Екип от Софийския университет “Св. Климент Охридски” в състав доц. Даниела Колева, Галина Гончарова и Евгения Иванова прави проучване за съсипването на частното селско стопанство след 9 септември 1944 г. Стотици, ако не и хиляди заможни земеделски производители са обявени по съветски маниер за кулаци и имуществото им е отнето. “24 часа” разказва за един от тях.
През 1881 г. в новозагорското село Торлак махле (от 1906 г. - Загорци), в големия род на Нувковци се ражда момче.
Първородният син на Теньо и Гена трябвало да се казва Влаю като дядо си. Противно на очакванията на роднини и съселяни, отрочето получава величественото име Александър – на Княза и символа на „нашата българска царщина“.
В онази година князът е на върха на славата си и изглежда сякаш той ще векува на престола, особено след преврата от 13 юли, когато се отменя Търновската конституция.
Момчето с необичайното за село име остава сираче преди още да види майка си, 19-годишната Гена, красива и от заможен род.
То расте здраво, русо и синеоко с голям хъс за живота. В училище се отличава с бързия си ум и услужливата си памет. При липсата на учебници и книги това му дава голямо предимство и предвещава скорошното напускане на ограничения свят на семейството и селото.
Даскал Руси (и той от Нувковци) съветва бащата да го изпрати да учи по-нагоре, но Теньо като истински българин от старо време категорично отказва: за земеделската работа не са нужни много науки.
Истинското училище на Александър е един хан в Стара Загора, където, вече шестнайсетгодишен, трябва да се научи на още труд и послушание. Тук той усвоява и друга много важна наука – на търговските сделки и сметки.
Докато разнася кафета и питиета, юношата слуша разговорите на клиентите и разбира как изгодно могат да се купуват и продават ниви и имоти, какво изискват законите, как се подготвят необходимите документи.
Заради това на село след години с уважение ще го наричат “адвоката” и ще се допитват до него по всякакви дела. В същото време той издържа и други важни изпити – за честност и лоялност. За да провери неговата почтеност, ханджията уж случайно оставял пари до чешмата или в дюкяна, които Нувковото момче винаги намирало и връщало обратно.
Навършил 20-години, Александър се прибира у дома. Дядо му по майчина линия е починал и той наследява 50 декара ниви в землището на съседното село Любенец. Вместо да започне да обработва завещаната земя и да последва традицията на поколения земеделци, той предприема нещо необичайно: продава я изгодно и започва да търгува с ниви и имоти.
Това е началото на дългия му и изключително успешен път на може би най-влиятелния предприемач и търговец по онова време в Новозагорско. Може само да се гадае дали тогава е спечелил първия си наполеон, началото на семейното съкровище, което според родовата легенда представлявало дървен сандък, пълен до половината със златни френски франкове, а върху тях – документите за собственост на семейните имоти.
Този сандък ще витае във въображението и сънищата на внука Александър в раното му детство през 50-те, когато дядото вече не е между живите, а семейството се бори с постоянно безпаричие.
През 1902 година младият Александър Тенев си взима съпруга от съседно село – най-голямата дъщеря на Петко Чамов, изкусен майстор дърводелец, преселник от Тревненския Балкан.
Кръстена на Богородица като поколения българки, тя е много вярваща. От първите години на брака Мария Тенева е неотлъчно до съпруга си във всички негови избори и решения, на нивата с аргатите и вкъщи с домакинството.
Първият им син се ражда през 1908 г., кръстен е Стоян на дядо си по бащина линия. Вторият син е Петко – на дядото по майчина линия, а третият, роден през 1920 г., се казва Влаю на прадядо си по бащина линия – името, което се полагало някога на Александър. Така в края на краищата традицията си казва тежката дума и цикълът от имена на деди и прадеди се завърта отново.
Роден с късмет, Александър Тенев се връща от войните без рани и болежки и въпреки сложната икономическа ситуация, продължава да се развива като земеделец и търговец, и то повече от успешно.
Отглеждането на третото му дете съвпада и с периода на най-голямо благоденствие. Семейството е придобило около 350-400 декара от най-хубавата обработваема земя в землището на село Загорци и село Любенец.
Докато изброява местата на дядовите си ниви, внукът Александър, самият той икономист и предприемач, цитира дядо си, според когото земята е най-ценният актив – “защото хората стават повече, а земята, която ги храни, остава една и съща”.
Бай Сандо, както вече го наричат съселяните му, е едър земевладелец, който е можел да си позволи целогодишно ратаи, но разчита предимно на труда на семейството и с голяма неохота наема двама аргати (работници) за прибирането на реколтата.
Когато най-малкият син отива да учи в Софийската семинария, строгият й режим е като курорт за него в сравнение с кърската работа на село.
Търговията също върви с пълна сила. От 1920 до 1940 г. почти няма покупко-продажба на имот в Новозагорска околия, в която Александър Тенев не е участвал. През 1928 г. семейството построява най-високата къща в Нова Загора на главната улица „Александровска“ – на три етажа в неокласически стил със сецесионни елементи, с магазини на приземния етаж.
Скоро след това обаче започват сътресенията, предизвикани от световната икономическа криза. България е сериозно засегната: цените на земеделската продукция не са стабилни, а инфлацията расте. Александър Тенев отново намира опора във верния си търговски усет.
През 1929 г. той взима мъдрото решение да инвестира в недвижими имоти и купува стара сграда с голям двор до градския пазар на улица “Търговска”. Там построява за най-големия си син двуетажна къща с магазини на първия етаж. В средата на трийсетте години идва и последната солидна придобивка – сградата на фалиралата тютюнева фабрика “Съединение” до жп гарата.
