На 86 г. почина геният на нотите Мишел Льогран, автор на музиката във филмите “Шербургските чадъри” и “Госпожиците от Рошфор”. Композиторът легенда е издъхнал в Париж. Льогран е единственият композитор, който през своята над 50-годишна кариера завоюва три награди “Оскар” и пет награди “Грами”. Неговата дискография включва над 100 албума. Французинът е работил с велики музиканти като Рей Чарлз, Франк Синатра, Барбра Стрейзанд, Шарл Азнавур, Майлс Дейвис и много други.
Известният композитор познава и изпълненията на Иво Папазов
Този разговор с големия композитор, пианист и певец Мишел Льогран се проведе по време на големия и истински значим Новогодишен музикален фестивал в НДК (в периода декември 1988/януари 1989 година). У нас той бе известен главно като филмов композитор с показваните негови мюзикъли “Шербургските чадъри” и “Госпожиците от Рошфор” (режисьор Жак Деми с Катрин Деньов в главните роли).
Но другите изяви на маестрото оставаха почти неизвестни за широката българска публика. Със своя квинтет Мишел Льогран бе първият голям артист, който включи джазовото изкуство в програмите на форума.
Физически Мишел Льогран изненадваше - нисичък, много подвижен и словоохотлив, което е цяло предизвикателство за всеки музикален журналист. Току-що се бе завърнал от Боровец, където едно падане бе поохладило скиорския му ентусиазъм. Налага се да спомена, че ръководството на НДК практикуваше по-особена финансова политика спрямо гостуващите световни знаменитости. Плащаше хонорарите им в левове, които артистите по принуда трябваше да изхарчат у нас. Кратката зимна ваканция в Пампорово или Боровец бе една от формите за разплащане.
- Кога съвременният композитор осъзнава необходимостта от пряк, жив контакт с публиката, а не само чрез посредничеството на неговото произведение? Много сериозен проблем, вече осъзнат от световната музикална общественост.
- Всички автори трябва да имат контакт с публиката. Ако останат сами със себе си, ако се затворят в кабинетите си, те постепенно губят от своя талант. Не твърдя, че музиката се пише с презумпцията непременно да се грабне публиката, но когато разбереш, че тя те обича, получаваш кураж. Занаятът ни е за самотници. За да се избегне тази самота, е необходимо ние, съвременните композитори, да живеем в света сред хората. Ето защо у мен съществува стремеж да присъствам във всеки вид музика.
- Какво ви кара да правите шоу на сцената, което е повече американска, а не френска особеност?
- Сигурно сте прав. Но за мен
музиката е нещо
весело, което ми
носи щастие
Искам винаги да го изпитвам с музиката си и евентуално с публиката и нейното участие в концертите ми.
- Откога е увлечението на Мишел Льогран към джаза?
- Това стана през 1958 г., когато пристигнах в Ню Йорк, за да запиша един албум. Бях много млад и ентусиазиран да се представя добре в родината на джаза. За целта избрах музиканти, които познавах само от плочите и техните записи. Нямах никаква представа какви хора са те, как ще реагират на моята музика и личните ми качества на пианист. Бях много и истински щастлив, защото тези хора се казваха Майлс Дейвис, Джон Колтрейн, Фил Уудс, Рей Браун и др. от този ранг. Албумът се наричаше “Льогран джаз” (Legrand Jazz) и в него включих 11 пиеси от гигантите на американския джаз, аранжирани от мен за три различни състава. Плочата е вече класическа на Запад и редовно се преиздава. Вие имате ли я?
- Не, нямам я и не съм я слушал.
- Ако ми дадете адреса си, ще ви я изпратя. (Дадох адреса си, но така и не получих албума. Отдавам го не на некоректност от страна на Мишел Льогран, а на престараването на нашите служби, които ни пазеха от “идеологическа диверсия”.)
Оттук нататък разговорът ни прескача в съвсем друга посока, галеща самочувствието ни. Оказва се, че г-н Льогран отдавна, още от 60-те години, слуша и събира грамофонни записи с български фолклор. За албумите на Марсел Селие “Мистерията на българските гласове” не се съмнявам и той го потвърждава. Но познава и записите, направени от Джо Бойд на Иво Папазов.
- Българският фолклор, особено женският, е едно от най-хубавите неща, които познавам в музиката.
- Вашата сестра ни е позната от участието си в прочутите вокални ансамбли “Дабъл сиз де Пари”* и “Суингъл сингърс”. Вие не се ли изкушихте да проверите класическия музикант в себе си чрез стилистиката на най-прочутите записи на тези състави?
- Сестра ми Кристиан е истинска превица - сопран. Докато моят глас е съвсем обикновен. Но пък обичам средата на група певци и затова, нека уточним, пеех в състава “Дабъл сиз де Пари” и в “Блус старс”. А “Суингъл сингърс” бе моя идея, която внуших на сестра си.
Предложих ѝ да
използва барокова
музика,
респектирана от една ритмична секция. Лично нямах възможност да се заема с реализацията на тази идея, защото вече бях навлязъл дълбоко във филмовата музика. Тогава Кристиан привлече за сътрудничество Уорд Суингъл и групата, както знаете, имаше голям успех. Сетне пак по моя идея тя създаде нова група - “Куанър”, в която използваше най-доброто от най-добрите световни пианисти, транскрибирано за човешки гласове.
---------------
*Френските вокални групи са малко известни в България. Първата от тях, “Даблъл сиз де Пари”, е своеобразно ехо от антинацисткото субкултурно движение в Париж, известно като зазу (zazou). Зазу са младите парижани, които по време на нацистката окупация са откровени поклонници на американската мода и джаза. Няма никакво съмнение, че военновременната субкултура зазу е онзи катализатор, който спомага за бързото популяризиране на джаза в Европа. В България нарицателното зози е с етимологичен корен във френското “зазу”.
Коментари (0)
Вашият коментар