50-годишната изолация на Селинджър: Писал тайно през цялото време

53-години след публикуването на последната творба на Дж. Д. Селинджър, 38 след последното му интервю и девет след смъртта му, един от най-известните американски писатели на XX век се завръща със словото си. Наследникът на автора обяви, че Джеръм Дейвид никога не е спирал да пише и всичко, което е създал за тези около 50 години, ще бъде публикувано.

Авторът на великолепната "Спасителят в ръжта" живее в изолация почти половината си живот. Той публикува емблематичния си роман през 1951 г., когато е на трийсет и две. Огромният успех на книгата обаче се оказва нежелан за обичащия самотата писател и той отказва интервюта, не ходи на събирания и избягва срещите с читатели. Колкото повече се изолира обаче, толкова по-интересен става за медиите и накрая се налага той буквално да избяга в провинцията, където живее в затънтена къща с висока ограда. Селинджър спира да публикува и мнозина остават със съмнението, че е спрял категорично да пише. Последните десетилетия от живота си авторът прекарва почти в усамотение в Корниш, Ню Хемпшир. Почива на 91 години през 2010 г. и новината за кончината му е приета с тъга от мнозина, но и с изненада от други, които от години са го смятали за покойник.

 В литературните среди обаче започват да се носят слухове, че Селинджър не е спрял да пише и че е оставил поне пет книги с инструкции за публикуването им след смъртта си. Почти девет години минават оттогава и читателите започват да губят надежда. Тази година се честват точно сто години от рождението на Селинджър и мнозина вярват, че именно сега е моментът да се съживи споменът за автора с някоя неиздавана творба. Журналисти чакат отговор от сина на писателя Мат Селинджър, който е актьор и продуцент. Той по принцип избягва да говори за баща си, но в началото на февруари даде специално интервю за The Guardian, в което признава, че Джеръм Дейвид е писал до края на живота си и има много непубликуван материал, върху който усилено се работи. Мат е категоричен, че е оставил настрани своята собствена работа и се е посветил над тежката задача да събере и приведе в годен за издаване вид всичко, написано от Селинджър за период около петдесет години.

 Синът разкрива, че става дума за огромно количество материал, затова работата е безкрайно много, но е категоричен, че книгите на баща му ще стигнат до читателите възможно най-скоро. Всъщност освен напечатани страници на машина, Селинджър оставя и множество изписани на ръка бележки. Мат разказва, че авторът, който не е публикувал от толкова много години, не е спирал да пише дори за ден. Напротив, той даже е пишел непрекъснато и навсякъде. Синът си спомня как баща му неведнъж е драсвал някоя идея, докато вечерят или се разхождат, или дори докато е карал кола… Пред британския вестник наследникът разкрива, че самият той не е очаквал работата да се окаже толкова дълга, но че всеки ден за него е удоволствие, тъй като преоткрива баща си в думите му. Мат е категоричен, че самият той за първи път чете много от написаното и се чувства сякаш баща му още е жив и разговаря с него.

 Всъщност Селинджър завинаги ще остане в сърцата на любителите на литературата с превърналата се в класика книга "Спасителят в ръжта". Според изследователи на живота му самият писател е прототип на героя си Холдън Колфийлд, който се превръща в икона за младежите през втората половина на XX век. Той е метафора на бунта, който понякога се проявява срещу целия свят. Думите на Селинджър са пропити с меланхолия. Някои изследователи на творчеството му обясняват, че участието във Втората световна война завинаги е белязало автора и неименно оставя своя отпечатък и върху творчеството му.

През годините романът става обект на множество критики. Книгата е забранявана заради смелия си език и действие. Някои дори я наричат "прокълната". Именно на нея се уповава убиецът на Джон Ленън, а по-късно е открита и у обвинения за опит за убийството на президента Рейгън Джон Хинкли. Затова някои я обявяват за манифест на насилието, други искат да не се изучава в училище, а трета – даже да не се преиздава никога повече. Каквито и да са негативните коментари, "Спасителят в ръжта" остава една от най-емблематичните книги на XX век.