Независимо от големите си възможности и въпреки очакванията на новозагорци бай Сандо не се решава да навлезе в тютюневата индустрия, а отдава имота под наем на друга фабрика.
По това време той е разширил инвестиционния си “портфейл” в съвсем друго направление – участва като голям акционер при учредяването на Новозагорската кредитна банка с уставен капитал от 3 000 000 лева, набран от 73-ма акционери от града и околността.
Създадена през 1930 г., за едно десетилетие банката увеличава оборота си неколкократно въпреки кризата и се превръща в авторитетна финансова институция в района и раздава добри дивиденти.
През цялото това време на възход с цената на несекващи ежедневни усилия бай Сандо остава аскет, верен на самоизкования принцип: „Богат е този, който е беден откъм желания“.
За нас, съвременните хора, звучи невероятно, че при две прекрасни жилища в града той остава да живее на село в стара кирпичена къща с пръстен под, твърдо придържайки се към един крайно стриктен режим в работата на полето и в търговските дела.
Колкото е ефективен и решителен бай Сандо в пазарлъка и сделките, толкова е бавен и предпазлив в промяната на селския си бит, навици и нагласи. Той купува първия трактор и вършачка в селото, но не сменя шаечните си дрехи и калпака. Независимо че разполага със сериозни финансови възможности, той контролира личните разходи на синовете си.
Най-малкият син Влаю, бащата на момчето, сънувало сандъка с наполени, си спомня: „В неговия характер нямаше никакво желание за разкош, угаждане и обличане. Имаше нови дрехи, но не ги обличаше. Ходеше навсякъде с ежедневните си дрехи… Не даваше пари на вятъра за туй-онуй. Като студент, когато му исках пари, той най-подробно ме разпитваше колко пари ми трябват и за какво точно. Винаги се ядосвах и му казвах направо, че е много стиснат. Той обаче ми отговаряше, че то се стиска, когато има, а като няма – какво ще стискаш.“
Все пак, за какво се „отпуска“ бай Сандо? Той устоява на изкушенията на модерните времена с едно-единствено изключение – увлечението му по велосипедите. Не само си купува колело, ами става и член на колоездачното дружество в Нова Загора.
И още нещо: за разлика от баща си, бай Сандо полага големи грижи да изучи своите деца. Убедеността му в предимствата на доброто образование го приобщава към модерните икономически елити и дава особени нюанси на неговата пестеливост.
Първият му син учи в търговска гимназия, вторият защитава докторат по право в Карловия университет в Прага, а третият, обещан от майка си на църквата, завършва семинарията, която преди 1944 г. е едно от най-престижните учебни заведения.
Започва да учи богословие в Софийския университет, но бързо се преориентира към Стопанския факултет и успява да го завърши през 1944 г., преди да започнат изключванията на студенти с “неблагонадежден” произход.
Образованието на синовете е една от най-сериозните инвестиции на Александър Тенев и по парадоксален начин се оказва единствената, която не протича съвсем по неговите сметки и предвиждания.
Влаю е описал в своите спомени как малко преди смъртта си бащата събира тримата братя и им представя сметка за всички разходи по образованието и подпомагането им. Според този удивителен документ за големия син, готвен за наследник на търговското поприще на баща си, са похарчени 7 милиона лева, за средния, определен да овладее търговските закони и европейските науки – 5 милиона лева и за най-малкия, самия Влаю – 380 000 лева.
Своеобразната приходно-разходна книга на семейната история показва колко непредвидими са амбициозните планове за бъдещето на децата. Само средният син извървява докрай предначертания път – става известен адвокат и дори се сдобива с булка чехкиня, която буди възхита с безкрайните дипли на роклите си и неразбираемия говор.
Големият и малкият син си разменят определените роли: първият така и не успява да завърти печеливша търговия, а другият се оказва най-добрата възможна инвестиция. Влаю на практика единствен наследява занаята на баща си, предавайки го и на следващото поколение. В годините на социализма той оглавява отдел “Пласмент” на голямо предприятие в София, занимава се с продажби и инвестиции и достига до длъжността „Директор капитално строителство“ в Министерство на земеделието, а внукът Александър завършва икономика и дълги години е икономист-изследовател преди да започне собствен бизнес.
Заради превратностите на историята образованието на синовете остава единственият успешен резултат от инвестициите на Александър Тенев. Възходящата линия на неговия живот прекъсва след 1944 г. Преди да се разболее неизлечимо и да завърши земния си път на 19 май 1949 г., той е осъден да преживее пълния крах на дългогодишните си усилия: градските имоти на семейството са национализирани, Новозагорската банка е закрита, земята е отнета, инвентарът е предаден в ТКЗС, фамилното име е променено, за да спаси наследниците от неприятности с властта, а от семейното съкровище остава един наполеон, който внукът пази и досега. Но му е по-мила иглата от забрадката на баба му. Тя му напомня за нея и нейните разкази за рода.
Но историята продължава по неочакван начин…
Дядо Сандо има приятел в съседното село - другият голям земевладелец в района дядо Иван Влаев. Земите им граничат и те често се срещат и разговарят за търговията, дават си пари назаем за някои сделки. Това става на „мъжка дума“ и никога не е имало проблеми с връщането на парите.
Десетилетия след като те вече не са между живите, внукът на дядо Сандо - Александър и внучката на дядо Иван - Божана се срещат в София навръх Коледа през 1979 г. и на следващата година се венчават в Рилския манастир. Двамата сега съхраняват и се грижат за върнатата част от „златната земя“ на своите дядовци.
Това е истинското семейно съкровище
Коментари (0)
Вашият коментар