Мъжки хомоласки спасяват снимането на "Септемврийци"

“Песен за човека” е посветен на поета Никола Вапцаров

“От всички изкуства за нас най-важно е киното!” Този лозунг с автор Владимир Илич Ленин висеше на стената на всеки киносалон у нас. Досещете се, че става дума за времето, когато още имаше киносалони, тоест преди 1989 г.

Да, Ленин наистина е казал подобни думи, но е имал предвид не киното изобщо, а нуждата да бъдат заснети кратки популярни филмчета, които да покажат на неграмотното руско население как да използва торфа като гориво. Но понякога комунистическата пропаганда наистина не знае граници в “полета на мисълта” си.

За разлика от Русия количествата от торф в България са оскъдни и обикновено попадат в защитени местности, така че нашето кино не е имало задачата да прави такива документални филмчета.

А в игралното БКП насочва кинотворците към два основни извора на вдъхновение - “героичното минало и изграждането на светлото комунистическо бъдеще”.

Така след “Калин Орелът” и “Тревога” са заснети “Утро над родината” (1951) - за устрема на бригадирското движение, “Данка” (1952) - за борбата на работническата класа за социална справедливост, “Под игото” (1952), “Наша земя” (1953) - за граничарите, които бранят завоеванията на социалистическата революция...

През 1954 г. излиза първият ни

игрален филм,

посветен на

конкретна личност

- “Песен за човека”. “На фона на политическия живот в България” в навечерието на Втората световна война се разкриват моменти от живота и революционното дело на поета Никола Йонков Вапцаров”, гласи анотацията в том 1 от илюстрованата филмография на Българската национална филмотека.

Никола Вапцаров, разстрелян за противодържавна дейност на 23 юли 1942 г., не е особено популярен в първите години след 1944-а.

Приет е посмъртно в Съюза на българските писатели през 1947 г. През 1948 г. излиза книгата на Младен Исаев “Поема за Вапцаров”. Първото официално честване на поета е в края на 1949 г. в квартално салонче във Варна - града, в който той завършва Военно-морското училище.

И едва след 1952 г., когато Вапцаров по предложение на испанската революционерка Долорес Ибарури получава Международната награда за мир, комунистическата пропаганда се усеща какъв силен коз държи в ръцете си. Тя развява неговото име, обявява го за свой апостол и започва да преиздава единствената му стихосбирка “Моторни песни”.

И сценарият на “Песен за човека” попада в точното време на точното място и в добре разорана нива. Негов автор е Христо Ганев, бивш партизанин и кореспондент в Отечествената война.

През 1950 г. той завършва кинодраматургия в Москва и това е дипломната му работа. Режисьор е Борислав Шаралиев, който също дебютира в киното. В главната роля е Динко Динев, който има голяма физическа прилика с Вапцаров. А в ролята на живата тогава съпруга на поета - Бойка, се снима Николина Лекова. Масовите сцени са заснети с участието на работници от завод “Сталин” - Кочериново, и моряци от варненско поделение.

Филмът има голям зрителски успех, защото хората вече са заобичали поезията на Вапцаров. И то не заради напъните на властови и литературни фактори, а заради нейната сила и съзвучност с настроенията в онези години. Чак след 5 години - през 1959 г., сценаристът Христо Ганев получава Димитровска награда за сценария на “Песен за човека”.

Под №8 в българското киноброене е филмът “Септемврийци”. От “народната победа” на 9 септември 1944 г. са минали едва десет години и, изглежда, никой от кинотворците, а и идеологическите ръководители не смее да посегне към тази сакрална тема. Още е горещ картофът, още са сложни отношенията между различните групировки и слоеве във властта, още са живи повечето от участниците в антифашистката съпротива и вървят тихите и не толкова тихи сплетни и спорове кой е бил герой и кой предател.

Виж, от “първото в света антифашистко въстание” през 1923-а за минали повече от 20 години и то може да бъде заснето на филм и използвано за възпитание на поколенията в революционен дух.

