Алекс Сърчаджиева: Иван отиде на пътуване, а аз останах на гарата (Обзор)

Искам тази болка да излезе от мен. Тя няма да мине никога, но искам да я изрева и изкрещя, каза актрисата пред Мон Дьо в Нова тв

- Откъде искаш да започна? Кажи ми ти.

- Не знам. Отнякъде, за да вървим нанякъде. Аз съм в нищото, на дъното съм все още. Много съм объркана, не знам точно какво ми се случва, как да се измъкна. Истината е, че се чувствам като малко дете, което го е страх от неизвестното, само е, изгубено в гората.

- Минаха 40 дни от смъртта на Иван. Успяваш ли да се събереш?

- Не мога да се събера. Аз съм в някакъв ступор. Изпитвам много емоции в себе си и не мога да рева. Наистина имам чувството, че това не се случва на мен. Искам да хвърлям, да викам, да крещя, да рева. Искам да изпотроша всичко, да излея всичките си емоции, да ударя дъното чисто емоционално, но да излезе всичко това, което е в мен, защото то ме задушава и не мога да поема въздух. Качва се все по-нагоре и по-нагоре. Не знам дали съм стегната, защото имам дете. Знам, че нямам избор и че трябва да продължа напред, защото това дете оттук нататък ще разчита единствено и само на мен. Объркана съм. Страх ме е как ще го отгледам... Никога не съм си представяла живота ми по този начин - че ще загубя най-любимия ми човек, всъщност, за втори път. Не съм си представяла, че ще трябва да отговарям на въпросите на едно дете като: “Защо Господ прибира добрите хора, а лошите ги оставя?”, “Нас кой ще ни пази?”, и “Ако сега и ти умреш, аз сама ли ще остана?”. Просто не бях подготвена за това. Иван е всичко за мен, целият ми свят, като орел над мен - баща, брат, мъж, любовник... всичко. Знам, че трябва да съм силна, обаче истината е, че се уморих да съм силна.

- Как оцеля тези 40 дни?

- Не знам, с приятели. Много искам да благодаря за това, че хората ми помогнаха и продължават да ми помагат по всякакъв начин, дори и финансов. Борят се и се опитват да ме измъкнат от ситуацията, защото да, аз ударих дъното по всякакъв начин.

- Какво означава “ударих дъното по всякакъв начин”?

- По всякакъв - психически, физически, емоционално, финансово - всякак. Искам да благодаря на един прекрасен лекар, който се казва д-р Цонев. Това е най-великият човек на света, който може да съществува. Той е ангел.

- Опиши ми живота си днес с една дума?

- Тъга. Моят живот в момента е спрял. Не го живея и аз се чудя какво съм била аз в предишен живот - някакъв урод, изрод ли, какво съм причинила на хората, че да мина през това, през цялата тая болка. Айде, моята болка я остави, майната му. Нещо трябва да изкупя, ама защо пък и детето ми. Тя с какво го заслужава?

- Времето лекува ли?

- Не. Ти се научаваш по някакъв начин евентуално да живееш с тази болка, но колкото повече време минава, толкова повече този човек започва да ти липсва. Обаче вечерите са трудни.

- Опиши ми тази болка. На какво прилича?

- Не мога дори да ти я опиша. Това е ужасно нещо... Може би душата ти се разкъсва.

Крещиш и не

знаеш накъде

да продължиш.

Толкова е

страшно

всичко около теб.

- Тя (дъщеря ѝ София) как приема всичко това?

- Ами много трудно, защото те имаха много силна връзка, в която аз просто никога не съм съществувала. Не знаех как да подходя в началото. Звъннах, питах психолози как и кога се казва такова нещо. Всички ми казаха веднага да ѝ го съобщя. Направих го и тя се обърна срещу мен. Каза ми, че съм най-гадната майка на света, как може една майка да каже такова нещо на детето си, след което ми заяви, че е трябвало да ѝ го съобщя, когато стане на 10 г. Явно в нейната представа 10 г. са нещо голямо. Аз ѝ отвърнах: “София, какво да ти казвам 2 години. Къде е баща ти - на лов, на турне, снима филм?”. Тя имаше няколко дни, в които въобще не искаше да разговаря с мен, аз бях врагът - човекът, който ѝ е казал най-страшното нещо. Сега е вкопчена в мен, защото я е страх да не си отида и аз... Беше ми сърдита защо не е била на погребението, след което помоли да я заведа на гробищата. Най-ужасната гледка, която съм виждала през живота си - малко дете с букетче цветя на пресен гроб. Тя пита той тука ли е. Аз казах да, а тя попита: “Може ли да го изровиш, за да го прегърна”...

