Драматургът Константин Илиев: Културата не е брошка,както смята властта

Театрите оцеляват с булеварден боклук

Кой е той

Роден на 16 октомври 1937 в с. Горно Павликени, Ловешко. Завършил е немска филология в СУ" Св. Климент Охридски" и е защитил докторска дисертация в Хумболтовия университет - Берлин. От 1995 г. до 2007 г. е главен драматург на Народния театър. Автор е на 14 пиеси. Носител на национални награди за драматургия, на международната Хердерова награда през 1996 г. за цялостно творчество, награди "Хеликон" (2003) и "Елиас Канети" (2005) за книгата "Поражението" и "Христо Г. Данов" (2012) за цялостен принос към българската книжовна култура. Тези дни в Народния театър хит стана пиесата му "Наблюдателите" под режисурата на Явор Гърдев.

- Г-н Илиев, повече от четири десетилетия от живота си работите и живеете с театъра. Как се чувствате днес? В едно интервю споделяте, че не ви харесва това, че у нас комерсиализацията на театъра е държавна политика, което според вас е равносилно на престъпление.

- Както съм се чувствал по времето на онова интервю, така се чувствам и сега. Нелепото превръщане на театрите в търговски обекти е само част от проблема. А той се състои в това, че управляващите гледат на художествената култура не като на нещо задължително за съществуването на нацията, а като на украшение. Може и без него, но няма как. Другите го имат, налага се да го имаме и ние. Да не се излагаме пред чужденците.

- Имали сте възможност да емигрирате, защо не го направихте?

- Заради много неща, но най-вече заради българския език. Не бих искал да го заменя с никой друг.

- В момента театърът по-добре ли е от киното? Има ли български филми, които ви хващат окото?

- Халът на киното и театъра е като че ли един и същ. Освен старите си проблеми и двете изкуства имат нелеки нови. Хроничната болест на българското кино е работата по негодни сценарии. Бих споменал заглавията на три-четири хубави според мен филми, но ще бъде некоректно, защото не съм видял всички.

- Преди година-две малко театри рискуваха с родна драматургия. Тя обаче вече се "промъква"...

- С "промъкване" работата няма да стане. Самият Народен театър навремето е бил основан не за да се промъква в него и българска драматургия, а за да бъде нейното създаване и утвърждаване основната му задача. Когато обаче театрите трябва преди всичко пари да печелят, за да съществуват, практиката е показала, че това най-добре се постига с булеварден боклук. А чуждестранният засега е по-изобилен от родния.

- Как ви дойде идеята за "Наблюдателите"? Хипотезата за отвъдното модел ли е за възмездието, за живота след смъртта и вие вярвате ли в него?

- Това, в което съм склонен да вярвам, е, че безкрайната вселена има далеч повече възможности за съхраняване на паметта за вече случилото се, отколкото компютърът ни след натискане на клавиша DELETE (изтрий). Дали и как в така нареченото отвъдно хората като един вид актьори обсъждат записа на играта си, разбира се, не знам, но ако това става, сигурно ги обхващат чувства на срам или задоволство. В тази моя, все пак не научна (опазил ме Бог), а театрална хипотеза чувствата на вечен срам и вечна гордост заместват излъчващите мирис на катран и тамян понятия ад и рай.

- Режисьорският похват на Явор Гърдев да използва "театър в театъра", т.е. като създава втора вътрешна реалност на персонажите, успя ли напълно да пресъздаде това, което сте написали?

- Работата на Явор Гърдев далеч надхвърля успешното използване на похвата "театър в театъра". В това отношение нямаше и какво да го затрудни, защото в самия текст действащите лица непрекъснато разменят ролите си на изпълнители и зрители. Друго създаваше затрудненията: необичайно краткият репетиционен срок (месец и половина), необходимостта да се овладява с многоброен персонаж (15 актьори) ограниченото пространство на камерната сцена. Четири дни преди премиерата все още се играеше без декор. Резултатът: интензивни, смислени репетиции, а от страна на всички, които създадоха спектакъла - демонстрация на талант и професионализъм.

- Гърдев сподели, че най-трудно му е било да покаже образа на Левски, защото повечето зрители все не харесват опитите за пресъздаването му, и затова е решил да го представи под друг ъгъл - когато е в манастира като монах и с дълга коса. Скоро отново идва датата на обесването на Апостола. Според вас Левски предаден ли е бил или не?

- Понеже малкото известни факти не са еднозначни, най-добре е този, който се интересува от моето мнение по този въпрос, да попрелисти книгата ми "Великденско вино и Франкенщайн". Освен пиесата тя съдържа няколко статии и интервюта, както и една обширна студия, в която съм се опитал да анализирам обстоятелствата около залавянето на Васил Левски и вероятността за предателство.

- Предполагам, че преди да напишете пиесата "Великденско вино", сте изчели всичко за Левски. Какво е мнението ви днес - предаден ли е бил или не? И ако - да, от кого?

- Смятам, че на този въпрос никой не би могъл да даде категоричен и последен отговор, дори сто пъти да е прочел всичко, писано за Васил Левски. Това "всичко" е толкова обемно и противоречиво и заедно със създаващата някакви опорни точки фактология съдържа такива претендиращи за логичност умопостроения и гротескни сценарии, че представлява вече истинско тресавище. Налице са всъщност само два наистина от първа ръка документа с доказателствена стойност: писмото на Левски до Ловешкия комитет от 12 декември 1872 г. ("Страхувам се да дода в градът ви... Тълкувам: предателство...") и шифрованата телеграма на Мазхар паша до търновския мютесариф от 24 ноември 1872 г., в която поп Кръстьо е окачествен като мухбир. Каквито и тълкувания да се правят на тази дума (в трите публикувани досега превода българският й еквивалент е доносник), тази телеграма е най-малкото сериозна улика, която не може да бъде оставена без внимание.

- Вече утвърдените млади писатели днес - Милен Русков, Захари Карабашлиев, Георги Господинов не се долюбват взаимно. Преди така ли е било?

- Споменавате имена на талантливи автори. Познавам се с двама от тях и съм сигурен, че може би не най-идилично хармоничните им взаимоотношения няма да стигнат до разправии на файтонджийско ниво. Що се отнася до миналото, в началото на осемдесетте години драматичният театър "София" освен директора си Кольо Георгиев имаше още четирима автори-драматурзи: Иван Радоев, Стефан Цанев, Първан Стефанов и аз. За петте години, през които бях там, не си спомням нито една конфликтна ситуация. И това за онова време бе разбираемо. Намирахме се в състояние на кръгова отбрана.