Филмът е по истински случай - жителите на града не предават на немците избягали от плен български войници
В сряда прахът на проф. Божидар Димитров беше разпръснат над морето край родния му Созопол.
А след смъртта му на 1 юли “168 часа” написа, че любимата тема на професора е Македония, а коронната случка - как охридчани спасяват български войници, като всеки дава златото си, а попът - кръста на църквата.
Тази “коронна случка” е описана от Серафим Северняк в книгата “Охридска балада”. По нея през 1984 г. излезе филмът на режисьора Борислав Пунчев “Спасението”. Разказаната в тях действителна история може да намери място в класацията на най-саможертвените подвизи в цялото човешко летоброене.
Филмът започва с документални кадри от Втората световна война, на фона на които
актьорът Коста
Цонев чете
следния текст:
“В началото на 1944 г. военните събития бяха далече от Балканския полуостров. Но в края на август и началото на септември 1944 г. мащабността и успехът на Яш-Кишиневската операция на Червената армия приближи драмата и до този театър на военните действия. Само един ден след завземането на власттта, на 10 септември 1944 г., Отечественофронтовското правителство на България обяви война на фашистка Германия. Разположената в Пелопонес и Албания немска групировка “Егея”, която имаше задачата да пази южната част на полуострова от десант на съюзниците, сега беше застрашена от откъсване от фронта, обкръжение и унищожение.
В първите дни на октомври частите на Първа българска армия настъпиха на запад. На 8 октомври те превзеха Крива Паланка и се насочиха към Страцин. Съветската армия прегази река Тимок и премина в Източна Сърбия. По долината на река Морава напираха части на Югославската народноосвободителна армия. Единственият път на групировката “Егея” остана направлението Битоля - Охрид. Беше 13 октомври 1944 г. До края на Втората световна война оставаха 207 дни...
Веднага след това експозе камерата показва военен автомобил, който предвожда камионите с немските войници от “Егея” и пленени български войници. Командирът оберлейтенант Август Фогел казва гневно: “Предателството се повтаря. Българите са свине! Отново удар в гърба, както и през 1918 г...”
Камионите спират в Охрид и немските войници слизат да се освежат на чешмите. Хората от града разбират за пленените български войници и им помагат да избягат, дават им цивилни дрехи и ги скриват по домовете си.
След като разбира за бягството, комендантът на Охрид майор Баумгартнер (в ролята е големият полски актьор Ян Новицки) поставя ултиматум: Ако до 21 часа местно време избягалите пленници не се предадат, кварталът “Вароша” ще бъде запален и унищожен от пътуващата в конвоя противовъздушна батарея. 
И тогава започва драмата. Общата - за бъдещето на града, и личната - терзанията на местните трябва ли да бъдат предадени българските войници. Филмът прави впечатляващ психологически портрет на охридчани - с всичките им страхове, колебания, патриотизъм и човеколюбие. Въпреки страха от смъртта никой не иска името му да бъде опетнено с клеймото на предател.
Когато срокът на ултиматума изтича, немците виждат, че целият град е празен, а жителите му, облечени в най-новите си дрехи, са се скрили на безопасно място.
Оберлейтенантът
настоява хората
да бъдат избити
“Екзекуцията ще бъде по-добра мярка”, казва той.
Но комендантът измисля друг ултиматум: всеки от 24-мата бегълци да бъде откупен с половин килограм чисто злато. Общо 12 или най-малко 10 килограма. Това е количеството според филма, някои автори говорят за 12 кг.
И тук започват едни от най-впечатляващите кадри в “Спасението”: как хората се разделят със златните предмети, които са част от техните спомени и мост на паметта към предците им. С треперещи ръце жени и мъже дават на златаря Димов (Йордан Спиров) пръстени, обеци, гривни, гердани, брошки, монети, ордени и медали от войните и дори... зъбните протези. Писарят прилежно записва кой какво и колко дава.
Режисьорът Борислав Пунчев е на върха на майсторството с тези кадри, защото измисля хитър ход. В масовите сцени той снима много натуршчици, но и професионални актьори, които обаче не са особено популярни и известни на зрителите - като Найчо Петров, Димитър Миланов, Вера Дикова, Вера Ковачева, Иван Йорданов, Владимир Русинов и др. И с този микс Пунчев постига едно наистина документално внушение.