Всъщност преди да се посвети на писане, Селинджър е мечтаел да стане актьор, нещо немислимо при отшелническия му живот по-късно. Според някои биографи на Джеръм Дейвид, ако не е бил войник, той най-вероятно е щял да бъде много общителен човек, но след всички ужаси, на които става свидетел, сякаш губи търпението си или дори желанието си да общува с повечето от хората.

 Факт е, че дори големият успех на "Спасителят в ръжта" не главозамайва автора. Напротив – той става още по-затворен. Не обича да дава интервюта, нито да е център на внимание. Трудно приема славата и мрази дори официалните събития, свързани с представяне на книги и получаване на награди.

Обича да пише и предпочита книгите му да са тези, които да привличат внимание, а не самият той като личност. Селинджър рядко говори за личния си живот и даже категорично отказва да бъде написана биографична книга за него. Той има и колебания дали произведенията му да се екранизират, защото вярва, че писаното слово е ценно само по себе си и няма нужда да бъде пренасяно на екран.

Последното му публикувано произведение е разказът "Hapworth 16, 1924", който излиза в New Yorker през 1965 г. След това авторът сякаш изчезва. Той не издава нищо и не се среща с читатели. Напуска Ню Йорк и отива да живее почти като отшелник в имение в Корниш, Ню Хемпшир. Всъщност къщата му се намира на километри от други постройки и до нея стига само черен път. Селинджър живее в този дом чак до 2010 г., когато почива на 91-годишна възраст. Твърди се, че през последните повече от трийсет години от живота си той поддържа контакти с едва десетина души от най-близкото си обкръжение.

 През 2013 г. излезе документален филм за писателя, в който се говори, че той е оставил поне пет нови книги, в някои от които отново се появява любимият на читателите Холдън Колфийлд. Авторите на лентата твърдяха също, че авторът е писал и за първия си брак със Силвия Велтер – обвинена по-късно, че е била сътрудник на нацистите. Наследниците на писателя обаче – синът му и вдовицата му Колийн О’Нийл - категорично се разграничиха от лентата, обявявайки, че информацията в нея не е съгласувана с тях.

Филмът показва автора в доста скандална светлина. Проследено е участието му във Втората световна война, което провокира у него сериозни нервни кризи, запознанството му с германката Силвия Велтер, с която сключват брак след края на войната и за която по-късно има съмнения, че е била информаторка на Гестапо. Авторите Шейн Салерно и Дейвид Шийлдс, които освен филм създават и неофициална биография на автора, твърдят също, че Селинджър е бил агент на контраразузнаването, както и че 30-годишен е имал връзка с 14-годишната Джийн Милър.

 Лентата е скандална и предизвиква доста критики. През 2017 г. излиза и игралният филм "Бунтарят в ръжта" с участието на Никълъс Хаут и Кевин Спейси, посветен именно на написването на "Спасителят в ръжта", но и на връзката на младия писател с 16-годишната тогава Уна О’Нийл.

Всъщност и други автори пишат за Селинджър и жените и особено за страстта му към млади момичета. Съвсем млада е Клер Дъглас, когато се жени за него. Бракът им просъществува 12 години и от него се раждат две деца – Маргарет и Матю. Когато е на 53 години, писателят кани 17-годишната Джойс Мейнард да живее при него. Поне тя твърди така в мемоарите, които пише след години.

Всъщност след години и дъщерята на Селинджър – Маргарет, пише книга за баща си, в която го определя като изключително студен и затворен човек, който не я е дарил с капка бащинска обич. Когато е на 65 години, писателят отново сключва брак – този път с 25-годишната Колийн О’Нийл, която остава неизменно до него до смъртта му. Днес тя помага на сина му Мат да систематизират и редактират всичко оставено от писателя, за да може то да събуди спомена за големия талант.

Днес те и двамата са категорични, че каквото и да се говори и пише за Селинджър, истината е само една – а именно че за него най-важното нещо винаги е било писането. Писането като процес и усамотение, дори не самото публикуване.

Авторът съвсем съзнателно се е изолирал от хората и то най-вече от тези в литературните кръгове, защото е смятал, че всички норми, модерни тенденции и изисквания всъщност пречат на искреното писане. Близките на писателя са категорични, че той дълбоко и вярвал, че единствено самотата и тишината могат да го отведат до вдъхновението.