Яворов учи Дора Габе на рими, тя не го слуша

Поетесата е убедена, че го е вдъхновила за “Две хубави очи” 

Спомням си Дора Габе (1888-1983) от посещенията в дома ни на ул. “Кракра”, вече остаряла, но със загадъчния ореол на останките от красотата си.

“Госпожице, беше писал някога Яворов, - колко нещастни сме ние, поетите, щом цялото ни вдъхновение е в зависимост от едно палаво видение, каквото е всяка муза, и колко щастлива сте вие, щом поезията по ваша воля може да се изправи жива във вашия образ в огледалото”, цитира поета племенницата му Явора Стоилова, събрала спомените си за него и неговите музи в книга.

Уви, голямата дама на българската поезия няма преки наследници. Тя завещава апартамента си на столичния бул. “В. Левски” на Съюза на българските писатели и там години наред се приютява редакцията на литературното списание “Пламък”. Над всичко властваше великолепният ѝ портрет, дело на Иван Табаков.

Следва разказът

на Явора

Стоилова

Дора Габе бе чест посетител в ателието на баща ми Васил Стоилов, който беше нарисувал един неин забележителен портрет през 1928 г. Но всъщност тя идваше не толкова при баща ми, а при майка ми - Яворовата наследница и изследователка Ганка Найденова, с цел да ѝ докаже колко важна е била за Яворов.

- Яворов написа “Две хубави очи” за мен - повтаряше упорито тя, сякаш искаше да отнеме стиха от неговата истинска муза.

- Извинявай, Дора - усмихваше се иронично майка ми, - но взех назаем от теб стих. “Не си виновна ти”, за да озвуча стаята на Лора в Яворовия музей. Поетът е пророкувал този стих в трагическия сбъсък не със своя, а с нейния свят.

- И все пак не смятам, че стихът за мен ще изгради атмосферата на Лора - ядоса се Дора.

- Нито стихът за Мина ще отрази твоята атмосфера, заяде я майка ми.

Първият спомен

на Дора за поета

е от 1905 г.

и в него се прокрадва хладният тон на хроникьора - поглед малко отгоре и с ирония: “Поетесата Екатерина Ненчева “откраднала” ученическите ми опити за стихове и ги занесла тайно на Яворов. Той я накарал да се срещнем в Народната библиотека на негова територия. Не ми хареса от пръв поглед - сух, чер, с коса над веждите. Очите му нямаха израз, защото го боляха.

Само гласът му

беше хубав -

топъл, мек глас, който създава вътрешния чар на поета. Помня тогавашния Яворов чрез гласа му.”

Лишен от своя обичаен ореол, поетът се появява и в стиховете ѝ.

На двата края върху пейката

седим със него чужди, непознати

Той: неприятен, грозен и невзрачен

Аз: неприветлива, самотна.

Дори думите на Яворов: “Донесете утре в библиотеката вашите песни. Ще ги прегледам”, тя коментира безстрастно и със сарказъм: “В тона му прозвуча някаква самоувереност, че се подчинихме с Екатерина и отидохме при него като при учител.”

“Един въпрос, Дора пише Яворов, - вие знаете ли цената на писмата си? Във всеки ред, написан от човек, се отразява неговата душа.

Вие знаете ли

цената на

душата си?

Аз ви питам, без да искам душата ви. Защото вашата душа е тъй хубава, защото тя е само една песен.”

Дора, изглежда, добре познава цената на своите песни, защото протестира срещу оценката на Яворов, че стиховете ѝ са “само удовлетворителни”, и отговорът на поета, че пази добрата оценка за себе си, а отличната - само за най-великия поет - за Бога, раздразва самолюбието ѝ.

Питам се дали изобщо забелязва, че в писмата си до нея Яворов оставя свидетелства за поетическите си виждания, не по-малко ценни от тези в анкетата на Михаил Арнаудов за творческия му процес.

“Едно от най-главните условия за истинската поезия е да се постигне краткост и естественост в изказването на чувството - да се избегне всякакъв баласт и многото вода. Жителите на Парнас сигурно нямат в своето меню чорба от какъвто и да е вид.”

