Последният български камилар тъгуваше за животните до края на дните си

Йордан Чакмаков от Тополовград си беше вадил хляба с тях до края на 50-те години на миналия век

През 2018 г. издадох първата си самостоятелна книга - "Милиони стъпала към Бога", в която събрах 35 истории от различни периоди на моя вече 40-годишен журналистически опит. Знаех, че книгата нямаше да бъде същата без разказа за него - последния останал жив камилар в България. 88-годишният бай Йордан Чакмаков от Тополовград беше истински камилар, при това потомствен. Не от тези, които преди години разхождаха камили по морските ни курорти, за да се снимат с тях туристи. Първата част от живота му бе минала в грижи за стадата от камили и многобройни пътувания из Сакара с керваните, които пренасяли стоки, въглища, провизии.

Посетих го през зимата на 2018 г. в дома му в Тополовград. За съжаление, той си отиде от този свят 3 месеца по-късно - през април.

Мнозина познати се учудват, когато им кажа, че и в България е имало камили, че камиларството за района на Сакара е било поминък, както всички останали "въдства" - овцевъдство, говедовъдство, коневъдство, птицевъдство... Е, не сме в Сахара, но всяко нещо си има обяснение. Виж ти, каква игра на думи само - Сакара, Сахара... Но в Тополовградско навремето се заселили много от тракийските бежанци, за които камиларството било основен поминък в родните им места, откъдето били прокудени заедно с камилите си. А и в сакарския край някога нямало пътища, железница няма и до днес и непретенциозните едногърби били идеалният транспорт за местните хора.

"И ти ли имаш камили?", попита бай Йордан за добре дошъл. Въпросът е неочакван и малко стряскащ, но старият човек бързо се връща в действителността. "А, журналист, то хубаво, но къде ти е камерата?".

През 2018-а Йордан Чакмаков от Тополовград караше 88-ата си година. Неотдавна го бяха снимали във филм за града като последния жив камилар в България и камерите не го смущавали. Изкарвал си хляба с едногърбите животни до към края на 50-те години на миналия век, когато камионите сменили камилите и биволите като превозвачи на стоки в този край, където никога не е имало железница.

"В един момент, към 1925 г., камилите в България станали към хиляда. Поне половината от тях били в Кърджали, към 300 имало в Кавакли /Тополовград/. Те дошли у нас със стопаните си - тракийските българи, прокудени от родните им села след Ньойския договор. Използвали ги, за да пренасят с тях стоки в труднодостъпните райони на Югоизточна България: въглища за мелниците, продоволствие за войската, руда, пясък за строежите... Постепенно бройката им намалявала и те губели значението си, последните камили пренасяли руда в района на Маджарово докъм 1974 г., когато ги продали на касапи от Хасково", разказва директорът на общинския музей в Тополовград Веселин Кълвачев.

Основно 16 рода в Тополовград притежавали камили, сред тях и потомците на Йордан Чакмаков от турското село Малгара в Източна Тракия. "Дядо, чийто име нося, бил богат човек - имал 40 камили. А всеки, който притежавал над 20 от тези животни, минавал за заможен... Като към богаташ кметът на Малгара му имал уважението и една нощ го предупредил, че утре вечер ще ги изселват за България. "Вземай си камилите и тръгвай още сега, важното е да излезеш от селото", рекъл кметът и дядо не чакал втора покана. Първо отишъл в Сливен, но суровият Балкан там не му харесал, затова се преместил с кервана си в Тополовград", припомни родовата си история старият камилар.

Изселникът Йордан имал 6 дъщери и 1 син - Атанас, вуйчото на последния камилар. По право на него от наследството се паднали най-много животни - към 30-те години на миналия век той притежавал 20 камили и 5 дурумчета - така наричали малките камилчета. На дъщерите са полагали по-малко от животните. Една от тях била Неделя, майката на бай Йордан. Тя се залюбила с техния чирак Михал и баща й дал камили като зестра на зет си. От този брак се ражда Йордан, който наследил занаята на дядо си, на баща си и на вуйчо си.

"Всеки чирак се грижеше точно за 8 камили", спомняше си още бай Йордан. Тукашните били предимно едногърби - от рода Боз деве, както му казвали местните. Живеели по 30-35 години, като към десетата си година камилата тежала около 500 кг, висока била към 2 метра и дълга 3 метра. На тази възраст, а и в следващите 5 години, тя можела да носи най-тежкия си товар - между 200 и 250 оки, закрепен на самара й. Камилите винаги вървели в керван, вързани с въже за самарите на 2 метра една от друга. Най-отпред задължително се намирал чирак с магаре. Човекът ту го яздел, ту вървял пешком край него. Не било трудно, защото с товара си керванът минавал по 4-5 км за час, на всеки 2 часа трябвало и да почива. Почивката наричали кешан.

Камиларството си било цяла наука. Първо мераклията за този занаят следвало да научи термините в него. Трябвало например да знае, че мъжките камили се наричали льок, а тези, които били избрани за разплод - исерик. На женските казвали канжик. За пръв път ги заплождали към 4-годишна възраст. Първескинята камила се казвала кайляк, а малките камилчета - дурумчета. Те бозаели от майката, докато навършат една година. Преди това година и 2 месеца камилата носела бременността си - тя е бозайникът, чиято бременност трае най-дълго. Между 2 и 3-годишна възраст дурумчетата вече се наричали хаутдана дурум и ги подготвяли да носят товари.

