Как българската история се изменя през годините, за да обслужва определени интереси

Всички ние сме наясно, че по времето на социализма историята на българите и България удобно е била пренаписвана, за да обслужва определени политически интереси и желания. Знаем ли обаче кога и как е била изменяна или изопачаван историята ни преди и след това? Какви политически интереси е обслужвала и защо е била изменяна? Имало ли е конкретни ползи от това и какви?

Всичко това ще научите от откъса от книгата на Пламен Петков – „Българите”.

Подмяната

Използването на българската история за пропаганда започва още с първите преводи на книги на български език по времето на хаган (после княз) Борис и на сина му цар Симеон Велики. Когато първите български книжовници, а може би и лично цар Симеон превеждат „Хронографията” на Йоан Малала, писана през VI век, етнонимът „скити” навсякъде е заменен с „българи”. И така се оказва, че за легендарния Ахил от „Илиада” Малала пише:

Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.

Векове по-късно, когато нашите земи са поробени от османците, Възраждането ни започва с манипулация, сътворена с благородна цел от един велик българин – Паисий Хилендарски. Манипулацията започва още от заглавието на неговата история. То не е “История на България”, дори не е „Българска история”, а е „История славянобългарска”. По времето на Паисий заради икономическа изгода много поробени българи започнали да се обявяват за гърци или сърби, а трети приемали исляма. Особено търговците, които искали да се ползват от преференциите, дадени от султана на гърците и сърбите. За да спре този процес, да пробуди националното съзнание на българите и да им даде надежда, че братски славянски народ може да ги освободи от турското робство, отецът създава своята история. Повече от век преди Паисий двама чужденци – римският кардинал Цезар Бароний (неговата история е позната на Паисий в руския й превод от 1719 година) и далматинският историк Мавро Орбиний (книгата му стига до Паисий в руски превод от 1722 година), пишат книги, в които се опитват академично да проследят миналото на българите. В труда си, завършен през 1762 година, Паисий подхожда по съвсем друг начин. Той съзнателно пропуска много от това, което е научил от съвременниците си и от скритите в манастирите стари книги, и разказва само историите, които биха накарали читателите му да се гордеят, че са българи. Самият той нарича съчинението си „историйца за десет царе и двама крале, които били най-силни и благополучни между другите български царе”.

Паисий посяга и по-високо от хорските дела. Хилендарският монах е една от причините българите да се кланят на фалшиви светци. По свое усмотрение Паисий прави списък с имената на българските светци, като ги докарва до 58, без да се вълнува колко от мъчениците, които е посочил, наистина са канонизирани от църквата и колко не са. След това в Рилския манастир неизвестна ръка добавя и други светци към списъка на Паисий, а цялата „История славянобългарска” (от която са открити около 40 преписа) е преправяна от известни и неизвестни преписвачи най-малко двайсет пъти. Подобни вмешателства са станали причина българите не само да се кланят на фалшиви светци, но и да дублират светци. Така например на 8 юли честваме свети Манасий Габровски, а на 4 януари – свети Онуфрий Габровски. Но и двамата всъщност са един и същ човек. Казвал се е Онуфрий, а подстригвайки се за монах, е приел името Манасий.

Отклонението, което направих с разказа за свети Онуфрий е само за да се убедите, че за манипулации, макар и направени с благородна цел, можем да говорим още при родоначалника на българската историография. Но големите манипулации и подмяната на българската история се развихрят много след времето на Паисий Хилендарски.

След възстановяването на българската държава през 1878 година любовта към славянството и освободителката Русия пуска дълбоки корени, включително в историческата наука.

