Швейцарска банка помагала на американци да укриват данъци

Как и защо се конкурират банките помежду си? По какъв начин привличат клиенти? Какви са механизмите им на работа? Защо все повече обръчът около данъчните оазиси се стеснява? Каква е причината американците да ползват услугите на швейцарската банка „Ю Би Ес”? Отговорите на тези и други въпроси ще откриете в текста по-долу, част от книгата на Сузане Шмит – „Пазар без морал”.

КОНКУРЕНЦИЯТА МЕЖДУ БАНКИТЕ

Глобализацията означаваше за банките не само по-широко поле за действие и по-високи такси – положителни неща за тях, тя имаше и отрицателен аспект: засили се конкуренцията между банките, защото всяка искаше най-голямото парче от тортата. Независимо от ефектите на глобализацията в края на 90-те години конкуренцията между банките се изостри заради заличаването на границите между инвестиционните и търговските банки. От 1999 г. на търговските банки в САЩ бе разрешено да извършват и инвестиционно банкиране. За бизнеса с фирмени клиенти и инситуции последствието беше, че бизнесът, типичен за търговските банки (кеш мениджмънт, кредити, валутни сделки), съвпадна с типичното инвестиционно банкиране (услуги, ориентирани към капиталовия пазар като поглъщания и сливания, секюритизации, емитиране на акции и облигации) и едва ли не всеки се конкурираше с всеки във всяка сделка. Към това се прибави и неравномерно нарастващият технологичен напредък на финансовата система. Банките с най-нови технологии, често оборудвани според спецификата на клиентите си, можеха да предложат по-добро обслужване. И в сферата на технологиите конкуренцията беше жестока.

Състезанието между банките, особено в инвестиционното банкиране беше разпалено. На мода дойдоха ранглистите и те се следяха внимателно. В тях редовно се изброява коя банка в кой сегмент прави най-добрите сделки. Ако дадена банка остане назад в списъка, това се отразява подробно в специализираните издания и банковата й стратегия се поставя под въпрос. Не само от наблюдателите на пазара, но и вътре в нея. Ръководителят на съответното звено трябва да даде обяснение и е възможно да изгуби работата си. Ранглистите продължават да имат прекалено голямо значение.

Следствие от изострянето на конкуренцията беше преследването на възможно най-високи рендити на собствения капитал. По тях се измерваше успехът на дадена банка и съответно се развиваше курсът на акциите й (и, както вече знаем, бонусът). Често за сравнение се вземаха преуспелите американски инвестиционни банки, но преднамерено се пропускаше фактът, че те бяха много по-малко регулирани от търговските банки и затова можеха да извършват много по-рискови сделки.

Шефът на Дойче Банк Йозеф Акерман, например, обяви през 2005 г. като цел на рендита от собствен капитал 25 % преди облагането с данъци и си остана при така набелязаната цел, въпреки че след финансовата криза банките плават в много по-трудни води. 25 % бяха (и са) много амбициозна стойност. Тя не би могла да се постигне само с повече сделки и намаляване на разходите. Затова бяха откупени обратно много собствени акции. Това изстрелва рендитите нагоре, но собственият капитал се свива и в тежки времена не е на разположение. Ето защо откупуването на собствени акции е нож с две остриета. Глупаво е да се иска банките постоянно да произвеждат толкова високи рендити. Ще ми се да видя човека, който ще обясни достоверно, как една банка сама ще постигне повече добавена стойност от едно промишлено предприятие или предприятие в сферата на услугите.