"Командата към една камила да легне, за да бъде натоварена, е продължително хъскане: "х-х-х-х", показа бай Йордан. По време на дресировките камиларите връзвали единия крак на камилата на две от коляното, за да свикне тя да лежи и да не става. Когато идвало време да стане, те само е побутвали леко с крак и тя си знаела работата. Е, имало и бой с пръчки, но пък ги нямало още природозащитниците на Бриджит Бардо.

Камилите били кротки, възприемали лесно и помнели дълго. "Преди да отида войник, дадохме няколко от нашите камили в зоологическата градина в София. Аз служих в Бухово. По време на една от отпуските ми отидох да видя животните в зоопарка. Камилите ме познаха и пазачите бяха изумени, когато видяха как те след дълга раздяла още изпълняват командите ми", вълнуваше се възрастният мъж.

Лош нрав проявявали само мъжките, и то когато се разгонят след нова година. "Тогава плюят и хапят. Не ритат, но пикаят със силна струя назад и който не знае, може да бъде окъпан. Тогава е най-добре непознат да не ги наближава", спомни си старият камилар. И добави: "И вълците бягат от камилите, имат им страха. Вечер сме ги оставяли спокойно да пасат в гората, не смеят да ги нападнат".

Но веднъж в хасковското село Малко градище работата се объркала - вълк успял да захапе туловището на една от камилите и разпрал търбуха й. Заклала я, за да не се мъчи, а местните поискали месото й. "Беше в годината, когато умря Георги Димитров /1949-а - бел. а./. Дотогава собствениците на камили не ядахме месото им, а ония направиха луканки с него. Имаше достатъчно и евтино друго месо, една овца вървеше по 20 лева. Чак в последните години започнахме да ядем камилско. Преди това, щом някоя от камилите умреше, закачвахме трупа с въжета и с помощта на бивали го изкарвахме по поляните извън града - за храна на кучетата. Имаше много овце и много кучета тогава. Не сме ги заравяли в земята... Не сме ползвали и млякото им, за да има за малките. Само ги стрижехме и от вълната жените правеха дрехи и черги", разказа още бай Йордан.

Стрижели камилите с ножиците, с които стрижели и овцете. Обикновено започвали по Гергьовден. После мажели животните с катран и зехтин в съотношение 3:1. След 20 дни ги измивали обилно с вода и пак ги мажели. Така не само ги предпазвали от насекомите и мухите през лятото, но и омекотявали кожата им, за да поникне отново по-лесно вълната им.

"Интересна и особена привичка на камилите е било това, че обичали много тютюневия дим. Случвало се е, щом усети, че някой от керванджиите пуши, камилата, особено мъжката, да отиде веднага при него, за да го мирише. Затова камиларите гледали да не пушат пред камилите, особено пред дурумчетата, които лесно се пристрастяват към тютюневия пушек. А мъже, които пушели, но не познавали тази привичка на камилите, мислели, че животните ще ги подгонят, за да ги хапят, и хуквали да бягат", допълни колоритния си разказ директорът на музея.

Освен че пренасяли тежки товари, с камилите в Тополовград оряли нивите си. По-рядко ги впрягали в каруци. "Не ядаха по много - на едно ядене им давахме по една тенекия от сирене с плява. Която работеше, получаваше и фураж. Знаехме, че могат да издържат дълго време без вода, но ние ги пояхме всеки ден. Кога на чешмата, кога в обора. За целта ползвахме голяма тава, като във водата понякога разтваряхме едра сол. Тавата си стои още, но я калайдисаха и сега в нея варят домашна лютеница", посочи някогашният стопанин на камили.

Освен тавата, в къщата на Йордан Чакмаков са останали и други следи от големия обор с камилите, който тук наричали дам. В някогашните ясли са подредени буркани със зимнина, още личат местата за синджирите, с които вечер връзвали развилнялите се мъжкари. Самар така и не са запазили, макар че домакинът бил сред майсторите на дървени самари за камили - един също отколе умрял занаят. Нямат и тунч - огромна медна хлопка, която закачали на самара на камилата, не за врата, както е при овцете.

"То се знае, всяка камила си имаше име. Давахме им съвсем обикновени имена - Руска, Пенка, Маджар... Бяха си част от семейството", разнежи се бай Йордан.

Фамилията се разделила окончателно с камиларството в края на петдесетте години на миналия век, когато вече нямало работа за едногърбите "кораби на Сакар", както побългарявали прочутото определение "кораби на пустинята". Престрашили се, продали последните си камили и започнали да гледат тютюн. Имало обаче техни съграждани, които в последните години на камиларството водели животни като атракция на туристите по морето, но Чакмакови не са сред тях.

От тогава са минали над 55 години, но на Йордан от Тополовград още и още му беше мъчно за камилите. "Сега, ако ги има, тръгвам веднага с тях, нищо че трудно вървя вече", категоричен бе човекът, една трета от чийто живот минал сред тези животни.