Муравей Радев написа книга за баща си

Заедно с дъщеря си Йоана са събрали спомени, размисли и досиета

Бившият финансов министър Муравей Радев написа книга за своя баща Георги Радев. Тя е озаглавена “Прекършен живот” и съдържа спомените на баща му Георги Радев, който е прекарал 10 години от живота си в комунистическите лагери и затвори.

Книгата ще бъде представена от проф. Калин Янакиев на 12.05. 2019 г. (неделя) от 19 ч. в Централния военен клуб в София – бул. “Цар Освободител” №7.

Ето кратък откъс от нея, подготвен от автора специално за “24 часа”.

Книгата разказва за ужасите, които баща ми е изживял там, за мъките и изтезанията, на които са подложени политическите затворници, за зверствата и издевателствата на неграмотните надзиратели – садисти, които с животинска настървеност се опитвали да унищожат психически и физически своите жертви.

В тази книга баща ми разказва и за живота си след затвора, когато е бил обект на постоянни репресии и следене от страна на

Държавна сигурност,

която е изписала

9300 страници

за него. По - голямата част от тях са написани от негови приятели, станали доносници на ДС. И, разбира се, за възторга и надеждите, които изживява след рухването на комунизма в България.

Ако не броим няколкото кратки срещи с баща ми при редките свиждания в различни затвори, за които почти нямам спомен, първата истинска среща с него беше, когато се върна от „Белене”. Тогава бях на десет години”, спомня си днес Муравей Радев.

Една ранна сутрин в жилището ни в Пловдив се появи един уморен, състарен, брадясал, зле облечен човек. Майка ми и баба ми плачеха от радост, а аз, признавам си, изпитвах смесени чувства. Израснал до майка ми, без баща, прегърнах този съвършено непознат за мен човек, който трябваше да запълни представата ми за баща след толкова години. Помня очите му, които рязко контрастираха на невзрачния му външен вид. Те бяха топли, спокойни и уверени - сякаш казваха “ето ме, сине, тук съм, до теб съм и винаги ще остана до теб”. И наистина го направи. Нещо повече - с времето се превърна в най-добрия ми приятел.

Първите уроци по истински патриотизъм, както и значението и истинската същност на понятията личност, общество, държава, свобода, политика, демокрация, труд, капитал и много други получих от него. Беше високообразован човек, с допълнителна сериозна подготовка по политическа икономия и обществени науки.

Баща ми

много обичаше

класическата музика

Беше влюбен в операта. Притежаваше много от старите графитни плочи с велики световни оперни певци, които често слушаше на стар грамофон с пружина, която се навиваше, за да заработи.

Често се случваше, връхлетян от спомени, баща ми да разказва за живота си в комунистическите лагери и затвори. За срещите си с известни исторически личности, изпратени там да се “поправят” или да... И винаги представяше случките по-скоро от комичната им страна. Вкъщи почти не говореше за мъките и страданията, които е преживял. За изтезанията и униженията, които е изтърпял от надзирателите примитиви. Например една случка с известния богослов и духовен учител Ваклуш Толев: “Ваклуш не можеше да приеме насилственото отнемане на живота на което и да било божие създание. Докато ние убивахме безжалостно безбройните дървеници, които пиеха кръвта ни, той също се пощеше, но заловените дървеници пускаше на земята, като при това се навеждаше ниско, за да не се контузят при приземяването. Затова в килията, която обитавахме, не го пускахме на горните нарове, а го слагахме на най-долния, за да пуска спокойно гадинките на пода, а не върху главите ни.”...

Друга случка с Илия Станев: Веднъж един надзирател напсувал бай Илия. Илия Станев се доближил плътно до него, гледайки го право в очите, и му заговорил за МАЙКАТА. След петминутно слово на тази тема надзирателят се просълзил и

се зарекъл никога

повече да не

псува на майка

Представям си каква дълбочина и сила е имала тази проповед, че да накара дървото да пусне вода.

Познавам лично както бай Илия, така и много от съратниците на баща ми, споменати по-долу в книгата. Иван Дочев, Дянко Марков, Васил Златарев, доктор Никола Грозев, доктор Владимир Абаджиев, Константин Конов, Илия Попов, Иван Лазаров, Петър Гърневски, Джовани, Георги Андонов, Иван Долев, Славейко Кондов, Коко Стоянов и много други. Винаги съм се удивлявал от високия интелект, ерудиция и красноречие, които притежават тези хора. За жалост, някои от тях не са издържали натиска на ДС и са станали доносници. Баща ми приживе им прости. Разказвал ми е на какви заплахи и издевателства са били подложени, за да ги принудят да станат “информатори”. И да донасят за него както в затвора, така и след това, та чак до средата на януари 1990 г. Едва след като се запознах с досието на баща ми, разбрах на какво се дължи този изключителен интерес на ДС към скромната му личност. Още в “Белене” той е споменавал, че има намерение да напише книга, в която да изложи своите възгледи за устройството на демократичната държава след падането на комунизма, за свободата на личността, за обществото и неговата отговорност за развитието и просперитета на нацията, за труда и справедливото разпределение на резултатите от него и т.н., и т.н. - все опасни и еретични за комунистическата идеология мисли.

Знам, че баща ми е започнал да пише тази книга, но не я е завършил. Не намерих ръкописите ѝ. Предполагам, че са били унищожени от самия него след някоя от редовните визити на агенти от ДС вкъщи, защото, ако бяха намерили нещо написано, доживотният затвор му беше гарантиран. Нещо, което бедната ми майка едва ли щеше да понесе.

Искам да благодаря

на дъщеря ми Йоана,

която прегледа и изчете огромен архив от писания на баща ми и писания за баща ми. Подбра и подреди част от тях в тази книга.

Лаская се от мисълта, че книгата може да е полезна на хората. Да им помогне да разберат колко чудовищно жестока е била комунистическата действителност, колко нечовешки са били методите и действията на ДС - от шефовете до преките изпълнители с каменни глави. Как една сбъркана идеология може да раздели човечеството на безотговорни злодеи, от една страна, и невинни жертви с разбит живот и никакво бъдеще, от друга. Да разберат и да не допуснат никога повече да не се повтори това безумие.

Накрая нещо в личен план. Когато съм имал сериозни проблеми, когато ми е било тежко, когато не съм виждал изход от трудна ситуация, достатъчно е било само да си спомня какво е преживял баща ми, през каква преизподня е преминал, за да си дам сметка колко нищожни са моите трудности в сравнение с неговите. Което от своя страна бързо възстановява душевното ми равновесие и ми дава сила да намеря верните решения. Благодаря ти, татко!

Послеслов

Георги Радев напусна този свят малко след деветдесетата си годишнина. Оцелял в месомелачката на болшевишките зандани, преживял репресиите на вездесъщата Държавна сигурност, дочакал рухването на комунистическата теория и практика, той остана през целия си живот верен на убежденията и на идеалите си. Посрещна демократичните промени в България възторжено и активно се включи в политическия живот на страната, като още през 1990 г. бе сред учредителите на Български демократичен форум – партия, наследник на най-прогресивните идеи на СБНЛ (Съюз на българските национални легиони) и на съвременните патриотични и национални ценности. Успя да се види с повечето от живите си другари от затворите, включително и тези, които го бяха предали. На тях приживе им прости. Част от своите затворнически спомени, както и становището си по много от текущите политически и обществени въпроси публикува във вестниците “Прелом”, “Анти”, “Демокрация” и други. Живя с любов към хората и Отечеството. Към демократичните християнски и общочовешки ценности. Живя скромно и почтено до последния си ден.