Инвеститорът винаги трябва да сравнява своята инвестиционна рендита с доходността на някоя сигурна или смятана за безрискова държавна облигация. Доходността на държавната облигация отразява цената, която тя има, заради предоставения капитал. Разликата с една частна инвестиционна рендита се появява поради по-високия риск при нея в сравнение с държавната облигация. Разликата в доходността, „рисковата премия”, за инвестициите в акции по принцип е по-голяма от тази за облигации. Премиите за рамш облигации от своя страна са по-големи от тези за облигации на предприятия, които се оценяват от рейтинговите агенции. За инвеститорите, които използват долари, за мащаб служи една облигация на САЩ, а за инвеститорите, които се основават на еврото – немската облигация. Бондовете в момента носят почти 3,5 %. Ако някоя европейска банка отбелязва доходност от 25 % преди данъците, то доходността нето е по-малка, вероятно около 18 %. Спрямо бондовете това означава надбавка от почти 15 % – това е рисковата премия. Толкова висока премия обаче е оправдана само, ако банката поема много големи рискове. Тя е възможна единствено, защото банките разчитат на подкрепа от страна на държавата – Moral Hazard!

Освен усилената конкуренция (и перспективата за висок бонус) има и още една причина за задаване на високи целеви рендити: банките изискват прекалено много пари за продуктите си, „продажната им цена” е твърде висока, маржът на печалбата им е несъразмерен. (Огромните отчисления, направени по време на кризата, нямаха нищо общо с маржа на печалбите, а със спекулативни загуби.) Първи въпрос: Защо клиентите плащат за това? Ами в този случай клиентите не са частни лица, които оперират със собствени пари. При големите пари се касае за големи институционални клиенти като инвестиционни фондове, други банки или големи концерни и отговорни в тях са служители, администратори или мениджъри, които разполагат с парите на други хора. В такъв случай спокойно можеш да се съгласиш с високата „продажна цена” – твоето портмоне няма да изтънее. Тези хора са много по-загрижени да се изравнят с водещите на пазара – така след това никой няма да ги упрекне, ако сделката не се окаже толкова прекрасна, колкото е изглеждала.

Втори въпрос: Как завишената цена се съгласува със силната конкуренция? Голямото инвестиционно банкиране навсякъде по света се осъществява от един олигопол, от една дузина банки. Колкото и силна да е конкуренцията вътре в този олигопол, продажните цени в общи линии се поддържат, конкуренция по отношение на цените почти не съществува. Гарван гарвану око не вади. Този феномен е още по-учудващ поради факта, че резултатите на банките от олигопола си приличат и че много от услугите за инвестиционните банки са чиста рутина. Да, „Голдман Сакс” (Goldman Sachs) са водещи на пазара, особено благодарение на отличните си връзки на най-високо политическо равнище, но в действителност човек трябва да търси с лупа качествените разлики в продуктите. Много говори списъкът на инвестиционните банки, които през есента на 2009 г. консултираха британското правителство, частично одържавената Роял Банк ъф Скотланд (Royal Bank of Scotland – RBS) и „Лойдс” (Lloyds) при новото емитиране на акциите им: „Ю Би Ес” (UBS), „Морган Стенли” (Morgan Stanley), „Мерил Линч”, „Ситигруп” (Citigroup), „Голдман Сакс”, „Хонконгската и Шанхайска банкова корпорация” („Ейч Ес Би Си”), „Джей Пи Морган”, „Казнов” (Casenove, част от „Джей Пи Морган”), „Кредит Суис” (Credit Suisse), Дойче Банк. Почти никой не липсва, олигополът присъства навсякъде.

Вярно е, че някои стандартни продукти и големи кредити поевтиняха по време на голямото прегряване и поради изострената конкуренция. Но не бива да се заблуждаваме. Раздаването на кредити в много случаи ставаше с микроскопичен лихвен марж, но не без основание банката се надяваше, че същият клиент ще й възложи и сделка от инвестиционното банкиране, носеща големи такси. Евтиният или дори „безплатен” кредит беше сиренцето, с което се ловят мишки. Имаше и други примамки, за да се услади сделката на клиента. Например т.нар. Covenants-Lite. При ковенантите, регламентирани в договора за кредит, се касае за условия за получателя на кредита, които служат като застраховка на отпускащия кредита. Те са задължителни при сериозно отпусканите кредити. Напоследък все по-често тези клаузи бяха пропускани с оглед на следваща сделка. Така банката се излага на всякакви вмешателства и посегателства при заплаха от необслужване на кредита.