Малко преди да изтече ултиматумът, кантарчето на златаря Димов отсича: 9 кила! Не достига 1 килограм. Тогава старият поп Тома (Кирил Янев) жертва златния кръст на черквата “Св. Климент”, подарен от двама охридчани, преди да се преселят в София.
Попът вдига високо кръста и го понася през града към кметството. Постепенно след него се присъединяват още и още хора и се образува внушително шествие, което пее “Спаси, Господи, твоите люде!”. С този тропар всички стигат до кметството. Кръстът тежи 1 кг и златото е събрано. Войниците са откупени, Охрид е спасен от унищожение.
В главната роля на достолепния охридчанин Никола Бакърджиев е Коста Цонев. Силно патриархален и морален човек, той изминава пътя от нежеланието да помага на избягалите пленници до моралния стожер на града, който в сублимните моменти убеждава първенците на града, че честта е по-скъпа от всичко и ако предадат войниците, ще си лепнат завинаги клеймото на позора.
Като негова съпруга се снима Невена Коканова, а като тяхна кандидат-снаха Надя - Боряна Пунчева, в живота дъщеря на Борислав Пунчев. Тя си спомня, че баща й и художникът на филма Петко Бончев (баща на колежката Екатерина Бончева) ходят няколко пъти в Охрид, за да усетят и попият атмосферата и духа на града край уникалното езеро. Както и да направят фотоси на града.
Всички са наясно, че македонските власти няма да разрешат на територията на Охрид да се снима такъв филм.
Има например следния епизод: немските войници, търсейки избягалите войници, влизат в едно кафене и питат къде тук са българите. “Ние тука всички сме българи”, казва един от клиентите на заведението.
Филмът е сниман главно във Велико Търново, Несебър и Созопол, чийто залив става Охридското езеро. В киноцентъра е направен декор на кметството в Охрид и къщата на Никола Бакърджиев.
Според Боряна Пунчева Югославия излиза с остра протестна нота срещу филма. Особено яростна е реакцията на Скопие.
Може би заради всичко това “Спасението” няма дълъг екранен живот. Но пък е оценен по достойнство от гилдията: на фестивала “Златната роза” във Варна през 1984 г. филмът е отличен със Специалната награда. А Съюзът на филмовите дейци през същата година му присъжда наградата за режисура, награда за мъжка роля на Коста Цонев и награда за сценография.
Заради протестната нота “Спасението”
не е прожектиран
и в страните
на соцлагера
с изключение на Полша. През 2004 г. Боряна Пунчева открива копие в полската филмотека със заглавие “Да спасим града”. Явно филмът е показан и заради тримата големи техни актьори - Ян Новицки, Алиция Яхиевич и Михаил Байор, в ролята на оберлейтенанта Фогел. 
Яхиевич играе ролята на реална жена - Кете Савинова, живееща в Охрид австрийка, женена за българин. Тя е преводачка на немците. Савинова дава много ценни съвети и информация на екипа при снимането на филма.
Борислав Пунчев, който е полски възпитаник, си набелязва Ян Новицки десетина години по-рано. През 1974 г. има идея Любомир Шарланджиев и Пунчев да направят телевизонен сериал по романа “Тютюн”.
За ролята на Ирина отново е гласена Невена Коканова, а на поляка са направени пробни снимки за ролята на Борис Морев. Идеята пропада, но Пунчев остава възхитен от Новицки и когато събира екипа за “Спасението”, го кани за ролята на коменданта на Охрид.
Филмът за драмата на града свършва даването на златния кръст. Какво обаче се случва със събраното злато?
Има три версии за неговата съдба. Според първата златните предмети са върнати на техните собственици според точния отчет на писаря, който записвал кой какво дава.
Според втората, златото е взето от оберлейтенанта Август Фогел, който напуска Охрид с военната колона на групировката "Егея". Но тя се натъква на сръбски партизани и следите на златото се губят.
Третата версия твърди, че колоната е нападната от 18 разбойници (албанци?), които знаели, че тя превозва 10 кг злато. Разбойниците избиват немците, потрошават камионите и като не намират нищо, обезглавяват Август Фогел.
След 1989 г. филмът има едно-единствено излъчване по БНТ преди 4 години и получава висок зрителски рейтинг. Чудесно би било националната телевизия отново да покаже този уникален български филм.
Коментари (0)
Вашият коментар