Интересът към Тодор Живков, като че ли не намалява с годините. Факт е, че неговата личност е интригуваща както за неговите съвременници, така и за новите поколения. Задавали ли сте си въпроса - защо това е така? Известен факт е, че бившият лидер не блести с особени интелектуални качества, но въпреки това успява да се задържи на върха толкова години наред. И макар остро да критикува култът към личността, неговото поведение не е много по различно от това на предшественика му – Вълко Червенков.
Предлагаме ви откъс от книгата на Боян Кастелов – „Мит и истина” – посветен именно на желанието на Живков да се задържи, колкото се може по-дълго на върха.
8. Неразграден мит, но и пожертван лидер
Култ и авторитет
В доклада си пред пленума на ЦК на БКП от април 1956 г. Т. Живков отправя остри обвинения срещу култа към личността на Вълко Червенков. Между тях срещаме и следните основателни упреци: „В учебниците за 1955-1956 г. са поместени разкази, стихотворения и биографични данни, в които се величае другарят Червенков. Още от първи клас букварът започва да втълпява в съзнанието на учениците мисълта, че другарят Червенков полага бащински грижи за децата.”
Не след дълго и самият Живков започва да възпроизвежда подобен властови модел: името на властника е заменено с неговото; мястото за портрета на бившия партиен ръководител го заема този на наследника. В учебниците започват пак да се поместват хвалебствия, но вече за него.
В буквара на първолаците, наред с азбуката, е поместена цветна фотография не на нейните създатели, а неговата. За илюстрация са посочени 8 букви - т, о, д, р, ж, и, в, к, т. е. образуващи името Тодор Живков. В буквара за 1989 г. пък като илюстрация към мисълта на Любен Каравелов („Учете се, мои птички”, с. 76) е нарисувана паралелка с дечица, „вдъхновявани” от висящия му портрет. Учебникът по български език (1987) е „обогатен” с цитати от теоретичното му наследство. След Вазовото „Аз съм българче” в пособието „Роден край” (1989) на цяла страница е поместена снимката на „вожда и ръководителя”, която вдъхновява група пионери.
А години наред ни се втълпява: случаят с Червенков е култ, а този с Живков - авторитет. Сам той възнегодува, че го поставят в „един кюп” с предшественика му. И забравя, че всеки нов властник в тоталитарните общества прави коректив в поведението на отминалия, обогатявайки системата с нови „прелести”. „Нямаше наистина арести, нямаше дори много изключвания от партията - отбелязва акад. Владимир Топенчаров в своите „Бесове”. - Прилагаше се нов тип репресии. С „по-нежни” методи - живковски, по-фини и по-ефикасни. Ако Червенковите методи у нас създаваха мъченици-герои, живковските създаваха „привилегировани”, сякаш за „завист”.
Някога великият Фьодор Достоевски писа, че властта се крепи на тайнство, чудо и авторитет. Въпреки усилията на пропагандата целокупният български народ така и не припозна авторитета на Живков. Тогава в какво се изразява тайнството и чудото за неговия дългогодишен престой на върха? Въпросът едва ли има еднозначен отговор.
Учени-психолози от САЩ твърдят, че задълго остават само държавници и политици, които са агресивни, демагози и деспоти. Дори опак-човеци. Тези, които с твърдост преследват поставените си цели, които умеят да ласкаят, да лъжат и да се прикриват.
В контекста на това изследване се вписва и непретенциозната за научност версия на личния му бодигард (1981-1989) Бончо Халхулов.
„Живков - твърди в печата охранителят след единайсетгодишно мълчание - умееше да прикрива своите слабости. Може би това го задържа толкова време на власт”.
И го направи недосегаем.
Любомир Левчев: „С неочаквано хитри ходове Т. Живков бе успял да елиминира почти всички претенденти за върховната власт. Елитът от Димитровската гвардия, който триумфира на V конгрес, бе вече спомен”.
Цвятко Божков: „За кратък период изгони всички ония, които го подкрепяха. Изстиска ги като лимон, а след това - на боклука!”
Веселин Андреев: „С годините Живков все повече растеше в собственото си съзнание. Засилваше се чувството му, че е непогрешим, че е незаменим. Създаваше сам култ към личността си”.
Живковизъм
Преустройството на обществото ни след 1956 г. не е ли най-демагогската митологема? Защото реформаторът Т. Живков с нищо не променя тоталитарния му корен, съветското му подобие. То по същество продължава да бъде прикрита имитация на понятието социализъм.
