н. Същото това става и с приходите.”

Има и “хак”, който е четири процента на сто овце. По-бедните го вземат от богатите като няколко глави добитък.

Духовната

храна

на пастирите

“Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение”, отбелязва Захари Стоянов.

“Забележително е и това - анализира той, - че най-горещите защитници на тая слепота бяха ония, които знаеха да четат. Причината на това, според мене, може да бъде тая, че книгите, които четяха тия последните, написани от безсъвестни заслепители, наместо да ги просветят в пътя на истината, напротив, затъпяваха ги още повече.”

Авторът на “Записките”, който е сред четящите, цитира заглавия от така наречената народна литература през Възраждането. Жития на светии, календарчета, песнопойки, гадателници са разнасяни по друмищата от пътуващи книжари. В дисагите на кончето или магаренцето е и “Камък падна от небето”.

Това класическо произведение е оцеляло до днес. Във фолкверсия оглася веселбите на българина. Нашенецът тръшка хоро по земята и гледа към небето за евентуална заплаха.

Става дума за

Божие послание

Всевишният пратил камък с епистолия, тоест послание. В него били изредени греховете, които нарушават праведния живот. На първо място е неделята - ден за молитви, а не за работа.

Чалгаджиите няма от какво да се страхуват, защото са ваксинирани срещу всяка трудова дейност. Овчарите обаче извеждат стадото и в неделя, защото хайванчетата трябва да се хранят. Нищо чудно сегашната чума да е наказание за престъпване на най-строгата Божия заповед!

Известни са два варианта на този новозаветен апокриф. В по-стария камъкът пада в Рим, в сетнешния удря Йерусалим. “Основното съдържание на двата варианта е еднакво, но имат много различия в подробностите. Вторият вариант е по-обширен, посочва повече грехове, които ще бъдат наказани”, обяснява проф. Донка Петканова.

По нашите земи “Епистолия за Неделята” е преведена от гръцки. Разпространява се в преписи, повече от тези на Паисиевата история.

Появява се

и печатно издание

“Малка книжка, написана от хитър калугер за заблуждение на християнството”, рецензира я Захари Стоянов. Има право, защото апокрифът е в ортодоксалния списък на забранените книги.

Летописецът рисува идилията под звездите на нощната паша по добруджанската шир. “Овчарят кавалджия - пише той, - който много пъти разделя скръб и радост с поверената нему сюрия стадо, особено ако е безкнижен и не знае съдържанието на “Камък падна от небето” не може да остане хладнокръвен при тая весела картина.”

Потомъкът на Орфей се подпира на дряновата кривачка, засвирва с уста да хване тона и подхваща с кавала някоя стародавна песен. “А вятърът си играе с дългия му перчем”, слага финалния щрих Захари.

Тази картина вдъхновява Иван Вазов за популярния стих:

Когато бях овчарин

и овцете пасях,

бях много благодарен,

макар и сиромах.

Лъжливото

и щастливото

овчарче

Двете са вградени в българския фолклор. Лъжливото лъже, че са го нападнали вълци, докато бедата наистина го връхлита. Малцина знаят историята на щастливото. През 1934 г. списание “Наука и живот” съобщава:

“Според проверени сведения и у нас - в България, преди 1-2 години е намерено в Берковско от едно овчарче случайно златен къс, който е тежал над 500 гр.”

Друго щастие сполетя шофьор от Кьолн през 2010 година. Не камък, а живо агне падна пред колата му. От мост, по който вървяло стадото. Швабата обаче не беше пастир да прибере небесния дар в кошарата.