Дипломатът Драгомир Чолаков - герой в стихотворение на Евтушенко

Вдъхновението на поета идва от една метафора на българина

Годината е 1987-а. В дома на Драгомир Чолаков, шарже д'афер на посолството ни във Виентян, Лаос, гостува големият съветски поет Евгений Евтушенко.

“Тогава купонът беше у нас, почти всяка вечер имахме интересни гости - разказва съпругата Виктория Чолакова. - Освен Евтушенко сме посрещали и акад. Андрей Капица, певицата Надежда Чепрага, дори и Едуард Шеварднадзе с целия си антураж...

Тогава руснаците водят много активна културна политика в Югоизточна Азия, пращат цвета на интелигенцията си.

Та в онази вечер между дипломата и твореца

започва спор

за перестройката

Оказва се, че Евтушенко е против нея и не харесва действията и политиката на Горбачов.

Чолаков го убеждава, че перестройката е шанс за демократични промени и трябва да бъде подкрепена. В един момент българинът казва на чудесен руски “Народ вырастает во лбу”. Буквално преведено това означава “народът расте на чело”. Поетът веднага усеща силата на метафората в думите на Чолаков.

Всъщност българинът на дипломатически език иска да каже, че хората започват да мислят по-мащабно и разкрепостено, разширяват кръгозора на ума и погледа си. И това става не само в СССР, а и в целия свят. Спорът между двамата продължава, обаче няма как да узнаем кой кого е надговорил и дали Евтушенко е бил спечелен за перестройката.

Но на сутринта поетът им прочита току-що написаното от него стихотворение. Ето как звучи то на руски:

“Народ вырастает во лбу”,

сказал мне болгарин в Лаосе,

а рисовые колосья

зеленую гнали волну.

И в том, что сказал Драгомир

на русском и точном, и сочном,

Россия, история, мир

предстали в сцеплении прочном.

Народ вырастает во лбу,

когда-то придавленном тяжкой

защитного цвета фуражкой

того, кто не дремлет в гробу.

Народ вырастает во лбу,

который был втиснут, как в обруч

в безмыслия жесткий всеобуч,

во множество всяких табу.

Народ вырастает во лбу,

не пряча свой разум в кубышку.

России и мира судьбу

понять ли убогом лбишку?!

1987 г.

Ето как звучи стихотворението на български език в превод на поета Стоил Рошкев:

На чело народът расте -

ми каза българин в Лаос,

раззеленени до хаос

бяха оризовите класове.

И в казаното от Драгомир

на руски и сочно, и точно -

Русия, история в шир,

цял свят се явиха нарочно.

На чело народът расте,

потиснат някога страшно

от защитен цвят на фуражка

на неспящите в гроба въобще.

На чело народът расте,

което е стиснато като в обръч,

в образование всеобщо,

във всевъзможни страхове.

На чело народът расте,

не държи своя разум заровен.

Русия, съдбата световна -

Ще разбере ли туй жалко челце?!”

Така дипломатът Чолаков става лирически герой в стихотворението на Евтушенко. Едва ли има друг такъв случай в голямото творчество на поета.

Драгомир Чолаков

започва мандата си

във Виентян

като консул през 1984 г. и след 2 години и половина става шарже д'афер. Българското посолство не е голямо по състав, но по линия на ООН има няколко българи в Лаос, които работят на високи постове.

“Мъжът ми беше с друг начин на мислене, винаги е бил нестандартен. За мен той е последният енциклопедист, когото познавах...- казва Виктория. - Драгомир е от фамилия на наследствени интелигенти. Пази дипломите на дядовците си, следвали в Лозана и в Торино за доктори и адвокати. На дипломите им пише “Про Ориенте” - “За Ориента”.

Баща му - Божко Чолаков, е блестящ математик и финансист. Офицер от артилерията, участва във втората фаза на Отечествената война в сраженията в Унгария.

През 1947 г. Чолаков се премества от Русе, където е главен секретар на Сметната палата, в София, тъй като Добри Терпешев го назначава за главен директор на цените с ранг на министър. По-късно, когато Георги Петков става кмет на София, Божко Чолаков е назначен за началник на “Управление финанси” в Столичната община. Заема този пост цели 20 години. Награден със званието “Почетен гражданин на София”.

Синът Драгомир Чолаков учи в Английската гимназия в София, после електроинженерство и автоматизация във ВМЕИ. Завършва Дипломатическата академия в Москва. Знае писмено и говоримо английски, руски, немски и френски. Говори още италиански и сърбохърватски.

Българинът се сприятелява със сина на лаоския президент принц Суфановонг - Винайтхонг. Той е учил само две години в България, но говори езика ни почти без акцент. Връщат го обратно в Лаос, за да ръководи изграждането на

“Голямата пътека

на живота”

Това е пътят, по която преминават хранителни продукти за воюващия със САЩ Северен Виетнам. През 1986 г. Винайтхонг оглавява кабинета на президента.

“Бяхме много близки, ние харесвахме него, той харесваше българите и заедно се чувствахме много добре. А всичко това помагаше отношенията ни с Лаос да се развиват отлично”, спомня си Виктория.

Семейството се връща в България в началото на 1989 г. и Чолаков започва работа в Консулския отдел на МвНР. Когато на власт идва правителството на СДС, Стоян Ганев го уволнява, защото е съветски възпитаник.

При управлението на Иван Костов Министерството на правосъдието организира конкурс. По линия на ФАР законодателството ни трябва да бъде приведено към европейското. Чолаков се явява на конкурса и го печели. Пенсионират го на 68 години - “старите трябвало да освобождават места и път за младите дипломати...”

На 3 февруари тази година от този свят си отива Драгомир Чолаков - човекът, чието мото е “Радвам се на живота!”. На опелото в църквата “Света София” дъщеря му Магдалена се прощава с баща си, като прочита стихотворението на Евгений Евтушенко...

през 1963 г. е номиниран за Нобел

Евгений Евтушенко е руски поет, писател, режисьор, сценарист, журналист и актьор.

Роден е на 18 юли 1932 г. в Нижнеудинск. Евтушенко, наред с поеттите Белла Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Булат Окуджава, Роберт Рождественски и др. става много популярен през 50-те години.

Поетите пълнят стадионите и поезията им се свързва с “размразяването” в СССР след смъртта на Сталин.

Евтушенко избира за стиховете си теми от актуалната политика на партията и адресира до критично настроеното общество. Пише леко, обича играта на думи и звукове.

Голяма известност получават сценичните изпълнения на Евтушенко, на които той чете собствените си стихове.

През 1963 г. е номиниран за Нобелова награда за литература. Бил е секретар на управлението на Съюза на писателите на СССР, избиран е за депутат във Върховния съвет. Много пъти е гостувал в България.

През 1991 г. подписва договор с университета в град Тълса, щат Оклахома, и заминава със семейството си да преподава в САЩ.

Женил се е 4 пъти, има петима синове. Владее английски, испански, италиански и френски език. През 2013-а на 81-годишна възраст е ампутиран десният му крак. Евтушенко умира в болница в Тълса на 1 април 2017.