Войнишките дневници от Първата световна: Студ и смърт, но и карти в окопите

За първи път Държавна агенция “Архиви” публикува записките на редови войници

“Времето облачно и мъгливо, но тъкмо затова мен ми е весело и приятно. Колко силно желание да пътувам, да се движа, колко илюзии за живот, за работа, колко сладки мечти буди в мене това време! Говорят, че на война “смъртта е сладка”. Това е една голяма лъжа… Самият процес на умиране, разбира се, е лек и ако това искат да кажат - то е вярно. В такъв случай трябва да кажем, че ако смъртта на война е сладка, животът е ужасен: над всяка помисъл и мечта стои призракът на нейното неосъществение, стои смъртта.”

Така описва чувствата си на фронтовата линия Михаил Димитров на 29 ноември 1916 г. Бъдещият академик, литературен критик и учен психолог е офицер в 22-и тракийски и 84-и пехотен полк по време на Първата световна война. А написаното от него сякаш обобщава мислите на момчетата на фронта и в тила.

Студ, сняг, глад, въшки измъчват войниците на първа линия. А кръвта наоколо, смъртта и размислите за нея и за живота са част от ежедневието. За това свидетелстват войнишките дневници, писани често на коляно и в калта на окопите. В повечето от тях за смъртта се говори хладнокръвно и дори без емоции.

Част от тези дневници са запазени в архивите. А днес за първи път записките стават публично известни с издание на Държавна агенция “Архиви” (ДАА) по повод 100 г. от края на Първата световна война.

В него са събрани спомените на обикновени българи с различни професии и политически пристрастия - учители, адвокати, лекари, занаятчии, селяни. Затова и документите представят една по-различна истина за войната. Тяхната, ежедневната. Наблюденията и размислите им са твърде далеч от духа на официалната пропаганда, разказва д-р Милена Тодоракова, експерт в ДАА. Тя напомня, че досега са познати десетки дневници и спомени на участници във войната, но техни автори са главно видни военачалници и висши офицери.

Докато за чувствата и изживяванията на редовите войници свидетелствата не са много.

Ето друг покъртителен разказ, който е записал в дневника си на 16 октомври 1915 г. търговецът Злати Койчев, участвал в бойните действия в Дедеагач, Кавала, Скопие, Куманово, Велес, Ниш и пр.: “Като излязохме на около 1,5 км на север от града, възкачихме се на самия хребет на височината и се показа селото Киевац, където сърбите заели позиция и ни обстрелваха и от къщите на селото. Часът беше около 5 вечерта. Друж[инният] командир (майор Бянков) даде заповед да се обстрелват и прозорците на някои къщи. В това време продължава да обстрелва сърбите и планин[ската] батарея, която беше придадена към дружината. В 5 часа и 40 мин. настъпихме и преминахме през селото Киевац. Селото е пръснато по няколко къщи наедно. Като минаваме през селото, видях една жена на около 28 години, изнесла вода на нашите войници, с окървавена пазвата ѝ. Запитаха я какво има, а тя със сълзи на очи ми каза, че като държала детето си и погледнала през прозореца, един куршум ударил детето във врата и го заклава. Влязох в къщата и се уверих в истината, като видях детето сложено сред къщи и една локвичка кръв до него. При него ревяха две момиченца. Картината беше трогателна. Аз си отминах напред.”

Не на всички фронтове обаче ситуацията е толкова трагична. Ето какво пише в дневника си старшият телефонист в щаба на 1-о артилерийско отделение на Северния фронт в Добруджа - учителят Илия Ламбов, на 8 декември 1916 г.: “И днес същото. Цакане на карти, песни, спорове - ето забавленията ни тук. Наистина, га има бой, зорът е голям, но мине ли се зорът, пада живот за завиждане. Тил, тил, ама нека си остане за тиловите, нам той не е нужен. Ние и така, като бойци, ни е по-добре. Удобства имаме колкото да е - само за вода малко е калпаво. Но все пак се живее. Разбира се, копнеем за домовете си, но щом ни задържат тук, оставаме си с копнежа. До ще ден да си отидем . дотогава трябва търпение.”