Предлагаме ви откъс от книгата на Скот Адамс – „Разкъсана земя” – за едно египетско момиче от интелектуално семейство, което обаче предпочита да следва политическите си убеждения пред това да се възползва от удобствата на добре уредения живот. След като се жени за мъж с нейните убеждения, двамата преодоляват редица трудности и несгоди, но не се отказват от своите каузи.
1. Лайла Суейф
Египет
В кафе Garden в Кайро Лайла Суейф изтръсква последните остатъци от цигарата си, покашля се леко и посяга към нова цигара.
Лайла Суейф участва в първата си политическа демонстрация, когато е едва 16-годишна. Това става през 1972 г., когато протестиращите искат нещо толкова естествено за студентите – по-достоен живот, по-голяма свобода на изразяването. Но те имат още едно искане, което е по-специфично за арабския свят: египетският президент Ануар Садат да започне война за възвръщане на Синайския полуостров, превзет от Израел в Шестдневната война през 1967 г.
Арабско-израелската война от 1967 г., известна още като Шестдневната война, или Юнската война, се води между Израел и арабските й съседки Египет, Йордания и Сирия. Провежда се от 5 юни до 10 юни 1967 г. От израелска гледна точка тя е предпазна военна кампания, целяща преустановяване на натиска на съседните арабски държава върху Израел и предпазване на еврейската държава от унищожаване.
Още при първите си участия Лайла ще се убеди в силата на гражданското неподчинение – Садат напада Израел още следващата година. Това, което Лайла не е предвидила, е последвалият гняв на родителите й. Само два часа след като тя се присъединява към протеста на каирския площад „Тахрир”, майка й и баща й я проследяват и замъкват тийнейджърката обратно вкъщи. „Тогава разбрах, че е по-лесно да предизвикаш държавата, отколкото родителите си” – казва тя.
Лайла е родена в привилегированата среда на интелектуална свобода. Родителите й са университетски преподаватели, а по-голямата й сестра – Ахдаф Суейф, е една от най-известните съвременни египетски писателки. Още от ранните си младежки години тя гравитира към левичарската политика. Докато следва математика в Каирския университет в средата на 70-те години на миналия век, тя среща бъдещия си съпруг Ахмед Сейф, който вече е лидер на нелегална комунистическа студентска клетка, призоваваща към революция.
По това време Египет отдавна вече се смята за политическа столица на Близкия изток, родно място на революционни движения и идеи. В по-ново време той дължи това свое реноме най-вече на един политически мъж: Гамал Абдел Насър.
През 40-те години на XX в. заедно с останалата част на Близкия изток Египет не създава много грижи в глобален план, защото европейските сили още преди десетилетия са наложили своята воля над региона. Това започва да се променя в края на Втората световна война с откриването на огромни петролни полета и с рухването на британската и френската колониална империя. Темпът на промени сериозно нараства, когато Насър и неговото Движение на свободните офицери отхвърлят марионетния крал, поставен от Запада през 1952 г.
Движение на свободните офицери, или само Свободните офицери, е тайна организация в Египет, осъществяваща Юлската революция, в хода на която е свалена монархията в държавата. Основана е от Гамал Абдел Насър през лятото на 1949 г. след поражението на Египет в Арабско-израелската война.
Като лидер на „Арабския социализъм” Насър постепенно се превръща в галванизиращата фигура в арабския свят, става народен говорител в едно арабско общество, дълго време доминирано от чужденци и от възпитани на Запад елити. Популярността на този силен човек съществено проличава и при проблемите, срещу които той се противопоставя: колониализма, империализма и най-скорошния и продължаващ пример за намесата на Запада в региона – държавата Израел.