И тук, както и във филма за Вапцаров сценарият е дипломна работа - този път на Анжел Вагенщайн. Самият той го определя като “съмнителен по качество”, но

за който е получил

оценка 6 във ВГИК

И това било поредно доказателство за “широтата и щедростта на руската душа”.

Сценарият му е дипломен, но той вече има завидно за възрастта си участие в полагането на основите на българското кино. Почти сам написва сценария на “Тревога” по едноименната пиеса на Орлин Василев и е съсценарист с Хаим Оливер в “Наша земя”.

През есента на 1953 г. край малкото градче Берковица, което се намира недалеч от гара Бойчиновци и град Фердинанд, започва да се снима филмът “Септемврийци”.

Режисьор е Захари Жандов, на когото викат Световнио. В ролята на попа е популярният тогава актьор Иван Братанов.

За масовите снимки на гара Бойчиновци е докарана много войска, настанена в палатки. Два месеца обаче вали почти непрекъснато и не може да се снима. Един хубав ден облаците се вдигат, дори грейва слънце, режисьорът събира щаба си и нарежда армията да е на пълна боева нога, актьорите по спешност да изтрезнеят, гримьорките да са на линия, реквизиторите да подготвят оръжейния арсенал, включително и оръдието на поп Андрей и т.н.

И в този момент се обажда Данчо Байкушев, “трънският шерпа на Жандов по стръмните и каменисти пътеки на филмопроизводството”, както го нарича Вагенщайн:

“И да грее слънце, и да не грее, нема значение, другарю Жандов - снимки нема да има. Всички требва да бъдат пуснати да си идат в София за една седмица отпуск. И без това отдавна не сме си ходили. Нема как иначе, другарю Жандов, това е положението!”

Натрупалото се напрежение в режисьора изригва: “Как в София, бе? Ти луд ли си?”

Байкушев спокойно обяснява: “Аз не съм луд, луд е Шерито. Не е получавал почивни дни от месеци и утре заминава при своичкия си в София. И така му говорих, и иначе - заминава си. Тъй е по кодекса, вика, писане е черно на бело. И ще ви дам на съд, вика, за нарушението. Работническата класа, вика, има ли право на почивни дни, или нема?!”

“Каква работническа класа са готвачите, бе? - продължава да с гневи режисьорът. - Откога и те станаха работгническа класа? Кажи ти бе, Драганов!” Вълчо Драганов е партиен секретар на продукцията и думите му не подлежат на коментар: “Класа са. Щом са трудещи се, значи принадлежат към работническата класа и имат трудови права!”

Оказва се, че Шерито, главният готвач в стола на снимачния екип, бил зажъднял за ласките на любовника си и, възползвайки се от Кодекса на труда, ползва правото си на почивка. А с гладна войска и артисти снимки не са възможни.

Всички в киното знаят, че

Шерито е с

нетрадиционна

сексуална ориентация,

но пък е отличен готвач. Никой не може да го спре, защото никой не смее да наруши съответните клаузи на трудовото законодателство. Жандов помръква и отчаяно пуши и в този момент пак се чува гласът на Байкушев:

- Добре, другарю Жандов. Ако утре има слънце, че снимаме. Край!

- Как ще снимаме, щом Шерито заминава? - пита тъжно режисьорът.

- Нема да замине. Я че го... таковам! Колко му е - щом требва, че го таковам и толкоз! - отсича Байкушев.

Какво точно се е случило между Байкушев и Шерито в онази нощ остава в тайна, но на другия ден слънцето изгрява и гара Бойчиновци е превзета от възстаналия народ!

След време филмът тръгва по екраните, а Джеки Вагенщайн и днес се пита: къде, в кой том от историята на българското кино е записан вдъхновеният подвиг на Данчо Байкушев, сравним с героизма на съветския солдат Матросов, заприщил амбразурата на врага с гърдите си?!