...Просто моята трагедия е публична. Всички те гледат как страдаш, някакви безумни неща се пишат. Аз тия хора, дето ги пишат, искам да ги попитам това прави ли ги по-щастливи. Въобще на мен няма да ми променят живота. Когато се случи нещо такова, човек трябва да се смири. Аз се покрих, имам нужда от време, за да се спася. На цялата ми трагедия трябваше да обяснявам и какво е жълта преса. Звънят приятели и казват пази детето, пише за ексхумация, пише, че няма къде да живееш, пише не знам какво... Смирете се малко, замълчете, дайте шанс човек да поеме глътка въздух, леко да издрапа.

- Имаш ли обяснение какво се случи с Иван?

- Истината е, че не трябваше да се стига дотук. Случиха се неща, които много объркаха всичко. Няма да го кажа сега, Мон Дьо. Първо трябва да се подготвя...

- Защо се наложи Иван да влезе в болница?

- То беше много объркано. Септември, като отидохме във Втора градска, хората бяха много притеснени, защото левият му крак се поду, стана лилав. Те се опасяваха да няма тромбофлебит. Не знаеха черният му дроб в какво състояние е. Бяха притеснени има ли, няма ли черен дроб и т.н. Оказа се, че това не е тромбофлебит, а е загубил над 2 л кръв в меките тъкани на крака си. Те го приеха с над 90% смъртност според тях. Този д-р Цонев, за когото ти говоря, и неговия екип, не знам какво и как направи, ама го измъкна и се оказа, че има черен дроб, който си работи, слава богу. Цироза имаше. Всичко беше наред, обаче пак стана гаф с този крак и пак беше загубил над 1 л и половина кръв. Ние бяхме 2 месеца и половина във Втора градска, живяхме там.

- Кога стана фатално?

- Хората във Военна болница, като отиде в реанимацията, наистина направиха всичко възможно, за да му помогнат, обаче беше късно. Там беше станала някаква инфекция на здравия крак, не беше по тяхна вина. Казаха ми, че единственият му шанс е спешна трансплантация.

- На какво?

- Ами на дроб, защото то вече...

- Черният дроб не може да издържи тази инфекция?

- Да, нямаше донор и момчето си отиде. Гадна работа. Не трябваше да става точно така, но няма да правя ексхумация, да уточня.

- Алкохолът колко виновен беше?

- Цироза може да получиш и не само от алкохол, нали се сещаш, че и от лекарства...

- Хората го казват, защото той публично излезе преди няколко години. Каза го, ти беше там.

- Това беше една от поредните му изцепки, за да разтърси, защото му беше писнало, нали всички пишат за него...

Иван е пил,

колкото пие

средно-

статистически

българин

Вечер сядаш, пиеш вино, ракия. Не успя да се пребори със света, в който живее. Просто неговата душа не е за тук. Не можа да се справи с фалша, с лицемерието, със злобата. Той не разбра този свят и този свят не разбра Иван. Най-страшното е, че след като си отиде, се оказа рицар, а преди това беше лошото момче.

- Какво искаш да кажеш на онези, които го разпъваха на кръста приживе, а в момента, в който си отиде от нас, първи закачиха жалейки на реверите си?

- Отвратително беше. Изведнъж се появиха толкова много приятели, толкова много хора, за които се оказва, че той е бил идол в живота. А не спряха да го плюят толкова години. Той все беше неудобен. Защо? Защото казваше истината директно. Сега изведнъж стана човекът, който винаги казваше истината, който беше революционер, рицар... Такива някакви хора си направиха толкова грозрен пиар на фона на цялата трагедия. Ама ако се чувстват добре от това и по някакъв начин са щастливи, окей. Аз нямам проблем, знам с кого живях, знам какъв мъж имах до себе си.