Първата и особено Втората световна война обаче променят не само настоящето, но и миналото на българите. България все повече се сближава с Германия, която се управлява от националсоциалистите, водени от Адолф Хитлер. В книгата си „Моята борба” Хитлер проповядва, че арийците са единствената чиста раса и всички останали нации, особено славяните, са непълноценни и трябва да послужат като тор на немската нация. За нашите политици става ясно, че ако искаме да сме близо до Хитлер, не може да сме славяни. Всичко славянско в историята ни започва да се омаловажава и на преден план излизат прабългарите или хунобългарите, както ги наричат едни от най-известните ни историци по онова време. Нацистите изпитват респект пред хуните, а фюрерът им Хитлер, кой знае защо, смята, че българите са най-близките родственици на арийците. Днес не знаем какви мисли са минавали през главата на Хитлер в гладните му години, когато по цял ден е киснел във Виенската библиотека и се е опитвал да стане художник. Не знаем какво точно е чел в огромната библиотека и как са се родили идеите му за националсоциализма, за арийската нация и за роднинството между германци и българи, но е факт, че прави всичко възможно, за да спечели на своя страна българите и чеченците. И го постига.

По време на Втората световна война България става съюзник на Хитлер, но не изпраща нито един войник срещу руснаците за разлика от Унгария и Румъния, чиито войници се сражават срещу Червената армия при Сталинград. Не че немците са имали голяма полза от унгарските и румънските войници на фронта. Огромна част от тях загиват, а най-голямата полза от румънците е, че когато през декември 1942 година руснаците затварят обръча около армията на фелдмаршал Фридрих Паулус, немците издържат по-дълго на обсадата и глада, като изяждат конете на 3-та румънска армия.

За разлика от другите съюзници на германците по време на Втората световна война нито един български войник не стреля срещу руснак.

България обявява война на Америка и Англия, но не и на Съветския съюз.

Въпреки това на 5 септември 1944 година Съветският съюз обявява война на България и три дни по-късно Червената армия преминава Дунав.

Макар да са обявили война на страната ни, руснаците са посрещнати в България не с оръжие, а с цветя, хляб и сол. Срещу тях не е изстрелян нито един куршум. Но руснаците не просто преминават през България. Те остават тук задълго и налагат нова идеология – комунизма.

Под влияние на тази идеология голяма част от историята на България отново е пренаписана. Страната ни става част от сферата на влияние на стожера на славянството – Съветския съюз, и в българската история прабългарите задълго отстъпват мястото си на славяните.

„История на България” – ориентирът за историците в новата идеология – е написана от руския академик Николай Державин. В изданието, публикувано в София през 1946 година от „Славиздат”, съветският академик, потомък на волжките българи, заявява, че повечето прабългари на хан Аспарух са били славяни още преди да преминат Дунав, и че България всъщност е първата не българска, а славянска държава. Това става част от така наречената официална история на България, а неофициалната не се публикува. Цялата ни история се подчинява на социалистическата идеология.

За да не стане грешка, в том 1 на своята „История на България” академик Державин сам подчертава с курсив най-важния момент от собствения му текст за създаването на българската държава, а именно: Не Аспарух със своята пъстра по национален състав дружина е бил създател на първата славянска държава на полуострова, а местното славянско общество, т.е. самият славянски народ. Аспарух е бил на негово разположение, на служба при него в качеството си на военен деятел и военна сила, което, съвсем естествено и неминуемо за класовото общество, много бързо е довело до узурпирането на политическата власт от страна на Аспарух и на неговото дворянство и до придобиване на надмощие над местната славянска племенна аристокрация.

С подобно перверзно изопачаване на историята, наложено от комунистическата идеология, е разбираемо защо много от най-древното ни минало остава скрито в годините на социализма. А след като през 1971 година бе утвърден нов герб на държавата, в който изрично е отбелязано, че първата година на България е 681 година, никой вече не смееше и да си помисли публично да оспорва това и да изследва по-древната история на българите. Поне до рухването на тоталитарния режим през 1989 година. Тогава с демократизирането на страната историята ни рязко отиде в другата крайност – пълна либерализация и свобода за всякакви любители и професионалисти да се упражняват върху миналото на българите. На пазара вече има десетки научни и псевдонаучни книги по темата, а за изследвания, които да определят кое от написаното е истина и кое не, държавата не отделя средства, а и учените нямат голямо желание.

Учените започнаха все повече да се конфронтират, а историята отново започна да се ползва от политиците. Национализмът пак влезе в предизборните речи. Започна противопоставяне на българи и не-българи. Истината за миналото ни наново започна да отстъпва място на емоциите от настоящето.

Из „Българите”

Книгата може да поръчате тук!