Насър успява да вдъхнови много други бъдещи арабски лидери дори и в някои от изкуствените държави на Близкия изток, създадени от европейските сили. През 1968 г. воюващите офицери, вдъхновени от баасистката („съпротивителна”) философия – полусоциалистическа форма на панарабизма, вземат властта в Ирак и Сирия. Следващата година към тях се присъединява и либийският лейтенант Муамар Кадафи със своята „трета универсална теория”, която отхвърля традиционната демокрация в полза на властта на „народните комитети”. И в трите въпросни страни, също както и в Египет, покровителстваните от Запада монарси или парламенти са обезвластени или свалени.
Панарабизъмът е идеология, проповядваща обединението на страните от Северна Африка и Западна Азия от Атлантическия океан до Арабско море, познати като арабския свят. Той е тясно свързан с арабския национализъм, според който арабите са една нация. Популярността му достига апогея си през 50-те и 60-те години на XX в. Застъпниците на панарабизма често възприемали социалистически принципи и са били строго против западната политическа намеса в арабския свят. От друга страна, цели да направи арабските страни по-силни, формирайки съюзи и икономическо сътрудничество.
Но Насър притежава и едно предимство, което другите самодръжци в региона нямат. С чувството си за национална идентичност, което се корени хилядолетия назад в историята, Египет никога не е изглеждал застрашен от опасността да бъде разпокъсан на части. Центробежната сила на племената или родовете, или сектантската принадлежност там просто не съществуват в такава степен както в Сирия или Ирак. Същевременно дългата традиция на относителен либерализъм в Египет допринася за създаване на разнороден политически пейзаж, чийто спектър се простира от крайни комунисти до фундаменталистки ислямисти.
Част от гения на Насър се крие в способността му да свързва напълно различни идеологически елементи и той го върши успешно, призовавайки и едните, и другите към олтара на египетската национална гордост и към една общо споделяна антипатия към Запада – наследена може би от близо 70-годишното грубо и силово управление на Британия. И въпреки че консервативните ислямисти са разтревожени от стъпките на Насър към по-нормално светско управление, повечето от тях го смятат за герой, който национализира западния бизнес в страната и се противопоставя на Великобритания, Франция и Израел по време на Суецката криза от 1956 г.
Подобно на тях, градските либерали като семейството на Суейф – които отхвърлят управлението му с желязна ръка, защото той всъщност е военен диктатор – в крайна сметка също го приветстват за ръководеното от него международно Движение на необвързаните държави, за гордо вдигнатата му глава пред заплахите и натиска на Съединените щати, които се опитват да вкарат Египет в своята орбита по време на Студената война. Това са средствата, с които Насър и неговият наследник Ануар Садат поддържат властта си: като играят ту наляво, ту надясно в зависимост от случая, като бързо преминават към декларации, призоваващи към единство, когато е необходимо да се насочат срещу външен враг (или да успокоят вътрешни напрежения). Това маневриране води до много странни политически резултати, включително и до първия протестен поход на Лайла Суейф.
Лайла и Ахмед работят за левичарски каузи заедно по време на следването си в Каирския университет и се женят през 1978 г. Същата година политическият пейзаж в Египет се обръща с краката нагоре. През септември Садат подписва споразуменията от Кемп Дейвид, водещи до мирен договор с Израел, под знака на откритото съдействие на САЩ. Поразителната смяна на политическия фасон автоматично прехвърля Египет в лагера на клиентелистките държави, гравитиращи около Щатите, и го изолира от останалия арабски свят. Това, което Западът приема като акт на смелост от страна на Садат, е възприето от повечето египтяни като акт на предателство и национален позор. Сигурно такова е било виждането и на Лайла и Ахмед. Именно в навечерието на мирния договор от 1979 г. някои мъже от нелегалната клетка на Ахмед започват да купуват оръжия от черния пазар и да замислят въоръжени акции срещу правителството. Тези планове обаче не стигат до край. Вместо това се създава мрежа от ислямистки заговори, което по време на парад в Кайро през октомври 1981 г. води до убийството на Садат при престрелка.
