Режисьорът Петър Попзлатев: Филмът “Времето е наше” се роди с цезарово сечение

На 15 ноември той ще открие тазгодишната

“Киномания”. Ицко Финци играе жена

- Защо вашият филм “Времето е наше” беше избран да открие тазгодишната “Киномания”?

- Изборът очевидно стана след като бяха изгледани няколко премиерни български филма, които също ще бъдат представени на Киномания. Възможно е ръководството на “Киномания” и на НДК да са преценили, че “Времето е наше” е българският филм, с който заслужава да открият фестивала.

- Вълнувате ли се от новата ви среща със зрителите в НДК след като имате 7 документални и 4 игрални филма?

- Да, “Времето е наше” е петият ми филм. Имам две копродукции в кариерата си, но този филм държах специално да го издържа в рамките на българските възможности.

Първо, защото той е адресиран предимно към българския зрител, и второ, защото смятам, че романът “Разруха” на Владимир Зарев, по мотиви от който е направен филмът, притежава освен литературна стойност и смели свидетелства за настъпилата обществена промяна в рамките на последните близо три десетилетия. Един от героите на романа - Тилев, който от милиционер се превръща в крупен бизнесмен, представлява завършен образ, с който лесно идентифицираме много наши съвременници основни герои/режисьори на прехода.

- По темата “Държавна сигурност” вече има няколко филма - “Зад кадър”, “Дзифт”, “Цветът на хамелеона”, “Досието “Петров”. Какво ново и различно казвате вие с “Времето е наше”?

- Това, което казвам с филма, е според мен ново. Най-малкото - различно. Ето, два от четирите филма, които изброихте, оставят впечатление у зрителя за предварителен контрол. Било от хора на бившите служби, било от

от автоцензурата

на създателите им

Другите два - “Дзифт” и “Цветът на хамелеона”, са значими произведения. Ползват жанрово гротеската, като за свое артистично кредо тълкуват в един стил на “модерните” проблеми, съсипали живота на не един или двама сънародници.

Погледнати отвисоко и отдалече (сценаристът на двете заглавия Владислав Тодоров живее и работи в Америка), и “Дзифт”, и “Цветът на хамелеона” са в значима степен синтезирани, стилизирани картини, които изпращат с известна лекота екзистенциалната проблематика, далече от полагаемата й се утеха, често обвита в тъга, в кошницата на комикса. Обектът е най-младата публика.

Не се страхувам от избрания жанр, стил и похват във “Времето е наше”. Целя се в класическа психологическа драма. В някаква степен в политически трилър, с ясно очертан драматургичен конфликт между разпознаваеми образи, но вкарани в неочаквани ситуации. Палитра от образи, които да разпознаем в дълбочина и да идентифицираме с хора, които ни заобикалят. Разтерзани съдби. Уплах. Понякога неудобство и срам. Документални свидетелства, запечатени в паметта ни...

- ... Във “Времето е наше” има документални кадри...

- Да! Личен архив. С първите хора, които обявиха тази революция, за да се стигне до разказ, в който мотивите и героите принадлежат на романа “Разруха” на Владимир Зарев.

Последва задълбочен труд върху сценария на Стенли Семерджиев (ректор на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев - б.а.). В резултат последва обемен сценариен текст - сага, достойна за 6 пълнометражни тв епизода. Такъв тип филми през 60-те години е правил Коста Гаврас, прави ги и днес за Франция. Те са остри, не крият нищо, в тях няма плахост. Сериозен опит да изхождам от частното, анализирайки психологическата атмосфера и конкретни частни съдби, за да се стигне до едно по-сериозно обобщение за този период от време.

- “Времето е наше” беше лозунг на СДС в първите години на прехода. Не се ли боите, че това силно политизирано заглавие може да отблъсне част от потенциалните зрители на филма?

- “Времето е наше” е лозунг, който излезе в английската преса още в началото на 90-те години. Всъщност той дойде от един пиар, който е от френски произход...

- Жак Сегела...

- Да, Сегела го измисли, а англичаните първи го публикуваха в пресата. Този лозунг всъщност популяризира промяната в България. Прецених това за удачно заглавие. “Времето е наше” асоциира възможност за покаяние. Нова реализация. Нов път за героите.

- Не ви ли стигна романът на Владо Зарев, та вкарахте и два разказа на Димитър Шумналиев в сценария и във филма?

- В киното най-важното е да имаме плътни образи и ясен конфликт. Романите, разказите, описателността на атмосферата е безспорно качество в литературата. В киното зрителите очакват... даже не... по-скоро “изискват” наличието на категоричен драматургичен конфликт. И то още след първите 10 минути на филма.

Романът на

Владимир Зарев

е богат на случки

и ситуации, но значимият конфликт между основните двама герои е по-скоро в края на романа. Това го прави труден за структуриране в драматургично произведение.

Да вземем например Чехов. Изключителен драматург. Всеки негов разказ или пиеса е готов за филм. Достоевски - гениален писател, описателен, психологически, дълбок. Героите му са чест пример в инструментариума на психоаналитиците, но като драматург не може да се сравнява с Чехов

В тази посока е отговорът на предходния ви въпрос. Наложи се да прибегна към два разказа с откупени преди време права за проект, който така и не беше осъществен.

В случая мотиви от два разказа на Димитър Шумналиев донесоха плът и кръв на втория образ, като очертаха категоричен конфликт между писателя от романа на Зарев и ченгето от 6-и отдел Тилев, от романа “Разруха”. Да! Огромен риск! Имах щастието да получа зелена светлина от Шумналиев, за да използвам в режисьорската книга мотиви от “Руса капачка” и “Бяло сладко”. Поднових договора за правата. Редакторът - поетесата Мирела Иванова, редактира монолозите от тези разкази и филмът се роди, макар и с цезарово сечение.

- Защо избрахте Руши Видинлиев за една от главните роли? Не се ли бояхте, че ще се повтаря в играта си след подобна роля в “Цветът на хамелеона”?

- Руши е нова категория актьори. В “Цветът на хамелеона” образът му е целен по-скоро като гротесков. Това е по-скоро упражнение от театрален порядък, изведено чрез висш пилотаж от режисьора.

При мен в кастинг с Генерала, изпълнен от Ивайло Христов, Руши Видинлиев показа изключително автентично вътрешно присъствие на човек, който преживява деликатния процес на

подмяна на кожата,

а не на нрава

Без клишираност. Без излишна театралност.

Другата главна роля - на писателя Сестримски, изпълни актьорът Леонид Йовчев, който също дебютира в киното в “Цветът на хамелеона”. Гледах го в “Хамлет” на Явор Гърдев. Така взех решението. Поканих го да партнира в кастинга за избор на женските роли. Този актьор може да се превъплъти във всичко. Стига да успеете да го накарате да ви се довери. Всъщност важно е да знаете точно какво да изисквате от него.

- Във филма играе и Ицко Финци, но като жена. Каква изненада готвите с него?

- Тук става дума за един код, който не бих искал предварително да издавам. Мога да ви кажа само, че актьорът влезе с огромно удоволствие в тази роля. Подготовката му за образа и гримът преди снимки траеха всеки ден половината от снимачното време. Въпреки това удоволствието от работата с Ицко, с целостта на екипа беше страхотно преживяване.

- Ще показвате ли “Времето е наше” на международни фестивали?

- Филмът първо е редно да бъде видян в България. После сигурно ще тръгне и по международни фестивали. Засега има и две предложения за международен разпространител - от Англия и от Франция. Още не съм направил избора, това е особена и деликатна работа.