С утвърждаването на т. нар. „априлска линия”, по-късно провъзгласена и за „генерална”, главно нейният „стратег” допринася за избуяването на тази имитация. Живков никога не поставя въпроса (или най-малкото не изразява съмнение) в Марксовия характер на установената у нас система. И нито веднъж не се запита: тая система отговаря ли на изискванията на Маркс и Енгелс, та дори на Ленин за едно социалистическо общество? За него и подчиненото му Политбюро въпросът е априорно решен - това, което се строи у нас, е социализъм. „Живков - ще припомни по-късно проф. Чавдар Добрев - възприе като цяло сталинския модел и го доразви чрез социална демагогия”.
Във всичките си теоретически трудове, в цялата си практическа дейност той засилва жизнените сокове на тоталитарния корен на системата. По този начин заяква не само тя, а и личната му власт. Не допуска и преследва всяка най-малка изява на инакомислие. Безпощаден е особено към онези, твърди политкомисарят на чавдарци Веселин Андреев, които си позволяват да лансират Марксовата фраза „Съмнявай се във всичко”.
С времето Живков допринася за задълбочаване връзката ни с Москва, за утвърждаване на съветския образец на системата. Дори да е усещал уродливия й характер, той не поиска, а и не бе в състояние да я премахне. По-скоро допринася за нейното бетониране, като воюва срещу всички и всичко, което противоречи на собствените му интереси. А те неизменно го довеждат до заслепение. Да го кажем с думите на Андрей Луканов: „Това е човекът, чието име е свързано с дълбоки деформации в българския политически живот. И толкова дълбоки, че нашият вариант на неосталинизъм се нарича живковизъм”.
Живков и приближените му твърдят, естествено, обратното: „През годините (след 1985 - бел. авт.) вървях към политическо убийство, защото не исках българският народ да продължава да живее в една система, която няма нищо общо с един идеал”.
Приглася му поетът Георги Джагаров: „Пред нас и пред цели писателски събрания Живков неведнъж е казвал, че системата е варварска и че трябва да се освободим от нея, че социализъм има, но той се задушава от системата. Само че как да се освободим? Изведнъж не може. Ние сме стиснати за гърлото. Затуй - стъпка по стъпка.”
Така е в най-оптимистичните приказки - злото е побеждавано постепенно, стъпка по стъпка. Не от раз.
Стъпка по стъпка - да, но защо към живковизъм. Макар че няма достатъчно сериозни аргументи за такова теоретично понятие, то се наложи като знаково за българския социализъм, повтарящ деформиралата сталинска система.
И понеже връзката между наложените - обществен модел и типа лидерска личност е пъпна, сталинизмът у нас започва да се идентифицира с техните имена. Ако Червенков направо е наричан „българския Сталин”, то презимето на неговия наследник става словообразуващ елемент на новото понятие, чийто смисъл се доуточнява с времето. Петър Младенов го дефинира като „вариант на сталинизма” (2005). Езиковеди от Института по български език при БАН не го свързват пряко със Сталин, т. е. живковизмът не е вариант на сталинизма, а неговата смекчена форма неосталинизъм („Личен стил на управление на Живков”, или „Тоталитарен режим в България, установен от Тодор Живков и неговото близко обкръжение”).
Селянинът с хайтека
Амбицията на Т. Живков е да превърне България от изостанала в развита промишлена страна, която да заеме своя ниша в световното стопанство. И за приоритет издига новите технологии. Лишен от системна икономическа подготовка, той я попълва с невероятен практицизъм и находчивост. Щом чуе за високи технологии, за техни продукти, партийният лидер изцяло прегръща идеята, преодолява всякакви трудности и й дава „зелена улица”. До такава степен се сраства с това си начинание, че дори я обсебва с претенции за авторство.
... Вечерта на 21 май 1976 г. силите на сигурността отцепват цели райони на софийския кв. „Надежда”. Улиците от Централната гара до сградата на ДСО „Завод за металорежещи машини” са специално измити, кварталът е подсилен с караулни двойки, а на другия ден чиновниците са помолени да напуснат административната сграда до второ разпореждане.
УБО свършва своята работа, остава това да направи и Политбюро на ЦК, което по искане на Живков заседава в сградата на ЗММ. По точка 2-ра от дневния ред е дадена думата на директора на държавното стопанско обединение инж. к.т.н. В. Грозданов. Пред висшето партийно ръководство той излага разработката си на основата на т. нар. мултипликационен подход за развитие на металорежещи машини у нас. За улеснение на заседаващите в една от заводските зали са изложени машините, изработени на модулен принцип.
По време на изложението никой не прекъсва инженер-специалиста, освен Живков, който без притеснение (с оглед на материята) се „вклинява”, изказвайки свои съображения. Не че те са необходими или всякога уместни, но амбицията му е да бъде съпричастен към проблема, да излезе с едни гърди пред другарите си. А това е и знак, че авторовата разработка на Грозданов трябва да бъде приета с адмирации. Политбюро решава да задължи Министерския съвет да отпусне 100 000 лв. за реализиране на проекта.
