200 г шоколад получавал за всеки час в небето фелдфебел Трифон Ковачев

На 96 г. бившият военен пилот сам се грижи за градината си

Фелдфебел Трифон Димитров Ковачев от Сливен дочака на 96 г. да бъде признат официално за ветеран от Втората световна война. Връчили му удостоверението тази година на 26 март - деня, в който преди 105 г. паднал Одрин под напора на българската войска в Балканската война.

Странната история разказва полковникът от запаса Николай Тодоров, председател на Областната организация на Съюза на ветераните от войните в Сливен. Проблемът се оказал в това, че ветеранът по закон трябвало да е воювал на чужда територия. А като военен летец бай Трифон винаги излитал и кацал в България, макар да воювал в небето чак над Хърватия и Унгария и да е участвал в Дравската епопея. Но не бил спал в чужбина, както се изразяват военните. Друг проблем се оказал фактът, че в списъците на неговия 6-и изтребителен полк е записан като Трифон Дим. Ковачев и дълго време че чудели дали презимето му е Димов или Димитров. "За да стане ясно истината, много ни помогнаха от Централния военен архив във Велико Търново", споделя о.з. полковник Тодоров. Открили го по рождената му дата - 1 декември 1921 година.

Със своите 96 и половина преживени години Ковачев със сигурност е най-възрастният жив български военен летец. Запазил е добрата си форма, дори

през май участва в

поход по стъпките на

Първа българска

армия,

посети Сърбия и Унгария, а преди дни си намери повод да почерпи съседите.

“Случи се така, че най-напред като летец на изтребител се бих в небето срещу англо-американците на страната на германците, след това водих въздушни боеве срещу немците в съюз с руснаците. Но винаги бях войник от българската армия”, разказва пред “24 часа” ветеранът.

Историята му е почти неизвестна, защото досега не бил признат за ветеран от войните и не е имал срещи с медиите.. Но тази година на 9 май го убедили да сложи военната униформа с ордените и медалите и така бил “разконспириран”.

“Роден съм в старозагорското село Дъбово. Изкарах училище в Казанлък, викахме му механотехникум, но там в началото не ни признаха средно образование. Затова в армията си останах фелдфебел - старшина. И преди, и след 9 септември 1944 г., не ме произведоха подофицер или офицер. Никога не съм членувал в партии. Веруюто ми като войник беше да бъда честен и трудолюбив и може би заради това

съм служил без

проблеми и в

царската армия, и

при комунистите”,

казва бай Трифон. Макар и безпартиен, накрая му гласували доверието да лети в щабното звено заедно с командира на полка.

В училището учели за ковачи, шлосери, леяри и стругари едновременно. Тази "разнопосочност" после много му помогнала, когато в казармата трябвало през 1942 г. да изкара школата за военни летци.

Когато го взели войник през 1942 г., Втората световна война била в разгара си. Първо го пратили оръжейник в Карлово, но класният му наставник от Казанлък убедил началника на школата за военни летци да обучи момчето при себе си. Трифон вече бил сирак, останал с 2 сестри и по-голям брат.

“Учихме 6 месеца. Започнах на чешки самолети изтребители Avia, викахме им догани. После дойдоха “Чайките”, също чешки, летях и на германските “Месершмит”. От съветските първо се качих на “Як”. Идваха съвсем нови, още с пломбите, фина работа. Горях от желание да бъда в небето, защото не бях страхлив”, спомня си старшината.

С идването на Червената армия във въздуха нищо не се променило кой знае колко, но

започнали да се

обръщат към

по-старшите по чин

с “другарю” вместо

с “господине”

Е, поне в началото българите все още били със старите си немски машини и във въздуха понякога се обърквали кой срещу кого воюва. Но имало една сериозна разлика във философията на немската и на съветската армия. Заради загубите си по фронтовете и разбитата икономика на Германия, въздушните сили на немците "Луфтвафе" нямали достатъчно самолети и немските им инструктори им казвали: "Вие може да загинете, но трябва да спасите машините. Самолетите ни не стигат". При руснаците било обратното: самолети много, пилотите не достигат, им доверявали те.

Като летец на изтребители задачата му винаги била да прикрива бомбардировачите и да води бой с изтребителите на противника. Вдигал се е през 1943 и 1944 г. много пъти срещу англо-американските пилоти - и когато летели над България, за да бомбардират петролните рафинерии в румънския град Плоещ, и за да брани София и други български градове от техните бомби. Не било лесно - съюзниците нахлували с много самолети, съотношението на силите във въздуха обикновено било 5:1 или дори 7:1 в тяхна полза. “На жива смърт отивахме”, обобщава ветеранът.

Летели в ескадрила по 4 изтребителя. Били разделени по двойки - в началото единият атакува, другият го охранява отзад. След това - обратно. Помежду им имало радиовръзка.

Вдигал се е до

10 хиляди метра,

но задължително

с кислородна маска

“Слага се на 4 километра височина. Без нея по-нагоре човек започва да губи разсъдъка си, да става весел, както казвахме”, не е забравил пилотът.