- Алекс, къде беше, когато ти казаха, че е починал?

- Бях във Фънки. Спях там и в 7,30 ч звънна непознат номер. Казах си ужас, това беше. Една жена ми се обади и ми каза: “Г-н Ласкин си отиде”. Събудих Антония, жената на Фънки, след което отидох да повръщам в тоалетната.

- Ядосваше ли се, беше ли му гневна?

- Не съм му гневна, няма за какво. Той не искаше да умре. Когато се видяхме с него на 20 декември, той ми каза: “Ей, Саше, ще се справя бе, ще изляза оттук, ще си отгледам детето, ще отидем на едно пътуване кратко, нали”. Отвърнах му: “Да, ще отидем”. Плакахме много тогава и двамата. Той отиде на пътуване, ама аз останах на гарата. Добре, супер, да го чакам.

- Това ли беше последният ти разговор с него?

- Да. След това нямаше как да влизам в реанимация. Беше 30 декември, когато една лекарка каза, че нещата са критични. Поисках да вляза и нямаше сила на света, която да ме спре. Бяха го сложили в изкуствена кома, защото иначе не е хуманно. Беше целият в едни машини, дето все едно е в някакъв космически кораб и леглото беше едно такова високо. Аз исках да го целуна, но не можех да стигна, страх ме беше да не разкача някакъв кабел, да не объркам нещо и само ръката му с татуировките беше свободна. Там го целунах. Много ми липсва, бе. Искам да потъна в прегръдките му. Знаеш ли колко е хубаво, защото той е с големи ръце, голям мъж и ей така, като се сгушиш...

- За какво най-много ти липсваше Иван в тези 40 дни?

- За всичко. Аз вкъщи, като се обърна и всичко е той. Тази любов, която се случи в моя живот, може би не на всеки човек би могла да се случи. Тя е огромна, неистова... няма такова нещо. Аз съм била толкова обичана, прегръщана, толкова милвана. Не съм заспивала непрегърната. Имах цялата сила на света, толкова много ме е обичал. Липсва ми всичко - смехът му, чувството му за хумор, бележките сутрин, кафето, което ми приготвяше.

- Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите. Смъртта на Иван за какво ти отвори очите?

- За това, че трябва да се науча да се боря абсолютно сама.

- Какво не искаш да пуснеш от теб за Иван?

- Това, което е между нас, никога няма да излезе от мен и от очите на дъщеря ни. Просто искам тази болка по някакъв начин да излезе от мен. Тя няма да мине никога, но искам да я изрева и изкрещя... Искам неистово да изплувам, да видя лъча светлина долу в кладенеца как пробива, за да видя коя е първата тухла, за която да се хвана, за да започна лека-полека да се катеря нагоре. Искам да изляза на зелена поляна с бели маргаритки и да чуя птичка. Кога ще стане, не знам. Научих се на търпение, научих се да не си правя планове, а да живея ден за ден. Смирих се... Ще мина и през този урок. Това, което казват, че Господ праща изпитания на силните хора, е, аз не искам да съм силна. Искам да съм слаба.

Въобще моя живот не си го представях така. Добре, загубих майка ми на 22 г. - единствения човек, когото съм имала в тоя живот и когото толкова много обичах. Намерих си моето момче, създадохме семейство, минахме заедно през много неща, преборихме се благодарение на неистовата любов между нас. Създадохме детенце и аз не си ги представях така нещата.

Израснала съм

без баща, сега и

моето дете така

Тя се обърна един ден срещу мен и ме попита: “Ти знаеш ли какво е да плачеш за баща ти, докато е жив и е в болница, майка ти я няма, а ти си някъде по хората?”. Аз ѝ казах: “Софи, мен ме нямаше, защото трябваше да бъда до тате” и всички тия обяснения. Викам, добре де, то и аз мога да ти кажа ти знаеш ли какво е да имаш баща, пък да го няма. Тя отвърна: “Да, но твоят поне е жив”.

- Ако беше Господ, какво би си казала в този момент?

- Нямаш избор.

- Оттук накъде?

- Нанякъде, надявам се пътят да не е трънлив, да бъде по-лек, дано.