Месец след този урок по поетическо мислене

Яворов

посвещава на

17-годишната

Дора цикъла

“Самота”,

в който влизат стиховете “Самота”, “Дни в нощта”, “Угасна слънце” (виж карето).

“Угасна слънце, няма я луната. Не съм виновата”, коментира Дора с усмивка. В своя обичаен ироничен стил тя се осмелява да критикува поета, че сам не разбирал своите стихове, а поправял нейните.

Амбицията му е да я издигне срещу шаблоните в българския лититературен свят я ласкае, но най-големият ѝ страх е да не бъде задушена и изравнена с всички по пътя, който Яворов, а не самата тя, е открил за поезията ѝ.

Дора се изказва с неособено ласкави думи за своя учител, който иска да изгради собствена поетическа школа в България и се упражнява върху стиховете на Екатерина Ненчева и най-вече върху нейните.

“Яворов ни даде

първоначалния

тласък

да налучкаме пътя си, но стиховете ни ставаха полунегови, полунаши. Той не ни чувстваше чрез самите нас, а ни налагаше своя начин на изживяване”, казва Дора.

Дора не желае да се подчини на абсолютния контрол, наложен от Яворов върху мислите и чувствата ѝ. Тя не вижда себе си като плаха гълъбица в ноктите на орела в Яворовото стихотворение “Демон”. Заминаването ѝ за Швейцария донякъде е бягство от полета на неговия дух, който не може никога да стане неин.

Дора иска да намери себе си на собствена територия. Всъщност писмото на поета Петко Росен, в което той споделя, че

Дора не обича

Яворов,

е само повод за раздялата им, защото тя не е онова мочиче, което ще дари поета с “капка чиста вода сред блатото на живота”. Друг образ! От години поетът очаква музата на най-възвишените си стихове. За миг образът на Дора се слива с този на вдъхновителката от “Две хубави очи”. Само един миг на припознаване, който според Дора прави този стих и неин.

“Аз повярвах в Бога, вярвам и във вас, Дора - пише поетът, - за първи път подир много години аз се молих пред тайната, която бди над нас, и пред вашия образ”, пише Яворов.

“Когато се върнах в София - четем в спомените на поетесата, - помислих, че лично може да се разберем, и подирих поета в кабинета му в Народния театър. Извади от портфейла си едно малко портретче и ми го подаде. Мина! “Ето кой е вече в сърцето ми”, каза той. И като забеляза, че съм силно смутена, добави: “Все пак остават “Безсъниците”, които са вдъхновени от вас”.

Когато Дора посещава вече слепия Яворов, тя коментира: “От друг свят се е върнал. Пил е вече от вечните води, от които ние си боим да пием, и самотата му е прекрачила прага на другия свят...”

Навярно Дора се е чувствала при тази среща като в театъра, когато Яворов ѝ е показал портретчето на Мина. Или напротив, внезапно е усетила как стиховете му се връщат в душата ѝ заедно с думите от всички негови писма - като последен, но и първи урок.

Яворов никога няма да узнае, че под хладната маска на хроникьора Дора все повече прилича на него - един истински гост на живота си - чужд и сам, но голям поет.

Дора -

единствената

муза в неговата

поезия,

която е боец и се опитва дори да превърне него в своя муза, и раздялата им е провокирана от силата на тяхната индивидуалност.

Това е разказът на Явора Стоилова. Тя пише пиеса за връзката на Дора Габе и Яворов. В постановката “Маските на музата” ролята на добруджанската поетеса изиграва Василия - покойната дъщеря на Явора, която се прости с живота си след дълга битка с анорексията, а Христо Чешмеджиев е Яворов.

Дора Габе се запознава с един от най-големите чешки поети Витезслав Незвал (1900 – 1958) на премиерата на негова поема. През следващата година двамата започват да работят върху превода на чешки език на книгата “Някога” и между тях пламват нежни чувства. Срещат, когато Габе посещава чешката столица, и си кореспондират.

В НТ “Иван Вазов” може да се види любопитен поглед към живота и тайните на Дора Габе в пиесата “Две”, преплетени с тези на Елисавета Багряна - вечните съпернички. Столетнички! Автор е Таня Шахова. Играят Бойка Велкова - Дора Габе,  и Мария Каварджикова - Багряна.