Когато англо-американците идвали, паролата била “Кравата наближава границата” и българските летци излитали веднага. Така било и на 20 декември 1943 г., когато загива поручик Димитър Списаревски. Във въздушен бой срещу прииждащите над София английски и американски бомбардировачи неговият “Месершмит” е поразен. Разбирайки, че няма да се спаси, Списаревски насочва самолета си върху водещия американски бомбардировач, врязва се в него и го разцепва във въздуха. После самолетът на българския пилот се разбива във височините край Пасарел.

“С него се познавахме, служихме заедно в орляк 3/6 на летище Божурище. Беше по-голям от мен с 5 години, едър мъж. Когато се ръкувахме, ръцете ми винаги се губеха в неговите. Любимото му обръщение към момчетата беше малко нецензурно, но дори и към приятелите си той се обръщаше с "куре". В свободното си време играехме волейбол, шах и табла", спомня си още Ковачев.”, спомня си Ковачев.

В школата, а и след това, ги учели, че таранът е крайна мярка в авиацията, само за критична ситуация. “Във въздуха си сам, защото летяхме на едноместни самолети. Бяха въоръжени с по 2 картечници и 1 оръдие. Най-сигурното спасение е да си отваряш очите на четири”, така смята и до днес ветеранът, който видял много смърт край себе си през войната..  

Разказва, че веднъж, вече в Първата фаза на Втората световна война, когато българската армия воюва на страната на антихитлеристката коалиция, свалил немски самолет. Но и немският пилот успял да го рани в дясното рамо и се оправил чак след операция в София.

Трифон Ковачев служил най-напред на летището Марино поле край Карлово, после в Божурище и Доброславци.

“На нас, летците, в сила беше 31-ва разкладка за храната. Винаги ни сервираха

месо, полагаше ни се

и предстартова

закуска

Когато полетите бяха планирани, пред самолета готвачът ни носеше нещо, замесено от тесто. При германците имаше правило, според което за всеки летателен час получавахме по 200 г шоколад. Аз моя го събирах в едно чувалче и го носех вкъщи. Но немците бяха по-студени хора, помня, че техните инструктори се хранеха отделно от нас. А и техният самолет “Месершмит” ми изглеждаше тромав. Като стигнеше скорост от 450-500 км в час, започваше да трепери, сякаш ще се разпадне. Руснаците сядаха с нас, българските летци, на една маса", това е друг спомен на ветерана.

Оженил се през лятото на 1945 г. На сватбената си снимка е с военната униформа, защото брат му не му дал единствения си костюм. Със съпругата си Пенка, която била от Карлово, се познавали по-отрано, но преди 1944-а военните не му позволили да се вземат - момичето било текстилна работничка и се опасявали да не му повлияе зле идеологически.

По време на службата си дочакал и съветските реактивни самолети, но напуснал армията доброволно през 1956 г. "Скарахме със заместника по политическата част. От 1952 г. служих в Доброславци и живеехме със семействата си в авиоградчето там. Жена ми беше приятелка със съпругата на един от пилотите и тя често идваше у нас. Добре, но ЗКПЧ-то й хвърлил мъжки поглед. Веднъж, когато мъжът й бил в друго поделение на курс, а тя отишла да иска от него по-широка квартира, той й предложил любовта си. Жената отказала, но заместникът решил, че тя си има работа с мен, защото често ни гостуваше. И започна да се заяжда по време на разводите сутрин, като все ме питаше пред строя: "Здравей, Ковачев! Ти мъж за две жени ли си?". Първо премълчавах, после му отговорих: "Май ти си за две жени, аз не съм". И си тръгнах от армията.

Преди да се пенсионира, Трифон Ковачев се връща към първоначалната си военна специалност - оръжейник. Грижи се като оръжеен техник за оръжието в милицията - първо в Казанлък, после и в Сливен.

Признава, че в началото след уволнението си от армията често летял на сън. Какво ти летене, направо

сънувал, че хвърчи

във въздуха, и то

без самолет

В действителността пак се качвал на самолет - негов бивш командир, който работел на тогавашното сливенско летище Бършен, понякога го канел “да направят по едно завойче” във въздуха с учебните самолети. Качвал се е и в голяма пътническа машина, когато ходил на гости на внуците в Германия и Франция.

Макар и почти на 97 години, бай Трифон е в добро здраве и сам се грижи за градината на вилата си под Карандила край Сливен. “Това го крепи”, смятат колегите му ветерани, с които често играе шах, ходи дори и на турнири.

От 12 г. е вдовец. От дългия си семеен живот не успял да разбере само една постъпка на жена си Пенка - преди време тя изгорила всичките им албуми. В огъня изчезнали снимките на другарите му от армията, на самолетите. “Май нещо ревнуваше, знам ли”, чуди се и досега бай Трифон. Успял поне да запази сватбената фотография, за да се види какъв напет летец е бил в старшинската си униформа на млад военен пилот.

Когато го поканих за снимка, той каза, че има едно златно правило при летците - те се снимали винаги с поглед нагоре, към небето. Спази го и за нашата "фотосесия".