Месец по-късно Лайла ражда първото си дете от Ахмед, момче, наречено Алаа. Животът им става все по-неполитичен и центриран около дома и семейството, но през 1983 г. Лайла – тогава на 28 години, все пак излиза от тясната семейна орбита, за да заеме новия си пост като преподавател по математика в Университета в Кайро. Нормалният живот грубо е нарушен, когато наследникът на Садат – Хосни Мубарак, нарежда политическо прочистване в името на сигурността. Между попадналите в чистката са Ахмед и колегите му от нелегалната клетка. Жестоко измъчван, докато не подпише пълно признание, Ахмед е пуснат от затвора в очакване на съдебна присъда. В края на 1984 г. присъдата е окончателно решена и новините са мрачни: Ахмед е признат за виновен в притежаване на незаконни оръжия и осъден на пет години затвор.
По това време Лайла е във Франция, където работи върху докторантура във връзка със своите математически науки, но когато става известна присъдата над Ахмед, тя бърза назад към Кайро със сина им Алаа. Благодарение на един любопитен момент в египетския закон присъдите за провинения, свързани със сигурността, каквато е и тази на Ахмед, би трябвало да бъдат потвърдени от президента – процес, който обикновено отнема няколко месеца и през които осъденият все още не е задържан. Това представлява за двамата изкусителен избор.
– Трябваше да решим – казва ми Лайла, която сега е на 60 години. – Дали той да прекара пет години в затвора, дали да потърсим начини да го изведем извън страната, или пък да минем в нелегалност и да се крием? – Тя повдига небрежно рамене. – Е, решихме да се скрием.
Няколко месеца наред двамата живеят като бегълци с техния тригодишен син. В крайна сметка и двамата разбират, че това е напразно усилие.
– Той не желаеше да напусне страната – разказва Лайла, – а ние не можехме да се крием постоянно. Затова реши, че е по-лесно да излежи петте години, и се предаде на властите.
Но за Лайла това не е толкова лесно. Тя забременява по време на краткото бягство с Ахмед и не след дълго ражда второто им дете – момиче на име Мона.
В затвора Ахмед получава нещо като Небесно провидение. Продължавайки затоплянето на отношенията между Съединените щати и Израел, започнато от Садат, Мубарак също наследява и негодуванието от капитулантството в очите на много свои сънародници. Той е неспособен да постигне национално единение пред страха от външен враг – така старата и поизтъркана карта не служи вече, защото Египет се озовава в едно легло с по-раншните си врагове. Мубарак търси друго решение, за да удържи реда, и успява да създаде една грижливо прицелена система на противопоставяне – така левичарите са изправени срещу войнстващата опозиция от ислямисти. Ахмед, оказал се в затвора заедно с хора от двете крайности, вижда на практика как работи новата стратегия дори когато става дума за най-основни човешки права.
Както той споделя по-късно пред Джо Сторк от организацията „Хюман Райтсуоч”:
– ...Комунистите тайничко казват: „Няма значение, че измъчват ислямистите”, а ислямистите на свой ред викат: „Защо пък да не измъчват комунистите?”.
Решен да се бори за правни реформи, в затворническата килия Ахмед се посвещава на изучаване на юридическите науки. За по-малко от месец след освобождаването му от затвора през 1989 г. той вече се дипломира като юрист. Това поставя бившия политически затворник и съпругата му на кръстопът. С Лайла, като щатен професор в Университета в Кайро, и Ахмед в новото си качество на юрист двойката има възможност да води спокойно съществувание сред елита на Кайро. Вместо това и с цената на огромни лични жертви те ще се хвърлят още по-дълбоко в разширяващите се египетски вълнения, опитвайки се да обединят различни сили, чието взаимно противопоставяне години наред е било от изключителна важност за оцеляване на самото правителство.
Из „Разкъсана земя”
Книгата може да поръчате тук! 
Коментари (0)
Вашият коментар