Договорите с Covenants-Lite често бяха използвани в ливъридж бай аут-сделките (Leverage Buy Out – LBO). LBO обикновено са поглъщания чрез прайвът екуити дружества, които са финансирани предимно с чужд капитал, т.е. чрез поемане на дългове, а не със собствен капитал. Прайвът екуити дружествата също като хедж фондовете се радваха на огромен приток на средства и ги използваха, за да „си напазаруват”. Благодарение на високото външно задлъжняване доходността на вложения собствен капитал можеше да се увеличи. При поглъщанията често ставаше въпрос за кредити от порядъка на няколко милиарда. Въпреки тези размери много банки оформяха кредитни договори с Covenants-Lite. Важното беше сделката да се сключи. Ливъридж означава нещо като лостов ефект – предателска думичка.

От гледна точка на банките кредитът чрез ливъридж бай аут често не беше повече от досадна необходимост – сиренцето за мишките. Не успееше ли тя да го препродаде на пазара, трябваше да го осигури със собствен капитал. Ценното за банките при ливъридж бай аут бяха таксите за осъществяването на подобни мега сделки, а те бяха огромни: един до три процента от транша на чужд капитал и пет до осем процента от транша за носещия капитал. При някоя наистина голяма транзакция от, да речем, 10 млрд. щатски долара става дума за стотици милиони комисиона. Между другото, ковенантите започват да хапят отпускащия кредита едва в лоши времена. Не е късно на банките да се струпа още нещо.

Не само обикновените и легалните сделки бяха направени примамливи за клиентелата, а и нелегалните или поне тези със съмнителна легалност. Да си спомним за швейцарската „Ю Би Ес”, която масово подпомогнала американски граждани в укриването на данъци, както твърди американското обвинение. До момента „Ю Би Ес” е платила 780 млн. глоба и освен това обеща да съобщи на американските данъчни власти имената на хилядите си американски клиенти въпреки швейцарската банкова тайна. Този данъчен скандал за радост предизвика по-остри реакции и у данъчните власти от други държави. Все по-силен вятър духа срещу данъчните оазиси.

Не че обвиненията в укриване на данъци са нещо ново. Десетилетия наред в Швейцария, Австрия, Люксембург и Лихтенщайн се подпомага укриването на данъци на богати частни клиенти и фирми. В началото на 90-те години на непосветения би трябвало да се стори, че и немските банки имат нещо подобно предвид, при това в голям мащаб. Във всеки вестник неприкрито се рекламираха влоговете в Люксембург. Разбира се не се споменаваше, че по този начин се ощетява държавата и се мами обществото, или по-точно обикновените хора. Много се подразних от тази рекламна кампания на немските банки. Според мен тя беше скандална. Противоречеше на всичко, което бях научила вкъщи.

Суровата конкуренция се осъществяваше не само между банките, а и между фонд мениджърите. В проучването на инвестиционното банкиране работехме рамо до рамо с колегите от фондовия мениджмънт. Те се специализираха върху страните с бързо развиващи се икономики. Ние извършвахме вътрешно проучване, като обобщавахме преценки, предложения, коментари, но правехме и доклад, предназначен за клиентите. Фонд мениджърите много внимаваха да няма нещо прекалено негативно в документите, които ще се представят на клиентите, защото то би могло да стресне потенциалните инвеститори.

Винаги се опитвах да пиша ясни и трезви анализи. Това означаваше, че трябва да назова също комерсиалните и политическите опасности в съответните страни. Понеже не исках да поставям подписа си под полуистини или пожелателно мислене, на няколко пъти ръководителят на фонд мениджмънта отказваше да поеме разходите за отпечатването на моя анализ. Последният път, когато ми поставиха такава бариера, беше през пролетта на 1998 г., когато казах, че неплатежоспособността на Русия е само въпрос на време. Това наистина се случи през август, но аз вече от две седмици бях на улицата.

Из „Пазар без мора”

Книгата може да поръчате тук!