После на някакво тържество колега на Грозданов вдига тост в чест на научната му разработка, получила благоволението и на генералния секретар. Това светкавично стига до ушите на Живков. Макар и трудно да произнася чуждицата (лат. мултипликация - умножаване), той, изглежда, предявява претенции за авторство. Или поне за съавторство - нали по време на обсъждането изказва свои мисли и съображения! Ако не за разработката, то поне за идеята и у нас да се работи по този нов метод, станал шлагер сред стопанските ръководители и партокрацията.
Няма да мине и седмица след „злополучния тост” и инж. Грозданов е извикан в кабинета на Огнян Дойнов.
„Сам разбираш - започва направо шеметно издигнатият от Живков технократ, - че един от тримата трябва да си върви. На мене очевидно още не ми е дошло времето, така че.”
От този момент лауреатът на Димитровска награда инж. Грозданов става „персона нон грата” за властта. Последват тормоз, уволнение и всичко, което може да роди капризът на неспециалистта, но с претенции и в областта на хайтека (високи технологии, високотехнологични продукти) генерален секретар. Жертвата му така и не разбира едно от най-важните правила в управленската игра - друг освен Живков не може да излиза със собствена идея или разработка, имащи обществена значимост. А камо ли пък за високите технологии, станали сърцевина в новата му стопанска политика.
Властитутство
Поведението на Т. Живков в Политбюро и състава на ЦК, още повече сред неговите евентуални заместници, се превръща в истинско тероризиране. То избуява с първична сила и драстичност особено през последното му управленско десетилетие. Уж се оплаква от болести, а сякаш е все същият, запазил яснотата на мисълта и зоркостта на погледа си („Болен, болен, ама нали знаеш.”). Той забелязва всичко, чува и научава всичко освен онова, което не иска да чуе: възрастта си. Не допуска да се коментира по тази тема. И ако все пак се зачене, то инициативата е негова. Така я докарва, че внушава у кадрите своята лидерска несменяемост. „Спомням си шока, който изживях - споделя в печата проф. Марко Марков, - когато чух от Тодор Живков цинично откровените му думи: „В тази държава всеки може да бъде сменен, но не и генералният секретар!” 
Такова е поведението му и пред чуждестранните гости и журналисти. На въпроса на кореспондента на френския в. „Монд” кога смята да се оттегли от властта, Живков заявява, че БКП първа е въвела мандатността в избора на своя партиен лидер.
Макар и сраснал се със системата, поради което е определян като „човекът-партия”, „човекът-държава”, все пак Живков не може да си затвори очите пред биологичните закони. В такива случаи не без доза на лукавство подхвърля за дядо си Владо Живковски и баща си, станали столетници. С други думи: мислете му, скоро няма да умра. И слага знак за равенство между биологическото и политическото си дълголетие.
Именно жизнеността и властолюбието му пораждат множество вицове и анекдоти в диапазона от безобидния хумор („Чичко, когато си бил малък, пак ли Тодор Живков е бил цар?”) до най-кратката форма на жанра - псувнята. „През последните години - отбелязва в дневника си Борис Делчев - не съм чул някой да застане зад Живков, дори и тези, които по един или друг начин го цитират в печата”. И се стъписват пред познатото внушение: този човек е несменяем.
„И кой ще го смени? А? Кой?” - издевателства форменият служител над жертвата си Лазар Цветков, „клеветничил” по адрес на генералния, че дните му „били преброени”.
Научният сътрудник от Института за литература при БАН излежава присъдата си от 5 години лишаване от свобода, други от по 10, 12, 15, а Живков продължава да е на върха. В минути на оптимизъм инакомислещите все пак очакват края на управлението му, дори на системата.
Малко преди да бъде поразен от смъртоносната съчма, Георги Марков изповядва пред приятеля си Димитър Бочев: „Не се съмнявам, че един ден ще се освободим от комунизма!” Други като журналиста Владимир Костов („Бях уверен в края на системата”) или скулпторът Георги Чапкънов („Аз вярвах, че режимът ще си отиде”) пророкуват края му, но след 10, 15 и дори 20 години, когато едва ли ще са още живи. Най-нетърпеливите са и най-дръзки: 2005-а. Но всички са убедени като предците ни в дните на напрежението от април 1876: „Туркия ке падне!”
Прогнозата на английския писател Джордж Оруел в романа му „1984” се оказа приблизително най-точна.
Из „Мит и истина” 
Книгата може да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар